Дълго чаках, за да започна това ревю, защото групата ми е твърде любима, а музиката им винаги е значела много за мен и не исках да правя прибързани заключения. Вероятно по-правилно би било изобщо да не започвам да анализирам новия албум на Nightwish, тъй като все още не съм осъзнал и възприел напълно случилото се, но пък не мога и да се боря с напиращото желание да отхвърля избора им на нова вокалистка. На всички е известно, че оригиналната певица Tarja Turunen беше уволнена с открито писмо към края на 2005-та година. След това започна невероятен цирк по намирането на нейна заместничка, какви ли не предположения се тръбяха из Интернет пространството, слухове, отричания, студеното и абсурдно мълчание на момчетата от бандата. Всичко това малко или много рефлектира върху феновете им. А доколко двугодишната одисея беше необходима, дали не е била просто голяма медийна кампания от страна на Nightwish, или пък простата истина за твърде нескопосано организирания конкурс и изключително голямото внимание, насочено към тях - това остава за всеки да прецени индивидуално. В крайна сметка, всичко свърши с избирането на 36-годишната шведка Anette Olzon. Може би най-грешния ход в историята на групата.

Естествено, първо трябва да се разгледат обстойно вокалните способности на Anette, тъй като заема мястото на Tarja, с която Nightwish се превърнаха буквално в институция и преобърнаха представите на европейската метъл сцена, а и не само на нея. Думите “неизбежно сравнение” витаеха като вирус навсякъде, където се обсъждаше съдбата на бандата - огромна стена, която разделяше старото от новото. Оказа се, обаче, че единственото съпоставяне, което трябва да се прави между Turunen и Olzon, е, че няма смисъл от сравнение, защото става въпрос за две абсолютно различни класи изпълнители. Бледото, пискливо и крехко гласче на Anette олицетворява търсенето на Nightwish и по-специално Tuomas на новото и промяната в звученето. Изборът им за фронтдама наистина озадачава, тъй като с този глас групата губи уникалния си облик и преминава решително в полето на посредствеността.

Бездарно пеене ни преследва от началото на “Dark Passion Play” до самия му край. То не е пищене, изкуствени заигравки и еднообразие, но най-съществено се откроява врякането й на контрастния, мощен, китарно-симфоничен фон. Да, отново налице е Лондонския филмов оркестър, барабар с маестро Pip Williams, но това е едно от малкото положителни неща, които могат да се кажат за новото дългосвирещо творение на финландците от село Kitee. Опитният Marko Hietala спасява положението на места, като вокалите му в “DPP” са повече, отколкото във всички албуми досега с негово участие, дори “Master Passion Greed” му е подарена изцяло. Но това не е симфоничен Tarot.

След разяснението за трагизма във вокално отношение в албума е време да се обърне внимание на музиката и композициите. Както споменах по-горе, отново има оркестър (66-членен), хор (32-членен), както и множество други специални участия като гайди, госпел-хор, момче-сопрано и т.н. Определено доста разкрасено звучене, но в крайна сметка твърде идентично с предходния албум “Once”. Почти всяка песен от “DPP” си има аналог от него: “Bye Bye Beautiful” = “Wish I Had An Angel”, “Sahara” = “The Siren”, “The Poet And The Pendulum” – “Ghost Love Score”, “Cadence of Her Last Breath” = “Dead Gardens”… Изводът е, че Tuomas е станал твърде банален. Явно и неговите композиторски възможности са на изчерпване, или пък просто преследва рецептата на успеха от вече доказали се мелодии. Факт е, че безвъзвратно отминаха времената на албуми като “Oceanborn” и “Wishmaster”, където повече значение се отдаваше на свиренето, а не на откопирани саундтракови внушения. Наистина, “DPP” звучи повече като музика към филм, отколкото като метъл албум. За това помагат и най-безличните китарни партии на Emppu досега – основното, което чуваме от него, са еднообразни тежки рифовки, колкото да подсилят оркестрациите. Най-жалки и незабележими обаче са кийбордите на Tuomas, който сякаш е излишен в групата. Изцяло заглушен от шумния оркестър, инструментът му е неуловим с просто ухо, което подсеща, че вероятно присъствието му на сцената ще се свежда до смяна на съответния синкбек. Няма го вече и мистицизмът в текстовете му, които сега са достатъчно отворени, така че дори дете да ги разбере, стига да е наясно с последните събития около Nightwish. Много песни открито са насочени към Tarja и мъжа й, които явно успяват да продължат напред за разлика от емоционално наранения Tuomas.

Редом с албума в специално издание излезе и само инструменталната му версия, която определено радва повече основно с отсъствието на досадното пискане на Anette. Така можем да чуем и достойнствата му, едно от които е перфектната продукция, но не съм и очаквал друго с вложените над половин милион евро. Това прави “DPP” един от най-скъпите албуми в историята на метъла, стига все още да приемаме групата като част от тази сцена.

Още стотици неща могат да се кажат за записа и за негативната посока, в която са поели Nightwish, обсипвани в момента със звезден прах от почти всички големи списания, вероятно под финансовия натиск на Nuclear Blast. За съжаление ще разберат тъжната истина за преходната лоялност на тийн феновете, която си създават с “DPP”, едва когато вече е твърде късно. А групата вече изгуби почти всички от старите си почитатели, които смятаха, че това, което ги прави уникални, са оперните вокали. Жалко е, че и самите музиканти явно не са го разбрали при избора на нова певица.

Обзет от гневно чувство, с парещи под пръстите клавиши искам да ги посоча и заклеймя, но така ще се изгуби смисъла на ревюто. В крайна сметка, всеки има право на провал, така че да не им го отнемаме. Сигурен съм, че скоро ще вкусят горчивината му, с което поне Tuomas ще има наистина силна и мрачна муза, а вероятно и подходяща вокалистка...

:: Публикувано: септември 2007, Автор: Mort ::