Отмъщението на думите, Знаем ли своя роден език? Опции

[ISTORIK]

Отмъщението на думите

Заради неправилното поставяне на една запетая и едно тире в изречението “Да се освободи не да се обезглави!” (Има голяма разлика между: “Да се освободи, не - да се обезглави!” и “Да се освободи - не, да се обезглави!”.), вместо да бъде отменена, била приведена в изпълнение една смъртна присъда. Причина за това бил писарят, който пишел заповедта и объркал мястото на препинателните знаци. Тази негова грешка струвала загубата на един човешки живот. Такова било отмъщението на запетаята. Но, за съжаление, тя отмъстила не на онзи, който не можел да я постави на правилното й място, а на невинен човек.
При думите, както и при препинателните знаци, също се допускат грешки, без, разбира се, винаги резултатът да е свързан с такова жестоко отмъщение. Въпреки това, на теоретично равнище, подобна възможност е напълно възможна. Мнозина се самоиронизират, казвайки за себе си, колко “добре” владеят някой чужд език: “Зная само толкова, че да си изкарам боя.” Това също е отмъщение. Отмъщението на думите, за които говорим.
Но, преди да достигнем до него, е добре, първо, да видим кои са причините, които водят до такова отмъщение. А те са много и се крият в самата особеност на думите, в спецификата на езика, в който живеят и в условията на речта, с която си служим всеки ден.
Всичко започва оттам, че всяка дума в езика не винаги се проявява самостоятелно, а, в повечето случаи, е свързана в цяла система от други думи (тоест – в текст). И заедно с тях си разпределят значенията. За да не се достигне до объркване при употребата й, тя има куп характеристики, които посочват нейното точно място в системата.
При това, придобивайки едно основно значение, всяка дума разгръща своя собствена система от други (вторични) значения, свързани с основното, но така, че те могат да бъдат много близки с него, но могат и да се отдалечат доста от първоизточника, като, под влияние на допълнително развитие на езика, бележат и най-отдалечени, на пръв поглед, понятия. Тази особеност на значението на думите се нарича с термина “конотация” (всички останали значения на думата, различни от основното, употребено в текста – типични примери за конотация са думите: таковам, оправям, чукам и други). Други думи са многозначни. В науката езикознание (лингвистика) качеството многозначност на думите се назовава с термина полисемантичност.
В този своеобразен богат и пълен с неочаквани изненади живот на думите би трябвало, все пак, да се осъзнава (или поне – да се усеща), кога е нелогично да бъде използвана именно тази дума, а не – друга. Друг път, се налага нейното място да бъде запълнено от някакво съвсем друго название. А факта, че сме се усетили, че сме употребили дадена дума в неподходящ за нея контекст, че сме я свързали с неподходящи за нея наименования, непременно трябва да ни подскаже, че в езиковата ни култура нещо куца - или под влияние на модната й употреба, или поради това, че не сме се замислили за правилността, уместността и естествеността на израза.
Съществувайки в система една с друга, две думи, понякога, си приличат по звучене. Това може да се дължи на случайни асоциации, но може да е и етимологично обосновано – просто думите да са сродни по произход, но един елемент от тях да се отличава, а тази разлика да се отразява и върху значенията на двете думи. И, ако употребим едната дума вместо другата, поради своето незнание, неразбиране или небрежност, тази употреба прави изказа неверен, поради значението на тази дума, което е невярно, в рамките на контекста, в който е употребена.
На основата на своето значение, думата се свързва и с други думи от системата на езика. Тази връзка се дължи на обстоятелството, че, понякога, думите бележат сходни явления или поне се отнасят към един и същ тематичен кръг. Замяната им, в такива случаи, също е неоснователна, защото води до неточност. Тази неточност може да засяга изобщо замяната на двете думи една с друга, но може да се отнася и само до някои от техните основни или допълнителни значения. Това означава, че съществуват редица думи, при които е възможна замяна на някое от значенията им, но за останалите тя няма да е възможна. Или пък, при такова преплитане може да се достига до не винаги точна употреба на избраната от нас дума. Това се отнася както за сродни, така – и за думи, които са близки по смисъл. А може да се наблюдава и при случайно свързани слова, спадащи към един тематичен кръг.
Пак значението на думата и неговото непознаване става причина тя да се появява в нашата реч често с допълнителни пояснения и определения, които са съвсем ненужни, защото повтарят в голяма степен или изцяло елементи от самото нейно съдържание. Обяснението на всички ненужни добавки се крие отново в нежеланието ни да се замислим върху смисъла от казаното от нас и да го редактираме, за да го стегнем в ясна, конкретна и точна мисъл.
Понякога, причината се крие другаде – употребата на някоя дума в речта става “много модна”, болезнено рязко засилва своята честота и започва да се употребява където трябва и където не трябва.
Тази неоправдано честа употреба на такива “модни” думи и изрази, за съжаление, не винаги дразни нашето езиково чувство и ние се подчиняваме на модата и превръщаме понякога сполучливо определеното название в досадна кръпка на нашата реч.
А това първоначално сполучливо наименование се е породило в творческия подход към средствата на езика, които дават възможности за необичайно назоваване и на най-необичайните неща. И, макар да учудва мнозина, то има право на живот, при условие, че няма да се превърне в клише, че няма да преминава през различните пластове на езика, които го освобождават от необичайността му.
Всъщност, всяка дума получава от системата на включващия я език определена стилистична характеристика. Това означава, че тя има право на съществуване само в определени функционално-стилистични слоеве на езика и, че всяко излизане от тях води, при възприемането й, до усещане за необичайност. И, ако, понякога, това е допустимо, от гледище на художествения подход към езика и се търси ефектът от разместването на езиковите пластове, в повечето случаи, такава необичайна поява се характеризира единствено като неуместна и дразни слушателя или читателя, защото нарушава монолитността на изгражданата реч – устна или писмена. А причината за това отново е незнание, небрежност или мода при употребата на езиковите средства.
Неправилната или изопачената употреба на думите издава (много) ниска езикова култура. Непознаването на езиковата материя, с която боравим, понякога – с изненадващо самочувствие, внася объркване в нормалното общуване, но, също така, създава условия за разпространяване на езикови грешки в широката езикова практика. Веднъж настанили се в нея, те много трудно се преодоляват. Затова е изключително важно навреме да се отстранят, като се насочат усилията ни към добро познаване на езиковата система. Това ще нормализира не само нашето езиково общуване, но ще ни спести и множество конфузни изяви.
Трябва изключително много да внимаваме, когато превеждаме устна или писмена реч от един език на друг. В този случай, трябва да внимаваме двойно повече!
Твърде често, за да оправдаем не на място произнесена от нас дума или фраза (израз), казваме: “Ах, как можа това да ми се изплъзне от езика?!” или : “Това ми се изплъзна от езика, без да искам.”, или: “Това беше lapsus lingvae – грешка на езика.” В обикновеното общуване такива грешки никак не са редки, но лесно се коригират, защото можем бързо да да се усетим и да се поправим. Но, когато такова “изплъзване” се случи в писмена форма и написаното остане, запазено трайно в книга, вестник или списание, или пък се “промъкне” в официално съобщение по радиото или телевизията, изречено еднократно и невъзвратимо за коригиране, се случва нещо много опасно. Тогава се получава конфузна ситуация, тъй като е допусната груба езикова грешка. Поради неосъзнаване на смисъла на думата, който определя нейната съчетаемост с други думи в нашата реч.
Както личи, причини за грешките, които ние неволно допускаме, са все едни и същи: непознаване – пълно или непълно - на възможностите, които ни дава българския език за нашия речев контакт, незачитане на тези възможности, кокетничене с модния израз и прекаляване с увлечението ни по него.
Така достиганме до отмъщението на думите и на препинателните знаци. А то е едно и също. И се крие в самия характер на езика, в ролята на този език като основно средство за общуване между хората. Всяка нелогична, невярна, неточна, ненужна, необичайна или неуместна употреба на отделна дума в него води до смущения в общуването. А, когато това се случва с повече думи в нашата реч?
Руският писател Александър Пушкин пише: “Определете значението на думите и ще избавите себе си и света от половината негови заблуждения.” Тъй като тези заблуждения са твърде много, необходимо е да се определи значението на множество думи и изрази. За да не ни отмъщават, когато ги употребяваме.
Легендата за строежа на Вавилонската кула е и легенда за отмъщението на думите в дълбоката древност.
Потомците на Ной решили да построят кула, висока до небето. Като научил за това дръзко тяхно начинание, бог Йехова направил така, че събраните за строежа хора да започнат да говорят различни езици. И този проблем провалил това велико начинание на хората. Вавилонската кула може да се разглежда като символ на неадекватни човешки свръхамбиции и на гордост, подценяващи слабостите на човешката природа.

