Blaze Bayley - The Man Who Would Not Die, The Album I Would Not Buy Опции

[Crafter]

След като през 2007-а година Блейз промени името на бандата си, смени изцяло състава й и успя да запише страшно добро лайф DVD, за 2008-а си постави амбициозната задача да се скъса от концерти и да издаде нов албум. С първата част май се справя успешно, но дали можем да кажем същото и за новата му творба?

Лично на мен не ми се струва така. Очакванията ми бяха огромни, защото новите музиканти изглеждаха съвсем на място, а самият Блейз звучеше доста надъхан (както обикновено) на DVD-то си от Полша. Първото парче, което се появи в майспейса на групата пък прозвуча доста интересно. Имаше типичният за Блейз стил, но и нови елементи, което си е познатата от трите предни албума формула. Нещата обаче май не стоят както очаквах.

Бързашкото и някак модерно отваряне е страхотно, но звукът е изключително далеч от познатото ни ниво. Дори ми се струва смешно, че не мога да кажа дали песента е свързана с класическия едноименен филм, защото не разбирам голяма част от текста. Следва незапомнящото се с нищо Blackmailer, което обаче ни подсказва, че вероятно този път групата ще разчита доста повече на рифовката от преди. По-мелодичното и бавно Smile Back At Death прави доста добро впечатление. Новият басист Дейв Бермудез (както повечето басисти с подобни имена) определено блести, а Samurai дори започва с негово соло. Досега можех да се направя, че не съм забелязал, но в A Crack In The System нивата на иснтрументите са твърде различни. Навсякъде китарите са толкова силни, че почти не се разбира какво пее Блейз... Ясно е че не всеки може да направи звук като Анди Снип, а и от личните ми разговори с новия инженер на групата разбрах, че определено няма да се стремят към това, но някои неща са просто недопустими!
Както и да е... предстоят още изненади... и то неприятни. Robot започва като абсолютна метълкорщина, което ме накара да се хиля известно време след като чух как гласът на Бейли пасва с рифовката, а именно - никак. В началото At The End Of The Day е типична за бандата балада, но този път сякаш липсват красивите вокални мелодии. Waiting For My Life To Begin е по-разчупено и като идея и изпълнение е едно от малкото, които ми допаднаха. Voices From The Past бива развалено от дългите и абсолютно ненужни рифове и сола без пеене. The Truth Is One е поредната издънка във звуково отношение. Томовете пращат като луди и се чудя цялата група и миксинг инжененера ли са глухи или просто са сметнали за ненужно да се занимават с глупости като звука си... Другото трагично нещо в тази песен е текста... не смятах, че Блейз ще пее "The truth is you, the truth is me...". Това няма никакъв шибан смисъл!

Моето мнение накратко - Блейз отново е поел към по-модерно звучене, но ми се струва, че музиката му губи изключително много, когато вокалът остава на по-заден план. От друга страна слабата продукция допълва за лошото съчетаване на нещата. Лично аз съм разочарован от това, което чух, а имах огромни очаквания.

Искрено се надявам някой от другите (двама) почитатели на култовият певец да каже, че всъщност много е харесал новата творба и да ми обясни какво не съм разбрал. Да видим дали ще се случи...

[Crafter]

За да има дискусия ще попитам - не смятате ли, че най-важното досега в музиката на Блейз бяха посланията му. Две концептуални творби последвани от една изключително интровертна.
А разбрахте ли смисъла на песните от тази? Аз лично не успях.

А че звука е почти перфектен - е, това вече е изказване, с което в никакъв случай не ще се съглася. Предните бяха класи от горе.