EDGUY – HELLFIRE CLUB, ревю Опции

[Warrior Of Ice]

EDGUY – HELLFIRE CLUB



Младите лидери на немския хеви метъл се завърнаха след близо тригодишна пауза с EP-то “King Of Fools” и шестия си дългосвирещ албум, озаглавен “Hellfire Club”. Без да демонстрират някакви геройства от оригиналност и без да залитат встрани от градения с години стил, Edguy ни предлагат най-хомогенно звучащата си и въобще най-силна творба от “Vain Glory Opera” насам. Албумът е много повече хеви метъл, отколкото пауър/спийд ориентиран. Темпото се колебае предимно около средното, макар да не липсват епизодични скоростни прескачания из песните, както и няколко откровено бързашки парчета. Това, което изпъква най-силно още от първите акорди, е сериозното развитие на бандата в композиционен и технически аспект. За този тип метъл, китаристите Jens Ludwig и Dirk Sauer пилят феноменални неща по жиците, без да се изхвърлят излишно или да се увличат в малмстийнски разстрели. Не че съм очаквал по-малко от тях, но в “Hellfire Club” празно място в китарното звучене просто няма – редуват се запомнящи се рифове с идейни сола, хармонии и преходи, формиращи до голяма степен агресивно-мелодичната аура на албума. Eggi е повече от солиден на поста си, допълвайки отлично Felix Bohnke, който с всеки следващ албум става все по-добър барабанист и вече спокойно може да съперничи на герои като Dan Zimmermann, Thomen Stauch и Jorg Michael. Безспорно най-голям прогрес отбелязва вокалистът и основен песнописец Tobias Sammet – в новата тава е намерил окончателно собствения си облик и обвиненията, че копира Dickinson и Kiske вече звучат безпочвено. Колкото до продукцията – ако в предишните издания тя беше много добра, то сега е изключителна (да имаш Nuclear Blast за лейбъл явно не е без значение). В текстови план се разглеждат теми, вариращи от типичния хеви метъл анти-конформизъм, пречупен през погледа на Sammet, до също така характерните за фронтмена романтично-фантастични лирики.

Отначало ни посреща с клоунски идиотско намигване Tobi, приканващ ни към веселбата с мотото на албума: “Welcome to the freakshow!” Въведението е последвано от може би най-мощната от всички дванадесет песни – “Mysteria”, която моментално грабва вниманието и ме кара да се чудя защо не е била избрана тъкмо тя за сингъл. В богатата “The Piper Never Dies” виждаме характерния за Edguy епичен изказ, комбиниран с класическия хард-рок дух на Deep Purple. Разнообразни постройки, редуване на бавни тържествени пасажи с резки китарни включвания, изумително вокално присъствие - резултатът е не просто достоен наследник на “Theater Of Salvation” и “Pharaoh”, но и една от най-емоционалните композиции на групата въобще. Темпото се увеличава в “We Don’t Need A Hero”, която показва способността на Edguy да пишат невероятни припеви, както и да свирят като изтървани – последователните сола на Felix и Jens са достойни за възхищение. Последните краски добавя краткото, но уместно участие на Бабелбергския филмов оркестър, който чуваме и в още няколко песни. “Down To The Devil” започва измамно нежно, за да прерастне в мелодичен метъл химн, изскочил сякаш от някоя бъдеща Avantasia. Следва добре познатата “King Of Fools”, която с насечения си ритъм съвсем не е най-емблематичното парче в “Hellfire Club”. Клавирните преходи са приятно съчетани с китарите, припевът навява спомени за легендарната “Vain Glory Opera”, а за разлика от EP-версията, тук солото не е безобразно орязано. “Forever” е дежурната Sammet-ска балада – бавна, лирична и прочувствена, подплатена от ефирни оркестрации. Последният припев едва е заглъхнал, когато с гръмотевичен трясък в слуха се врязва откриващият риф на подчертано китарната “Under The Moon”, за да ни преведе през забележителни вокално-хорови и инструментални моменти. Майтапчийската “Lavatory Love Machine” внася нужната доза свежест с приповдигнатото си звучене, а леко метафоричната “Rise Of The Morning Glory” ни поднася нов букет от силни мелодии. Половинминутната интерлюдия “Lucifer In Love” открива пътя за едно от най-интересните парчета в албума – “Navigator”. Едновременно енергично и някак меланхолично, включващо влияния от Maiden до Pink Floyd, то е най-разчупеното и дори експериментално творение в “Hellfire Club”. За финал съвсем подходящо е избрана втората, особено красива балада – “The Spirit Will Remain”, представляваща един оркестър, един глас и много чувство. В ограниченото издание на албума са включени две допълнителни песни -неиздаваната досега Children Of Steel (написана чак през 94-та!) и версия на “Mysteria”, в която Tobias си поделя вокалите с траш-иконата Mille Petrozza (Kreator).

В заключение: Edguy не омръзват. Edguy не се повтарят. Edguy са съвременно олицетворение на всичко стойностно в хеви метъла и това личи от всяка нота в новия им албум.

[Svetyl]

Не познавам фенове, които се стискат? Тия дето се стискат, ако имат, де, не са истински фенове. Аз чистосърдечно си признавам, че нямам... не мога да давам пари за оригинална музика. Правя друго. Когато успея, отивам на концерт. Смятам, че и така подкрепям любимците си.