[ISTORIK]

Нихилизмът спрямо националната ни история и спрямо съвременния книжовен език граничи с национално предателство. За огромно съжаление, в момента, у нас, националният нихилизъм е превърнат в държавна политика. Правят се многобройни опити за фалшификация на националните ни ценности като езика, историята, фолклора, литературата... Насаждат се псевдокултура и псевдоценности.
Голяма част от днешните българи имат объркана ценностна система. Държавата няма национална доктрина, не са определени националният проблем, националният идеал, националните ценности.
Младото поколение вече не може да говори и да пише, без да употребява жаргон. Един съвременен борец за чиста българска реч определя днешния младежки жаргон като “някакъв мултилингвистичен и полисемантичен бъркоч. Друг българист го допълва неволно с думите: “Грубото чуждопоклонничество (ксеноманията) е отблъскващо, защото е вид екстремизъм (крайност).
Повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч.
Доскоро, имаше риск да се превърнем в полуграмотна нация, а езиковата ни култура да се превърне в кастов белег на малцина духовни аристократи. Това вече е факт!
Езикът, с който си служат медиите, политиците и институциите, е лош. Ние – езиковедите – поддържаме рубрики за езиковата култура в медиите. Проблемът се състои във факта, че нито депутатите, нито министрите, нито журналистите, нито родителите, нито учениците и студентите, нито учителите и университетските преподаватели ги четат. Езикът, който се използва, е неуправляем чрез парламентарни закони.
Невежеството в областта на езика води като свое следствие невежество на мисълта. Още Конфуций казва: “Знание без мисъл е загубен труд. А мисъл без знание е опасност!” Затова, занемаряването на езика не е безобидно. Пренебрежението в тази посока показва липса на чувство за правилност на българската реч. Тези неща не болят и не кървят, затова малцина им обръщат внимание.
Илитератите (неграмотните, необразованите, неуките хора) са срам за всяка нация. Те не могат да бъдат полезни нито на себе си, нито на околните, още по-малко – на нацията си.

Езикът е инструмент, оръдие, дори – оръжие, макар и за общуване. Езикът е мост между хората. Ако този мост, поради своето несъвършенство, не успее да ги събере, те ще си останат на двата речни бряга – разделени. (Когато има неразбиране на речта на отсрещния човек, говорим за прекъсване на комуникативната верига.)

Никак не е лошо да се замисляме по-често върху точното значение на думите, които употребяваме. За да не се превръщаме в източник на дезинформация. Когато говорим без мярка, а след това, се чудим – кога, къде, какво, как и защо сме казали, ни излиза скъпо и прескъпо.
Думите често носят информация и за този, който ги използва безразборно. Затова, авторите на кръстословици не трябва да приспиват вниманието си. Журналистите, политиците, артистите, учителите и университетските преподаватели – също. Този, който не е разбрал това, е загубил.

“Читателю, знай своя род и своя език!”
Тези думи на монаха паисий Хилендарски са актуални и днес, защото призовават към патриотизъм. Научиш ли повече за своя език, ти ще прибавиш нещо ценностно към своята същност, към своята личност, към своето съзнание. Не подценявай онова, което не знаеш! Защото незнанието не оправдава постъпките ти. Все пак, правилата са си правила и те не бива да бъдат лекомислено прескачани. Човек се учи цял живот. Дори – и на родния си език.

[RazorJack]

спамим, а?

[SepulTeraHead]

Решение № 7 от 4.VI.1996 г. по конст. дело № 1/96 г. на КС на РБ

Държавен вестник, бр. 55/96 г.

чл. 39, чл. 40, чл. 41 Конституция на РБ

Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар-протоколиста Силвия Василева разгледа в закрито заседание, проведено на 4 юни 1996 г., конституционно дело № 1 от 1996 г., докладвано от съдията Александър Арабаджиев.

Конституционно дело № 1 от 1996 г. е образувано по искане на президента на републиката за даване на задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията.

Трите конституционни разпоредби са обединени в обща проблематика с цел изясняване на съдържанието:

а) на правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява;

б) на правото да се търси, получава и разпространява информация;

в) определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове ограничения на тези права.

В съобразителната част на искането са отбелязани проблемите, които тълкуването и прилагането на посочените разпоредби пораждат или могат да породят. Разграничени са конституционните положения, които според подателя на искането не будят съмнения, от тези, които се нуждаят от тълкуване, като е поставен акцент върху тълкуването на основанията, на които упражняването на тези права може да бъде ограничавано. По въпросите, които искането поставя, е изразено становището на неговия автор.

С определение от 16 януари 1996 г. искането е допуснато за разглеждане.

Със същото определение като заинтересувани страни по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, главният прокурор, Съюзът на българските журналисти (СБЖ), гражданското сдружение "Свободно слово", Българската национална телевизия (БНТ), Българското национално радио (БНР), Българската телеграфна агенция (БТА) и Факултетът по журналистика и масови комуникации към СУ "Св. Климент Охридски".

В изпълнение на предоставената им от съда възможност писмени становища по делото са представили Народното събрание, главният прокурор, СБЖ, сдружението "Граждански форум свободно слово", БНТ, БНР и факултетът по журналистика и масови комуникации към СУ "Св. Климент Охридски".

Не са постъпили становища по делото от други информационни средства, сдружения и организации, на които Конституционният съд също даде възможност да изразят отношение по предмета на тълкуването.

I

1. От страна на Народното събрание е изпратено становището на председателя на Постоянната парламентарна комисия по правата на човека и вероизповеданията.

В това становище е взето отношение по част от предмета на тълкуване, като е изразено съгласие със залегналата в искането - във връзка с чл. 40, ал. 1 от Конституцията - постановка, че "свободата на средствата за масова информация има две измерения: свободата... от намеса от страна на държавата в лицето на нейни органи в отразяването на факти и събития и свобода на журналистите в дадено средство за информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медиа".

На основата на тази постановка на искането е развито гледището, че когато медиата е частна, никой държавен орган не може да се намесва в работата й, а когато е държавна (каквито са БНТ, БНР и БТА) - овластени да определят политиката й са единствено ръководните й органи, които, от своя страна, отговарят пред органа, който ги е избрал (Народното събрание). Правото на журналистите да изразяват свободно своето мнение не може да не съответства на характера, целите и политиката на съответната медиа и ако тя е частна и мнението на журналиста не съвпада с гледната точка на собственика, първият има свободата да изрази своето мнение в друга медиа и да напусне медиата, в която е на работа. Същото се поддържа и по отношение на журналистите от държавните медии, чието мнение се отклонява от целите и политиката, определени от ръководството на медиата. И в този случай за тях е открита възможността да напуснат, за да запазят цялата свобода на собствено мнение, а за ръководството е открита възможността да ги освободи от работа, ако провеждат своя политика, несъответна на политиката на медиата.

2. В становището на главния прокурор е изразено мнение по целия обхват на искането, като се подкрепя необходимостта от търсеното тълкуване и се подчертава, че Конституцията на Република България закрепва като върховен принцип правата на личността и гаранциите за тяхното спазване.

Прогласеното в чл. 39, ал. 1 от Конституцията право на свобода да се изразяват мнения се свързва със свободата на убеждение и с разпоредбите на чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека. Подчертана е недопустимостта да се въвеждат ограничения на правото на свободно изразяване на мнение и неговото разпространяване - извън изчерпателното изброяване в ал. 2 на чл. 39 от Конституцията - с какъвто и да е друг законов или подзаконов нормативен акт. Ограниченията по ал. 2 на чл. 39 от Конституцията, чиято редакция е квалифицирана като неясна, са поставени в три категории:

недопустимост да се използва правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията за накърняване на правата, които са гарантирани от Конституцията и законите на страната, както и тези по международните документи, които са част от вътрешното право; конкретното им определяне подлежи на преценка във всеки отделен случай;

недопустимост да се осъществява въпросното право с цел призоваване към извършване на каквото и да е престъпление;

недопустимост на призивите за извършване на другите, изброени в текста деяния, доколкото е възможно те да не съставляват престъпления; във връзка с това е изтъкната важността да не се допускат публични призиви за религиозна, етническа, териториална или друга вражда между групи от населението.

Уредената в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свобода на печата и другите средства за масова информация е поставена във връзката й с недопустимостта на цензурата и с правото за търсене, получаване и разпространяване на информация. С оглед забраната за цензура е подчертано, че спирането, конфискацията и последващото разпореждане с печатни издания или други носители на информация е в компетентността единствено на съдебната власт, от органите на която единствено прокуратурата може да намери законни основания за действия по чл. 40, ал. 2 от Конституцията в разпоредбата на чл. 119, ал. 1, т. 6 от Закона за съдебната власт. Отбелязва се, че практика в този смисъл съществува, без да се посочва в какви параметри се реализира тя и в този смисъл не се навеждат фактически обстоятелства, които да се имат предвид при тълкувателната дейност на Конституционния съд. Същественото в тази част на становището на главния прокурор е акцентът върху необходимостта да се уредят със закон правомощията на органите, които попадат в категорията съдебна власт, и особено на съдилищата и следствието предвид процесуалните средства, с които те разполагат.

