DOMINE – EMPEROR OF THE BLACK RUNES, ревю Опции

[Warrior Of Ice]

Така става, като го мързи човек. За този албум трябваше още преди месец да пиша, ама нейсе...


DOMINE – EMPEROR OF THE BLACK RUNES




Новата вълна на италианския хеви метъл през последните години даде на пауър сцената едни от най-силните банди, станали пословични с техниката и мелодичното си звучене. За група с три отлични албума зад гърба си, странно е как Domine още не са получили признанието, на което се радват колегите им от Rhapsody и Labyrinth, а именно – на лидери на въпросната сцена. Титла, за която Domine предявиха претенции още с неразгърнатия изцяло, но сам по себе си огромен потенциал на дебютния “Champion Eternal”. Оттам насетне следва период на постоянен възход за италианците, довел ни до четвъртата им дългосвиреща творба. Признавам, не очаквах Domine да надминат шедьовър на епичното изкуство като “Stormbringer Ruler: The Legend Of The Power Supreme”. Не са и успели и макар че “Emperor Of The Black Runes” по никакъв начин не може да бъде наречен слаб или посредствен албум, той все пак разчупва традицията на бандата да достига нови висоти с всяко следващо издание. В албума няма слаби парчета; това, което му пречи е известната разпокъсаност в звученето и натрапчивото усещане, че слушаме втори (и уви – по-слаб) “Stormbringer”. Вместо най-сетне да изоставят вече изчерпаната от самите тях история на крал Елрик, Domine отново посвещават четири песни на Муркоковия герой, но този път липсва уникалното усещане за концептуалност и атмосферата на обреченост от предходния албум. Музиката в “Stormbringer Ruler” отново е издържана в емоционално-епичния стил на Domine, отличаващ се с влияния от групи като Manowar, Rainbow, Queen и Thin Lizzy. Парчетата са базирани не толкова на рифове, колкото на акорди и хармонии, допълвани от постоянен фонов клавир. В отношение на синтезаторното звучене, групата винаги го е използвала за придаване на симфоничност на композициите си, вместо Riccardo Iacono да се изсилва в солови акции. Китаристът (и основен композитор) Enrico Paoli пак блести с безупречно свирене, без да се изживява като инструментален герой.

“Emperor Of The Black Runes” започва със задължителната интродукция - “Overture Mortale”, явяваща се аранжимент на ария от “Дон Джовани” на Моцарт. Следва енергичната “Battle Gods Of The Universe”, която дава много точен и синтезиран израз на всичко, което представляват Domine в музикално отношение - скорост, мощ, атмосферичност. Morby по-добър вокалист не е станал (накъде повече!), но не е загубил и частица от специфичната си изразителност и гласът му отново впечатляващо прескача между октавите. Stefano Bonini е както винаги неуморен зад касите, а Riccardo Paoli, макар и не толкова изведен напред, както в първите албуми, отново се показва като един от най-талантливите басисти не само в италианския, но и в световния пауър метъл. Третата песен - “Arioch, The Chaos Star”, започва скорострелно, превръщайки се в среднотемпово хеви метъл ръководство. Истинският гвоздей на албума е единадесетминутната многопластова композиция “The Aquilonia Suite – Part I”, посветена на Хауърдовия Конан. Започваща с тържествено въведение, песента редува бързи пауър откоси със симфонични интерлюдии и дори интерпретация на популярната тема от саундтрака на “Конан варварина” – всичко това увенчано с един от най-могъщите припеви, създадени от бандата. Химноподобната “The Prince In The Scarlet Robe” включва изящни партии на пиано, смени в темпото и доста обемиста рифовка (за разлика от повечето парчета). “Icarus Ascending” има някои Maiden-ски моменти, разнообразени от акустични пасажи и като цяло е една от по-класически звучащите песни в тавата. “The Song Of The Swords” изпъква освен с майсторско изпълнение, и с още един разтърсващ припев. “The Sun Of The New Season” отпуска слушателя с болезнено красивата си китарна увертюра, а последвалият вокален дует на Morby с Leanan Sidhe от Beholder звучи особено поетично. “True Believer” комбинира патоса на Manowar с типичната за Domine мелодичност и техничност. Албумът завършва с единствената балада - “The Forest Of Light”, която за жалост е далеч от класата на “For Evermore”.

“Emperor Of The Black Runes” не оправда изцяло очакванията ми, но в никакъв случай няма да разочарова ценителите на групата и на пауър жанра въобще.