Все във връзка с основанията по чл. 40, ал. 2 от Конституцията отделно е взето становище по израза "накърняване на добрите нрави", по отношение на който е споделено разбирането, че означава такова отрицателно въздействие върху установените морални норми, което е в крещящо противоречие с тях, скандализира обществото и се възприема негативно от него. Същевременно е добавено, че оценката в този смисъл трябва да се прави в рамките на едно по- широко мислене, на толерантността и плурализма, които са присъщи на демокрацията.

Правото свободно да се търси, получава и разпространява информация, закрепено в чл. 41, ал. 1 от Конституцията, е описано в разглежданото становище като безпрепятствен достъп на всеки до източниците на информация. Гледището е обосновано с чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека, според която - по израза на становището - "разпространяването на информацията трябва да става свободно, без намеса на държавната власт и независимо от държавните граници". Според това становище някои от употребените в текста на чл. 41, ал. 1 от Конституцията изрази се нуждаят от допълнително изясняване. Сред тях е изразът "доброто име", който трябва да се свързва преди всичко с честта и достойнството на гражданина и със създадения в обществото авторитет. Друго основание за ограничение - националната сигурност, предполага такова засягане на особено важни държавни интереси, което може да доведе до намаляване на отбранителната способност или проваляне на икономически, политически или други интереси. Под "обществен ред" трябва да се разбира установеният с нормативни актове ред, който осигурява нормално спокойствие и възможност да се упражняват съответните граждански права.

По отношение тълкуването на чл. 41, ал. 2 от Конституцията в становището на главния прокурор са възпроизведени положения от конституционния текст.

3. В становището на СБЖ, изготвено от секретариата на съюза, на първо място е заявена позиция на подкрепа ("поддръжка") на конституционните текстове, които третират проблема за свободата на словото. От друга страна, застъпено е разбирането, че свободата на словото се гарантира от три групи необходими условия:

конституционни текстове - каквито съществуват;

специализирани закони - каквито липсват;

правила, кодекси и норми на вътрешните взаимоотношения и етика в рамките на професионалната общност на журналистите, които се приемат от колегията (към становището са приложени за сведение приетите на X конгрес на СБЖ правила на журналистическата етика).

Подчертана е трайната принципна позиция на съюза, според която общите конституционни положения, макар и неизбежно подлежащи на тълкуване, трябва да бъдат конкретизирани чрез по-нататъшна законодателна уредба. В това отношение като трайно становище на СБЖ се изтъква необходимостта от приемане на закон за функциониране на информацията в обществото, както и на закон за електронните медии. Счита се, че чрез тези закони може да се гарантира максимално обективно прилагане на свободата на словото в цикъла, обхващащ процеса "до медиите", "в медиите" и "след медиите". В тези закони е мястото - според това становище, - където да се очертаят статусът на журналистите (включително права и задължения, както и социално положение), а също и задължението на държавата да предоставя информация на гражданите по смисъла на чл. 41, ал. 2 от Конституцията.

Освен посочените Правила на журналистическата етика към становището на СБЖ е приложено и писмо на секретариата на съюза (№ 332 от 29 ноември 1995 г.) до председателя на Народното събрание и председателя на Парламентарната комисия за телевизия, радио и БТА като илюстрация на публично изразена позиция по кръга от проблеми, които се обхващат от предмета на тълкуване.

4. В становището на сдружението "Граждански форум Свободно слово" (под това наименование се обозначава самото сдружение в документите, адресирани до Конституционния съд) са подробно развити виждания по целия кръг от проблеми, които произтичат от искането за тълкуване.

Изтъква се, че самото сдружение е възникнало поради зачестилите случаи на явно потъпкване на свободата на словото и затова се подкрепя подчертаната в искането правна и обществена необходимост от тълкуването на конституционните му гаранции, още повече, че конституционните текстове остават на практика неподкрепени и недоразвити в специализирани закони. Според мнението на сдружението в страната съществува неподлежащ на съмнение пряк политически контрол върху националните електронни медии (както и контрол върху свободата на частните електронни медии и върху частната преса), което още повече подчертава необходимостта от исканото тълкуване.

В основата на становищата по отделните проблеми е поставено убеждението, че реалната демокрация е невъзможна без добре информирано обществено мнение, без свободно право на достъп до информация и без наличието на независими от властта електронни и печатни медии. Във връзка със споделеното разбиране на философията на демокрацията е наблегнато върху необходимостта от особена законова защита на правото да се критикува управлението, като неговите слабости бъдат извеждани на обществен показ без намесата на заинтересуваните от премълчаването на определени факти държавни органи. Освен това е посочено, че свободата на словото има и пряко отношение към другите основни граждански свободи и особено към правата и свободите на културните, политическите, етническите, религиозните и други малцинства, които не могат да наложат волята си чрез просто мнозинство. В този смисъл посегателствата срещу свободата на словото съставляват - според това становище - не само нарушения на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията, но и на цялостния дух и смисъл на основния закон. Предназначението на тези разпоредби е и да въведат основни параметри на европейските стандарти за свободата на словото и правото на мнение.

По отношение тълкуването на чл. 39 от Конституцията се отбелязва, че разширеното тълкуване на изброените в ал. 2 възможности или прибавянето на допълнителни условия, при които би могла да бъде нарушена свободата на словото, биха представлявали нарушение на Конституцията, тъй като структурата на конституционния текст не позволява той да бъде разширяван. Ето защо ясното и изчерпателно тълкуване на предвидените в този текст случаи на допустима намеса за ограничаване на свободата на словото би неутрализирало възможността за разширителни и произволни тълкувания. По отделните основания за ограничаване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията е споделено виждането на подателя на искането, че под "призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред" би трябвало да се разбира единствено в смисъл на недопустимост на преки призиви за насилствено суспендиране на Конституцията, както и че не предизвиква опасения за разширително тълкуване изразът "призоваване към извършване на престъпление или насилие над личността". По отношение на забраната за накърняване на правото или доброто име на другиго се поддържа, че тя не ограничава правото на критика или на разпространението на обективна информация в ущърб на някого; в особена степен от защита се нуждае това право по адрес на обществени фигури, заемащи изборни длъжности. Подчертана е необходимостта от ясно и прецизно тълкуване на израза "разпалване на вражда" в смисъл на призоваване към употреба на насилие с цел нарушаване на правата на отделни личности от обществото или на отделни граждани.

Относно тълкуването на чл. 40 от Конституцията мнението на сдружението "Граждански форум Свободно слово" е, че този текст няма нужда от допълнително тълкуване по отношение на печата и неефирните електронни средства на информация, тъй като предходният чл. 39 съдържа всички ограничения, които са обществено значими. Отбелязва се необходимостта от задължително тълкуване на същата разпоредба (чл. 40), респ. на понятията "свобода" и "забрана на цензурата", по адрес на ефирните електронни средства за информация предвид това, че става дума за ограничен ефирен ресурс, определен като част от националното богатство и поради това предполагащ известна намеса на държавата във връзка разпределението му между отделните медии.

Спрямо ефирните електронни медии с държавно участие (БНТ и БНР) е обоснована необходимостта те да придобият обществен статус и се критикува състоянието, обусловено от продължаващото действие на § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. Във връзка с това към становището са приложени Декларация за медиите в демократичното общество и Резолюция № 1 - Бъдещето на общественото радиоразпръскване (обществените служби за радио и телевизия), приети от министрите на европейските държави - участнички в Четвъртата конференция на министри по политиката на масмедиите (Прага, 7 - 8 декември 1994 г.) и се предлага раздел втори от представената Резолюция № 1 да бъде приет като определение за свободата на словото в ефирните електронни медии с държавно участие.

Що се отнася до недържавните ефирни електронни средства за информация, предлага се тълкуване на разпоредбата на чл. 40, ал. 1 от Конституцията в смисъл, че "държавни органи участвуват в разпределянето на ефира ... единствено с оглед на техническата му ограниченост като природен ресурс и нямат право да налагат ограничения върху дейността им различни от общовалидните". С оглед на това тълкуване се критикува действащият в страната лицензионен режим, включително режима по Закона за концесиите, за който се посочва, че не е съобразен с чл. 39, 40 и 41 от Конституцията.

Становището съдържа и предложение за тълкуване на понятието "цензура", дефинирано като "неправомерна намеса на държавните органи в средствата за информация", като под правомерна намеса се разбират ограниченията, основани на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията. Взето е и отношение и по едно от основанията по чл. 40, ал. 2 от Конституцията за спиране и конфискация на печатно издание или друг носител на информация "когато се накърняват добрите нрави". Приема се, че достатъчна гаранция срещу злоупотреба с това понятие е ограничаването на приложението му в рамките на органите на независимата съдебна власт.

Във връзка с тълкуването на чл. 41 от Конституцията е споделено залегналото в искането виждане, според което "правото на достъп до информация може да бъде ограничавано само по силата на нормативен акт, изброяващ експлицитно случаите, в които би могла да бъде накърнена националната сигурност или обществения ред", както и че държавните органи нямат право да отказват достъп до информация, свързана с тяхната дейност, освен в случаите, засягащи националната сигурност и обществения ред. Възразява се срещу разбирането (и практиката), според което правата по чл. 41 засягат само отделните граждани и не се отнасят до средствата за информация и се отстоява тълкуването, че е недопустимо държавни органи да отказват информация на представители на тези средства, когато тя не е държавна или друга защитена от закона тайна.

Отделно са разгледани правото да се разпространява информация по отношение на печатните издания и електронните медии. Във връзка с неефирните електронни средства за информация се критикува действащият лицензионен режим и се поддържа, че правото на свободно разпространяване на информация по неефирен електронен път подлежи само на ограниченията, приложими за печатните издания, така че самата концепция за лицензиране, включваща и съдържателен контрол върху програмите, е в нарушение на трите конституционни текста, предмет на тълкуването. Спрямо ефирните електронни медии се подчертава, че правото на свободно разпространяване на информация задължава държавата да предостави равни и еднакво достъпни възможности за лицензиране и разпространение на територията на страната на ефирни и радио- и телевизионни програми независимо от каквито и да било съображения с изключение на предвидените в чл. 40 от Конституцията и ограничени единствено в рамките на физическите възможности на ефира като национално богатство. Оспорват се правото на държавни органи да упражняват недопустим от гледна точка на Конституцията съдържателен контрол на програмите, както и практиката немотивирано да се ограничава мощността на предавателите, което ги прави неравнопоставени на БНТ и БНР.

Отделно от становището си сдружението "Граждански форум Свободно слово" е представило и преглед на основните международни стандарти за защита на свободата на словото, изготвен от "ИНТЕРАЙТС" - Международен правен център по правата на човека със седалище в Лондон, Великобритания.

5. В становището на БНТ е подчертан значителният обществен (и научен) интерес, който представлява исканото тълкуване. Същевременно се изказват опасения от мащабността и дълбочината на проблематиката и от глобалния начин, по който е поставен въпросът за едновременно тълкуване на всички текстове, касаещи комуникационните свободи на гражданите. Отбелязва се, че такова тълкуване "следва да изхожда от определен социален, културен и ... културно-антропологичен контекст" и че в този смисъл тълкувателните резултати не могат да бъдат окончателни, нито дадени "en gros", "доколкото броят на житейските и правните хипотези, в които се налага преценка, дали факти от социалната действителност попадат в кръга на защитаваните от Конституцията комуникационни свободи, е практически неограничен". Като се поддържа, че отговорът на въпроса "Що е свобода на словото" може да бъде или абстрактно-философски, или адресиран към определени, конкретни хипотези, се препоръчва - на този етап - първият подход. Във връзка с възможните тълкувателни методи се разграничава подходът към визираните разпоредби като към "затворени" текстове от разглеждането им като текстове, чието съдържание е по-широко от произтичащото от буквалния им прочит.

Това схващане е подкрепено с конкретни разсъждения (и въпроси) по отделните текстове.

Във връзка с правото по чл. 39 от Конституцията на всеки да разпространява мнение чрез всички възможни начини и обективната недостатъчност на наличните ефирни радиочестоти са очертани две (примерни) възможни законодателни разрешения. Според първото лицензирането на радио- и телевизионни станции се извършва по начин, който гарантира упражняването на въпросното право в тяхната (на станциите) съвкупност. Според второто същата цел се постига чрез регламентиране на съдържателната програмна дейност на всяка електронна медиа, което обаче може да се окаже ограничаване на свободата на медиите по чл. 40, ал. 1 от Конституцията.

Посочени са възможни различни подходи и за някои от хипотезите по чл. 39, ал. 2 от Конституцията, като например защитата на накърнени лични права по съдебен ред или чрез въвеждане на института на "опровержението". Под съмнение е поставено дори и безспорното основание за ограничаване "призоваване... към извършване на престъпление... или към насилие над личността", когато едно изказване може да бъде квалифицирано и като призив към насилие срещу личността, и като мнение по повод личност, облечена в обществено доверие. Поставя се на обсъждане и въпросът за евентуално различната ценност на различни категории мнения ("политически релевантни" и "обикновени") и оттам - различната степен на защита. Предлага се анализ на усиленото право да изразяват и разпространяват мнение, с което разполагат работещите в медиите, на плоскостта на принципа на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, както и на правното положение на журналистите в държавните, от една страна, и в частните, от друга страна, медии от гледище на правото на собственика на медиата да определя политиката й и допустимата интервенция в свободата на предприемачеството.

Във връзка с формулировката на чл. 40, ал. 1 от Конституцията се поставя въпросът за допустимостта на държавна намеса, включително и по отношение на програмното съдържание, каквато чужди регламенти въвеждат спрямо радиото и телевизията. В този контекст са разгледани и правото на достъп до ефир, както и последиците от пълен неутралитет на държавата, които могат да настъпят по икономически път и да доведат до монополно положение, което също застрашава свободата на мнения.

По тълкуването на чл. 41 от Конституцията са предложени редица конкретни хипотези (и въпроси), за да се подчертае още веднъж, че поисканото от президента на републиката тълкуване може да бъде дадено като отговор на стотици въпроси и че окончателен отговор не е възможен.

В резюмиран вид становището на БНТ се свежда до следното:

разпоредбите, предмет на тълкуване, не дават изчерпателна уредба на спектъра проблеми, свързани с комуникационните свободи на гражданите;

законодателят и особено правораздавателните органи имат правото и задължението да уточняват обхвата на тези свободи;

посочените органи във всички случаи следва да изхождат от примата на свободата на мненията, медиите и информацията в йерархията на ценностите на обществото;

всяка интервенция в защитената сфера на тези свободи, всеки нормативен акт или действие от страна на държавата или трети лица, които пряко или косвено биха били в състояние да накърнят или ограничат упражняването на въпросните свободи, би следвало да се считат за противоконституционни до доказване на по-висшия обществен интерес, който е наложил издаването на акта или действието.

6. В становището на БНР се изтъква убеденост в значимостта на свободата на печата и останалите средства за масова информация за всяко демократично общество. Посочени са и някои постановки от Основните положения на временния статут на БНТ и БНР и предметът на тълкуване е определен като обхващащ идеята за свободното слово в правното пространство, практическите действия, в които може да се изрази цензурата, както и прякото действие на Конституцията по отношение на средствата за масово осведомяване до приемането на законодателна уредба за тях.

7. В становището на Факултета по журналистика и масови комуникации към СУ "Св. Климент Охридски" е проследена накратко историята на формулиране и развитие на принципа на свободата на печата и словото, за да се подчертае, че става дума за универсално благо, право и задължение, което не може да бъде отнето.

Поддържа се, че обществото е делегирало своето право на информация и на публичен дебат за дейността на трите власти и за целта е формулирало професионалните ангажименти на журналистите, които в името на общественото благо се занимават със събирането, подреждането и разпространяването на определен тип информация.

Това делегиране на права и задължения натоварва журналиста с обществено задължение да реализира правото на свободно самоизразяване в съответна форма.

Отбелязва се, че при формулирането и на правата, и на ограниченията текстовете на трите конституционни разпоредби, предмет на тълкуване, пряко кореспондират с чл. 10 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и с чл. 19 от Международния пакт за гражданските и политическите права.

Свободата на изразяване се поставя в основата на плурализма и на обмена на идеи и мнения и в този смисъл чл. 39 от Конституцията се определя като гаранция на демократичното общество. Във връзка с формулировката (на ал. 2 на чл. 39) "призоваване към вражда или насилие над личността" се подчертава, че "само прякото и категорично твърдение, което придава на съобщението характер на послание с призивен характер и подбуда към действие, обема предвидения от законодателя престъпен състав" и в този смисъл самият факт на съобщаването не може да се разглежда като консумиране на посочения престъпен състав, така че фактът на избор на темата и на обекта на съобщението не може да се отъждествява с възможния социален ефект. Ето защо хипотетичната нагласа на реципиента не е основание за спиране или трансформиране на информационното съобщение.

Според това становище чл. 40 от Конституцията е логично обвързан с предходния чл. 39 и отразява факта, че индивидуалното човешко право се институционализира чрез медиите. Свободата на медиите - продължава тази теза всъщност принадлежи на владетеля на правата - на гражданина, и се явява институционализирано, обобществено право, производно на човешкото право на изразяване. Автономността на медиите ("четвъртата власт") ги дистанцира от другите центрове на властта, условие е за демокрацията и се свързва с практическото делегиране на правата на журналистите. По-нататък в становището се съдържат някои уточнения на понятието "цензура", а във връзка с тълкуването на чл. 40, ал. 2 от Конституцията се обръща внимание върху обстоятелството, че конституционният законодател е отнел на изпълнителната власт качеството на арбитър за "добро" и "зло" в сферата на свободата на словото и е предпоставил преценката за това на независимата съдебна власт. С това конституционно ограничение на прерогативите на изпълнителната власт е обоснована недопустимостта на отказа на журналистически достъп до обществено значима информация, която не е специално защитена от закона. Поддържа се, че по този начин се обсебва основна свобода на народа, която съставлява неделима част от неговия суверенитет, и се нарушава чл. 1, ал. 3 от Конституцията.

Конституционният съд, след като обсъди развитите в искането и от заинтересуваните страни становища, приема следното:

II

1. Трите конституционни разпоредби, които са предмет на тълкуване, в своята съвкупност се отнасят до комуникационните права и свободи на гражданите.

Анализът на обсъжданията, проведени от Комисията по изработване на проект за Конституция и от Великото Народно събрание (ВНС) при приемането на тези три текста и въобще на глава втора от Конституцията, показва, че конституционният законодател се е ръководил и е пренесъл в текста на глава втора идеи и разрешения от ратифицираните към този момент и влезли в сила за Република България два международни акта (договора) - Международния пакт за икономически, социални и културни права и Международния пакт за граждански и политически права (съответно МПИСКП).

Стремежът към придържане към международните стандарти личи и от идеята разпоредбите, които се отнасят до основните права, да бъдат съобразени и с неподписаната към този момент Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), както и от отбелязването, че тази глава от Конституцията е най-непосредствено свързана с международните задължения на страната и с международното право.

Обсъждан е и въпросът за характера на отделните права, доколко те са абсолютни или е допустимо тяхното ограничаване - от самата Конституция или чрез закон, за обсега на конституционната регламентация на основните права от гледище на въвеждането на конституционна гаранция за тяхното упражняване и стесняване на възможността за ограничаването им чрез закон.

При обсъждането на разпоредбата, която в окончателно приетия вариант съставлява чл. 40, ал. 1, е предложено (и отхвърлено) въвеждането на текст в смисъл, че закон урежда организацията и контрола върху националните средства за масова информация. Приемането на такъв закон е предвидено в § 6 от преходните и заключителните разпоредби, но е отхвърлена идеята в наименованието да се включи и понятието "контрол", а бъдещият закон да обхваща и печата. Изказано е - във връзка с правото на информация - мнение за добавяне на текст в смисъл, че чрез закон се урежда получаването и предоставянето на информация чрез средствата за масово осведомяване.

При окончателното формулиране на текста, станал чл. 39, е отхвърлена идеята вместо въвеждане на ограничения (в ал. 2) първата алинея да завърши с израза "освен в случаите, забранени от закона". Подчертано е, че гаранциите за упражняване на правото свободно да се изразява мнение трябва да бъдат конституционно установени, както и че на конституционно равнище трябва да се определят ограниченията на това право. Изброяването на тези ограничения е изключило израза "добрите нрави", като е изтъкнато, че то увеличава възможностите за въвеждането на цензура, а при формулирането на ограничението, според което това право не може да се използва за разпалване на вражда, са отпаднали квалификации, като "расова", "етническа", "национална", "религиозна", "класова" и др.

Дискусията във връзка с чл. 40 включва предложението към печата и другите средства за масова информация (ал. 1) да бъдат добавени и киното, театърът и другите изкуства, а също и идеята спирането и конфискацията на печатно издание (по ал. 2) да става при условията, предвидени в чл. 39, ал. 2. По повод първото от тези предложения е посочено, че материята се урежда от друга разпоредба (вж. чл. 54, ал. 2), а във връзка с второто е възприет подход на стесняване ("редуциране") на основанията, при които са допустими спиране и конфискация, за да се приведат в съответствие тези възможности със забраната за цензура.

Дискусията съдържа още мнения за различното третиране на националните електронни медии от останалите, от една страна, и на електронните в сравнение с печатните, от друга. Изтъкнато е значението на собствеността върху радиочестотния спектър и върху средствата за масова информация.

2. Изложението в предходната точка относно създаването на трите разпоредби позволява на Конституционния съд да направи своите първи тълкувателни изводи:

за конституционния законодател значимостта на правата, които са уредени в разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията, произтича преди всичко от тяхната принадлежност към общопризнати ценности, закрепени и в основни международноправни актове;

отделните права са уредени преди всичко като индивидуални права на личността. Независимо от това свободата на печата и на останалите средства за масова информация се схваща по-скоро като институционална. Акцентирано е върху забраната на цензурата;

въпреки че отделните разпоредби са приети като установяващи отделни (самостоятелни) права, отчетено е в известна степен наличието на функционална връзка и взаимозависимост между тях. Това личи преди всичко при формулирането на ограниченията за упражняване на разглежданите права. При установяването на тези ограничения конституционният законодател излиза от стремежа те да бъдат регламентирани на конституционно равнище, за да се осигури конституционна закрила на самите права и да се ограничи сферата на законодателна регламентация;

отделните ограничения са разглеждани като средство за защита на друг (личен или обществен) интерес;

допустимо е тълкуването на трите конституционни разпоредби да се извърши и в съпоставка с релевантните международноправни норми - чл. 10 ЕКПЧ и чл. 19 МПГПП.

3. Конституционният съд намира, че искането за тълкуване, макар и да визира всяка от трите разпоредби, респ. предвидените в тях ограничения поотделно, се основава на разбирането, че трите текста в тяхната цялост уреждат една съвкупност от права, обединени от правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, както и от правото да се търси, получава и разпространява информация. Така искането е прието за разглеждане и поради това трите текста трябва да бъдат обсъдени най-напред в тяхната систематична и функционална връзка.

Водещ сред тях - не само от гледище на реда на подреждане - е чл. 39, който в своята първа алинея установява правото свободно да се изразява и разпространява (чрез различни изразни средства) мнение. Езикът на чл. 39, ал. 1 е в най-голяма степен близък на израза на чл. 10, ал. 1 ЕКПЧ - "право на свобода на изразяване на мнение" - обстоятелство, което на първо място позволява тълкуването на текста да се извърши в контекста на международноправните актове, и от друга страна, дава възможност чрез тълкуването му да се открият заложените в него виждания на конституционния законодател относно значимостта (ценността) на комуникационните свободи въобще, както и да се формулират функционални критерии (и съображения), които определят тяхната относителна важност и ги поставят в съотношение с други, конкуриращи права, от което произтичат основания за ограничаването им.

Акцентът в чл. 39, ал. 1 е поставен върху правото свободно да се изразява и разпространява мнение. Правото обхваща и възможността (свободата) мнението да се разпространява чрез различни средства, включително чрез печат, радио, телевизия и др. В този смисъл изразът "право свободно да се изразява и разпространява мнение" е по-широк в смисловото си съдържание от използваните като негови синоними "свобода на словото", "свобода на печата" и др. Той има характер на родово понятие, което интегрира останалите и същевременно обозначава едно самостоятелно право.

Разглеждано само за себе си, правото по чл. 39, ал. 1 е преди всичко индивидуално право на личността. Конституцията го предоставя на "всеки". И въпреки че, както показва крайният анализ, "всеки" включва и физически, и юридически лица, то пряко се свързва със свободата на мисълта (чл. 37, ал. 1) и убежденията (чл. 38) и е свързано с достойнството на човешката личност, което е издигнато във върховен принцип от преамбюла на Конституцията, а гарантирането му от държавата е основно конституционно начало (чл. 4, ал. 2). Впрочем, в единственото досега по-пространно тълкуване на разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията, направено инцидентно от Конституционния съд в Решение № 15 от 28 септември 1993 г. по к. д. № 17 от 1993 г. (ДВ, бр. 88 от 1993 г.), е изтъкнато преди всичко това функционално съображение, но правото е разгледано и в по-общ конституционен и функционален контекст: "Без то да се абсолютизира или да му се придава особено място в някаква йерархия от ценности и на права, значението му е фундаментално за установения конституционен ред. За личността правото й да изразява своето мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин (чл. 39, ал. 1) изглежда иманентно на нейната същност и за възможността й да се реализира в социалната реалност. Свободата на мнение действа като ограничител за регулативните възможности на държавата в редица сфери на обществения живот. Това право стои в основата и на политическия плурализъм (чл. 11, ал. 1) и на недопустимостта да се монополизира политическата, идеологическата и духовната сфера въобще (чл. 11, ал. 2), както и на други права (напр. правото на информация по чл. 41, ал. 1)."

4. Продължавайки този анализ за нуждите на тълкуването по това дело, Конституционният съд намира, че той трябва да бъде разширен, като се преутвърди ценността на функцията на правото по чл. 39, ал. 1 да служи като средство за изява (себеизразяване) на човешката личност и за нейното развитие, за защита на достойнството й и от друга страна, като се посочи, че същото право има и други субекти и изпълнява и други функции.

В самото искане ценността на свободата на изразяване на мнения е обоснована с функцията й да бъде определяща за демократичната структура на управление и се свързва с възможността за свободни избори и за образуване на опозиция. Подчертано е, че правото да се критикува едно правителство е основен показател за свободно и демократично общество, както и че свободата на изразяване е в основата на всяко свободно общество.

По подобен начин е обоснована функцията на правото свободно да се изразява мнение и в посочените в раздел I становища, в които се поддържа, че е невъзможна реална демокрация без добре информирано обществено мнение, без свободно право на достъп до информация и без наличието на независими от властта електронни и печатни медии, тъй като самата философия на демокрацията изисква основните решения за управлението на страната да се вземат по волята на мнозинството, а суверенът в демократичното общество - народът - има неоспоримо право да бъде пълноценно и обективно информиран за дейността на избраните от него пълномощници и органи.

С осигуряване функционирането на политическата демокрация се обосновава преди всичко значимостта на свободата на словото и в редица ключови решения на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). В синтезирана форма основните положения, развити от ЕСПЧ в това отношение, могат да бъдат представени така:

Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за "информация" или "идеи", които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно "демократично общество" не би могло да се нарече такова.

Видно е, че в юриспруденцията на ЕСПЧ правото свободно да се изразява мнение пряко се свързва с участието в демократичния процес. Оттук се извежда и задължението на масмедиите да предоставят информация и идеи, засягащи въпроси от обществен интерес, произтичащо от правото на обществеността да ги получава, тъй като по този начин й се предоставят средства за откриване и съставяне на мнение за позициите на участниците в политическия дебат. Същевременно, наред с осигуряване свободата на политическия дебат въпросът за правото свободно да се изразява мнение се поставя в по-широките рамки на комуникационните права въобще.

5. Точно тези рамки се покриват от трите текста, които българската конституция е посветила на комуникационните права. Въпреки че не се използва от Конституцията, изразът "комуникационни права" е - според Конституционния съд - подходящо обобщаващо понятие за правата, прогласени в чл. 39, 40 и 41 от Конституцията.

Откроеното по-горе като водещо право свободно да се изразява мнение, което пряко произтича от ненакърнимостта на човешкото достойнство, свободата на мисълта и самоопределението на личността, е както се отбеляза, едновременно самостоятелно право, от една страна, и своеобразно родово понятие, което обема останалите права, прокламирани в разпоредбите на чл. 39 - 41 от Конституцията. Като най-съдържателно, то в известен смисъл инкорпорира другите. Независимо от това, трите разглеждани разпоредби съдържат - наред с основното право - един каталог на допълнителни, специфични права: свобода на печата, свобода на другите средства за масова информация (преди всичко радио и телевизия), право да се търси, получава и разпространява информация. Свободата на печата и другите средства за масова информация са конституционно гарантирани със забраната на цензурата, а правото да се търси и получава информация (чл. 41, ал. 1) - със задължението на държавните органи да я предоставят.

Пространната и разгърната уредба, избрана като подход от конституционния законодател, показва, от една страна, отношението към разглежданите права и специалната защита, с която са удостоени. От друга страна, открояването на отделни права, които попадат в общата категория "право свободно да се изразява и разпространява мнение", обогатява съдържанието на това право и позволява да се формулират прецизно съдържанието на различните му проявни форми, гаранциите за тяхното упражняване и ограниченията, на които могат да бъдат подлагани.

Освен това, Конституционният съд намира за уместно да отбележи, че за разлика от конституционни разрешения в други страни и от практиката по приложението на чл. 10 ЕКПЧ посочените разпоредби не включват директно в свободата на изразяване и правото на артистично изразяване. На него е посветена отделна разпоредба - чл. 54, ал. 2 от Конституцията, според която свободата на художественото, научното и техническото творчество се признава и гарантира от закона. Независимо от това следва да се има предвид отбелязаното вече разбиране, че понятието "изразяване" не е ограничено до словото, а включва множество от разнообразни средства за изразяване на мисли, мнения, информационни данни и убеждения, а даже и емоции и интуиции.

Изброяването на отделните права, направено по-горе, което може да бъде по-окрупнено, а и по-детайлно, показва още, че качеството на субект на съответно право е придадено и на индивида в едни случаи, и на предприятия, в други случаи, и на институции, на трето място. Следователно, правото свободно да се изразява мнение, схващано и като общо, основно право, и от гледище на специфичните му проявления, не е единствено и само едно индивидуално право, което може да бъде разглеждано и интерпретирано като защитно право, но е същевременно и една институционална гаранция и в този смисъл притежава и позитивни аспекти от гледна точка на задълженията на държавата. Това положение проличава при отделното тълкуване на разпоредбите, но и при систематичното тълкуване на трите текста в тяхната съвкупност - с оглед на взаимната обвързаност между тях и на цялостния конституционен контекст, в който се намират, е възможно да се направи по-цялостен функционален анализ и да се изработи концептуален подход към тях, в следния смисъл:

традиционно третирани и уреждани като индивидуални, правата, отнасящи се до свободата да се изразява и разпространява мнение и да се търси, получава и разпространява информация, се свързват не само с "мнението" на отделната личност и с възможностите за самоизразяване на индивида и осъществяването на контакт с останалите, но и с образуването на едно общо публично пространство, в което освен размяната на индивидуални мнения - и като резултат от нея - се формира и обществено мнение. Тук наистина връзката с демократичния процес е най-пряка и може да бъде обоснована непосредствено на основата на конституционния текст. Излишно е да се доказва, че цялостната ни конституционна уредба е построена върху демократичните принципи, същностни за които са разнообразието (плурализмът) на гледни точки, недопустимостта да се монополизира публичното пространство, възможността да се формира и изразява политическа воля;

тази конструкция, която Конституционният съд обосновава единствено като се придържа към правомощието си да тълкува Конституцията (чл. 149, ал. 1, т. 1), е само един от възможните концептуални подходи. В този смисъл Конституционният съд намира за уместно да се въздържи от други теоретични или чисто умозрителни построения, още повече, че не е възможно да бъдат a priori изследвани всички хипотези, които могат да възникнат на плоскостта на чл. 39 - 41 от Конституцията;

във всеки случай трябва да се отбележи, че също в конституционния текст може да бъде открито и едно друго равнище - това на гражданското общество, което, без да бъде противопоставяно на държавата, представлява и една самостоятелна среда, в която личностните изяви и междучовешкото общуване се осъществяват не непременно с оглед на демократичния процес и управлението. Естествено е, разбира се, че никоя обществена сфера не съществува сама за себе си и изолирано от останалите, така че избраният функционален анализ, посочен по-горе, обема в себе си многообразието от аспекти, които характеризират изявите на личността, междуличностното, общуване и формирането на публично пространство, в което размяната на мнения води до създаването и на обществено мнение. По този начин правото свободно да се изразява мнение се явява условие за еднакво (равно) участие в демократичния процес на взимане на решение и от друга страна средство за осъществяване на демократичен контрол.

6. Конституционният съд счита, че тази интерпретация на разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията произтича не само от разглеждането им в контекста на цялостната конституционна уредба, но и от конкретното тяхно съдържание.

Както се отбеляза, трите текста са обединени от обща идея. В основата й лежи постановката, че основните права се предоставят на индивида. Впрочем това следва и от наименованието на глава втора от Конституцията. Нито видът на прокламираните в разглежданите разпоредби права обаче, нито съдържанието на тези права позволяват такава еднозначна характеристика. Конституционните разпоредби, които защитават правото свободно да се изразява мнение, съставляват закрила не само за автора на мнението (респ. на този, който го изразява, доколкото може да е различен от субекта на гледната точка), но и съответната общност (публика) като цяло, за да може да й се осигури достъп до съобщаваното (изразяваното) мнение или информация въобще. Като прокламира изрично - в отделна разпоредба (чл. 40, ал. 1) - свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата, Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите в противоречие с принципа на равенството (чл. 6), а защото счита, че те имат и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на обществото като цяло. И още - когато чл. 41, ал. 1 от Конституцията гарантира правото да търси, получава и разпространява информация на всеки, текстът също имплицира "привилегирован" достъп до информацията с цел тя да бъде предоставена на обществеността като цяло. В този смисъл не може да получи еднозначен отговор и въпросът кому принадлежат основните права по чл. 39 - 41 от Конституцията. Според Конституционния съд носители на тези права - съобразно конкретната хипотеза могат да се явят както индивидът, така и обществеността. Съображенията, които могат да се открият във възприетия конституционен модел, целят закрила и на индивидуалното право, и на правото на обществото да бъде информирано. Ето защо функционалният подход, очертан в т. 5, с който Конституционният съд си служи, в най-голяма степен отразява действителната гледна точка на конституционните разпоредби и в този смисъл може да служи като отправна позиция за законодателя и най-вече за правоприлагащите, на първо място правораздавателните органи.

Без откроените отделни носители на права да бъдат противопоставяни, което на практика не изключва възникването на конфликти между тях, възприетото тълкуване се основава на идеята за баланс, която конституционният законодател е прокарал, включително чрез въвеждането на ограничения при упражняването на разглежданите права.

В своята цялост тълкуваните разпоредби са предназначени да служат на индивида, общността и обществото като цяло. Такава е и целта на разнообразието от отделни, специфични права, които се обхващат от категорията "право на изразяване", защото обогатява и разширява съдържанието на общата концепция. Самата природа на свободата на изразяване я прави едновременно и цел, и средство. В този смисъл посочената възможност за възникване на конфликти между носителите на отделните интереси, които разглежданите права защитават, визира положение, при което се нарушава вътрешният баланс между индивидуалните и обществените измерения на правата, респ. между индивида, от една страна, и обществото, от друга. Въпросът за външния баланс, т. е. за съотношението между упражняването на свободата на изразяване и други фундаментални права, се разрешава чрез установяването на ограничения.

7. Самите ограничения представляват същинския предмет на искането за тълкуване. Тяхното наличие в конституционните текстове показва, на първо място, че независимо от неговата ценност правото свободно да се изразява мнение не е абсолютно. Неговите граници се определят от ограниченията за упражняването му, въведени от Конституцията, и установяването на тяхното основание и съдържание е от значение за действителния обем, в който то се реализира, защото очертава дистанцията, на която се намира от абсолютната свобода.

Като отбелязва, че разглежданото право не е абсолютно, Конституционният съд обозначава по този начин неговата относителна ценност в съответствие с конституционната му уредба, а не за да подцени значението, което неговите функции имат за индивидуалното и общественото развитие. Същевременно, като се придържа към концепцията, възприета в посоченото по-горе свое решение от 1993 г., съдът не намира нормативни основания за установяване на йерархия на основните права.

Тъй като Конституцията защитава и други ценности, респ. права и интереси, чието реализиране може да ги постави в конкуренция с разглежданото право, оправдано е да се допусне ограничаването му. Съобразно възприетия от българската конституция модел е необходимо рамките на тези ограничения да бъдат очертани прецизно, за да се определи и пространството, в което законодателят, администрацията и съдебните власти могат да оперират. Задача на Конституционния съд да упражнява контрол за конституционност (по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2).

Степента, в която е допустимо ограничаването на правото свободно да се изразява мнение, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила дотолкова, че се позволява изключение.

В чл. 57, ал. 2 от Конституцията се съдържа едно общо положение за всички права (включително и за разглежданите), което не допуска злоупотреба с тях или упражняването им по начин, който накърнява права или законни интереси на други. Освен това съгласно следващата ал. 3 на чл. 57 при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение се допуска със закон временно ограничаване упражняването на отделни права на гражданите. Изключенията от тази възможност, изброени в текста, не включват правата по чл. 39 - 41 - обстоятелство, което също указва, че те нямат абсолютен характер. Необходимо е още веднъж да се подчертае, че чрез изтъкването на това обстоятелство Конституционният съд не цели да омаловажи тяхната ценност, а обръща внимание върху неговото съществуване. Във всеки случай водещ е принципът на чл. 57, ал. 1, според който основните права са неотменими, така че възможността по чл. 57, ал. 3 трябва да се прилага ограничително (ограничение на ограничението).

Основанията за ограничения, които самите разпоредби на чл. 39 - 41 съдържат, могат да бъдат класифицирани по групи интереси така:

от гледище на защитата на конституционно установения ред (чл. 39, ал. 2 и чл. 40, ал. 2);

за защита на националната сигурност (чл. 41, ал. 1);

запазване на обществения ред и превенция на престъпността (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1);

защита на здравето и морала (чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1);

защита на репутацията и правата на другите граждани (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, чл. 41, ал. 2);

съображения за запазване на тайна (чл. 41, ал. 2).

Колкото и условна да е тази класификация, Конституционният съд я прави, за да обърне внимание на един проблем във връзка с тълкуването на отделните ограничения. Той се отнася до това дали самите ограничения подлежат на известна йерархизация, т.е. дали Конституцията ги равнопоставя, или е допустимо да се подреждат по важност и в зависимост от това в различна степен да бъдат противопоставяни на свободата на свободното изразяване на мнение, като им се предоставя защита за негова сметка. Като намира, че не е уместно да се въвеждат априорни виждания, Конституционният съд счита за необходимо да посочи съществуването и на този въпрос, оставяйки практиката да изработи сама свои критерии и същевременно отбелязвайки, че отделни конституционни текстове (напр. чл. 57, ал. 2), а и цялостният дух на Конституцията отдават приоритет на правата на личността (т.е. на другите граждани). В този смисъл възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, е най-голяма.

8. Необходимо е също така да се обърне внимание и върху един друг аспект на приложението на разглежданите конституционни разпоредби, без и той да бъде предрешаван.

Общоприето е схващането, че основните конституционни права имат отбранителен (защитен) характер спрямо държавата, поради което са наричани още "негативни", защото упражняването им изисква от държавата да се въздържа от намеса. (Вън от споменатите "позитивни аспекти", които се проявяват преди всичко по отношение на медиите и предстои да бъдат разгледани във връзка с чл. 40, ал. 1.)

Предвид ценността и значимостта на основните права, сред които разглежданите заемат особено място, въпросът, който се поставя, е дали те функционират изцяло (и само) в публичноправната сфера, или могат да въздействат и върху частноправната сфера. В този смисъл същият въпрос може да бъде формулиран и така: допустимо ли е пряко приложение на тези права и в частноправните отношения между субектите на гражданското право. И по този въпрос обаче Конституционният съд преценява за уместно само да обърне внимание на проблема и в рамките на общата си тълкувателна задача да посочи, че може да съществува и такова мислене, без априорно да постулира насоката на правното развитие.

III

1. Като се придържа към предмета на тълкуване, очертан в искането, въз основа на което е образувано делото, Конституционният съд намира, че във връзка с чл. 39, ал. 1 от Конституцията още веднъж трябва да бъде подчертано значението му на водеща разпоредба. Установеното в нея право е своеобразно "право-майка" на всички останали комуникационни права; те произтичат от него. Конституцията гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите (т.е. да се комуникира до публиката) както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението. Понятията "изразява" и "разпространява" не се свеждат до "словото", а обхващат многообразие от средства и способи за изразяване на мисли, мнения, възгледи, информация и данни. (Оттук се извежда и определението "комуникационно", съответно "комуникационни".) Правото свободно да се изразява мнение обхваща всички средства, които "пренасят" или разпространяват мнения, идеи или информация, независимо от съдържанието или от способа за "пренасяне". То предполага наличието на субект, който огласява дадено мнение. Конституционната защита обаче обхваща и източника на мнението (информацията), и самото му "пренасяне", и получателя му.

Широката формулировка на конституционния текст отразява, от една страна, фундаменталното значение на прокламираното право като присъщо на едно демократично и плуралистично общество. В него се концентрират и възможностите за реализация на индивида като равноправен участник в обществената дискусия, и като следствие на това - и възможността да се създава информирано мнение у останалите (индивидуално и обществено), полезният ефект от което - в крайна сметка - се проявява в начина, по който обществото води своите дела. В неговата абсолютна форма това право е намерило израз в разпоредбата на чл. 69 от Конституцията, която предвижда наказателна неотговорност на народните представители за изказаните от тях мнения и за гласуванията им в Народното събрание.

От друга страна, като не ограничава средствата за разпространение, с които разполага "всеки" (в смисъл и на физически, и на юридически лица), чл. 39, ал. 1 систематично се свързва с чл. 40, ал. 1, където е дадена специалната уредба на определени средства. Що се отнася до ограниченията, на които разглежданото право може да бъде подлагано, тяхното изброяване в чл. 39, ал. 2, доколкото е свързано със защитата на други, също ползващи се с конституционна закрила ценности, следва да бъде преценявано като изчерпателно, доколкото ограничения не могат да бъдат налагани от страна на държавата на други, непосочени в текста основания. Освен това, както е отбелязано във връзка с историята по създаване на разглежданите конституционни текстове, ограниченията са установени на конституционно равнище и е недопустимо въвеждането на други със закон.

Обхватът на действие на конституционно установените ограничения е в зависимост от изясняването на действителното тяхно съдържание и от прилагането им от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт в съответствие със смисъла, вложен в конституционния текст.

Доколкото е възможно да се проявяват неформални ограничения, тяхното отстраняване е въпрос на формиране на съответна "култура", задача, на която служи и това решение на Конституционния съд. Също бъдеща задача на Конституционния съд е контролът за конституционност върху закони, които могат да лишат от съдържание конституционните гаранции за ефективно упражняване на правото на свободно изразяване.

Чрез средствата на тълкуването на разпоредбата на чл. 39, ал. 2 от Конституцията по отношение на отделните основания за ограничаване може да бъде изтъкнато следното:

накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2, така и с оглед на възприетата структура на чл. 39, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В случая това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията е също защитено. Наред с правото на личен живот (изр. 1 на същата разпоредба), тайната на кореспонденцията и неприкосновеността на жилището все конституционно защитени права, става дума за един комплекс от интереси, които формират обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора. Информацията, свързана с интимната човешка сфера, е в най-малка степен от обществен интерес в смисъла, който се обуславя от функциите на комуникационните права, така че превръщането й в публично достояние не непременно може да се защити с общите съображения, с които се обосновава ценността на свободата на изразяване на мнение. Тук трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство. Във връзка с това може да се направи още едно разграничение: между информация и идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и въобще обществения дебат, и такива, които не попадат в този контекст. Принадлежащите към първата категория определено се ползват с по-висока степен на защита. Тук не става дума за нормативно удостояване на една категория изказвания с по-висока стойност за сметка на други, каквото не може да бъде открито в конституционния текст, а за различие, което се прави на основата на обективната обществена полезност, за нееднакъв принос към публичната дискусия. В този смисъл "критичните мнения, както и ...факти", които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност и които според искането не бива да бъдат изключвани, могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно. Уместно е да се отбележи, че в приложението на международноправните актове по този въпрос и преди всичко във връзка с чл. 10 ЕКПЧ се е оформяла тенденция към обосноваване на известно "позитивно" задължение на държавата да интервенира спрямо свободата на изразяване на мнение, за да се защитят други индивидуални права, които принадлежат към интимната сфера на личността.

Повдигнатият в искането въпрос обаче насочва към друг аспект на разглежданото ограничение, когато то се прилага спрямо изказвания (мнения, факти, твърдения, информация), отнасящи се до политически фигури и държавни служители и представляващи критика спрямо тях. В искането това разграничение се прави във връзка с чл. 40, но Конституционният съд намира, че систематичното му място е тук. В конституционния текст такова разграничение не е прокарано, но то може да бъде направено на основата на възприетия в раздел II принципен подход към разглежданите права, който отдава приоритет на свободата на изразяване като конституиращ фактор на демократичния процес. От гледна точка на ценността на правото да се изразява мнение за свободата на политическия дебат - като част от публичната дискусия, изказванията, които засягат дейността на държавните органи или съставляват критика на политически фигури, държавни служители или правителството, заслужават по-високо ниво на защита. Оттук може да се заключи, че държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица.

Като достига до този извод, Конституционният съд същевременно намира за необходимо да отбележи, че реализацията на това положение е въпрос на законодателна уредба (напр. на електронните медии от гледище на уредбата на контрола върху програмите им, лицензирането и т. н.), на политическа и административна практика (предвид и на неформални интервенции) и на съдебна практика по наказателни и граждански дела (във връзка с престъпленията обида и клевета и по повод обезщетения за вреди с неимуществен характер). Конституционният съд не смята за правилно в рамките на това тълкуване да препоръчва критерии на съдилищата, чиито актове всъщност могат да се окажат много често накърняващи правото на изказвания, нито за уместно да се тълкуват етични категории, които са в зависимост от годността на обществото да бъде толерантно, както и да уважава честта и достойнството на личността.

В заключение и в обобщен вид тълкуването на това рестриктивно основание показва, че то има водещо значение и в най-голяма степен позволява да се осъществява намеса спрямо правото да се изразява и разпространява мнение, защото въвеждането му цели да осуети накърняването на правата и законните интереси (сред тях и доброто име) на другиг

[Wolfheart]

^^ Това щеше да ти отива повече да го беше постнал с първановския акаунт

[SepulTeraHead]

Баннат е

[onnellinen]

Това чудо невиждано ще го запазя, че ще го чета 100 години и тогава ще се изкажа в моя глуповат стил.. Искам да знам, че няма да е съвсем по темата, пък с подобни постове не е мнгоо сигурно, докато не ги изчетеш.

[stage]

ПРАВИЛА
3. Без реклама (освен със съгласието на админите/модераторите) и спам (за спам се считат ненужни и с нищо недопринасящи за развитието на дадена тема постове; постове, състоящи се от по една-две думи или само от емотикони).
9. Забранява се създаването на повече от една регистрации от един потребител с цел писане във форума от името на няколко души.

[abductor]

^Хаха! И все пак аз бих написал "Да се освободи, не да се обезглави"

[Spinefarm_Record...]

Tva cql jivot nqma da go pocheta:)

[ISTORIK]

Езиковата култура е част от общата култура на личността.
Езикът е основното средство за общуване между хората. Затова той е свързан с човешкото битие.
Езикът може да бъде наше оръжие, но трябва да внимаваме, докато боравим с това оръжие – накъде ще бъде несочено острието му, а също така – кого и как ще порежем с него.
Нека не забравяме, българската народна мъдрост “Език мой – брат мой!”... Но не бива да забравяме и нейния противоположен вариант – “Език мой – враг мой!”... И още – “Езикът кости няма, но може кости да троши!”...
Езиковата култура не се ограничава единствено до речевия репертоар на индивида, а включва и речевото му поведение.
Речевият акт е сложно явление. Той ангажира не само говорещия, но – и тези, които го слушат. Нашият събеседник или читател се опитва да ни разположи някъде по своята скала на престижността, да ни състави някаква социална характеристика. Читателят се опитва да определи възрастта, образованието, професията (професиите), социалната микросреда, облеклото, речевото поведение, речевата и общата култура, както – и речевата интелектуализация на автора на текста, който чете.
Богатият речев репертоар е предпоставка за висока езикова култура. Без богат репертоар от речеви кодове, говорещият или пишещият ще прилича на човек, който има само една единствена дреха на гърба си и винаги ходи облечен с нея – и в делнични, и в празнични дни.
Хората трябва да започнат първо с обогатяване на репертоарните си възможности, с разграничаването на отделните кодове. (Речевите кодове зависят от социалния опит на конкретния човек.) След това, трябва да се пристъпи към изработване на умения за адекватното им използване.
Разбира се, тези изисквания трябва да се поставят още в най-ранна възраст, защото е много по-лесно да се възпитава подрастващият, отколкото да се превъзпитава възрастният.
За да може да осигурява съществуването си, човекът изпълнява всякакви социални роли (дете и родител, ученик и учител, работник и работодател, син и баща, дъщеря и майка, внук и баба/дядо, водач на превозно средство, пътник в такова и пешеходец, пациент и лекар, войник и командир, роб и господар, клиент и продавач, приятел и враг...)
Всеки човек организира речта си съобразно с ролята, която изпълнява в момента.
В различните житейски ситуации, човекът е принуден да организира по различни начини речта си, за да постигне необходимата адекватност. Нормалният човек говори с някаква определена цел и търси начини да я постигне с цената на възможно най-малко положени усилия. Понякога, водим разговор безцелно, просто – за да се наприказваме, но тогаваподсъзнателно преследваме някаква скрита цел.
Речевото поведение е функция на стратегията ни за постигането на определени житейски инстинкти и стремежи. Например – инстинктите за оцеляване, за продължение на рода (също – и на биологичния вид), стремежа към по-качествен живот, към повече удоволствия и забавления, към натрупване на знания и умения и така нататък.
Едно ще бъде речевото ни поведение у дома, друго – сред наши приятели, трето – на работното ни място и четвърто – на научна конференция. Съвременният човек живее в сложни условия и е принуден непрекъснато да преминава от една социална роля в друга. А това му диктува да превключва речевите си кодове, търсейки най-добрата комуникативна стратегия и тактика за постигане на своите житейски цели.
Към елементите на езиковата култура задължително трябва да прибавим и умението адекватно да превключваме речевите си кодове, тоест – да знаем, за коя своя социална роля, съобразявайки се и със социалната роля на своите събеседници, каква речева организация да използваме в момента на провеждане на конкретния речев акт.
Освен със своите преки събеседници, нашата говорима (или писмена) реч трябва да бъде съобразена и с неволните слушатели (или читатели) на нашия разговор. Например, в превозните средства на градския транспорт. Всеки пътник има свои проблеми и не би желал да натоварва съзнанието си с проблемите на другите пътници. Но в България превозните средства на градския транспорт играят ролята и на кафене, където можеш да кажеш и да чуеш всякакви неща.
В крайна сметка, превключването на речевите кодове представлява замяната на една речева норма с друга. Има голямо значение, дали говорим на съвременен книжовен език, на професионален език, на професионален жаргон, на диалект или на младежки жаргон. Има голямо значение и умението ни да ги използваме поотделно и заедно.
Хората, които имат повече и по-разнообразни социални роли, следва да притежават по-голям набор от набор от навици за речева реакция.
Ако използваме в речта си различни термини или диалектизми, архаизми, жаргонизми и вулгаризми, рискуваме да не бъдем разбрани от своите събеседници – с всички последствия от това!
Нека повторим:
Езиковото ни поведение зависи от няколко фактора, с които трябва да се съобразяваме: нашата социална роля, социалните роли на събеседниците ни, нашата речева стратегия, социалната ни дистанция от нашите събеседници, възрастовата ни дистанция от нашите събеседници, наличието на неволни слушатели на нашата реч.

[lelqLora]

ISTORIK, виждам мъчат те проблемите на езика. Защо не се присъединиш към нашия скромен клуб "Лингвистика"? Идеи много имаш, пък откак ние си го основахме и на живо, не само във виртуалното пространство ще е хубаво да видим и нови хора.

[ivomag]

"Блага дума-железни врати отваря!"
Да,ама докато прочета всичко ще се затвори отново вратата отворена!
Всичко това ще си го разпечатам и ще си го чета ред по ред,ама по малко,ден след ден!