Любими мисли, поезия, крилати фрази..., който иска нека си ги сподели Опции

[Night]

I have found the paradox,that if you love until it hurts,there can be no more hurt,only more love"
Mother Theresa
в момента разбирам колко вярно е

[Savatage]

"Гаспод казва, че не може да говори" - Тери Пратчет

"От което черпим добро, от същото може да черпим и зло, а и начин да избегнем злото. Така например дълбоката вода е полезна в много отношения, но е и вредна – може да се удавиш в нея. Ала това може да се избегне – научи се да плуваш." - Демокрит

[Magesnik]

[scion_of_storm]

"Stare at me with empty eyes and
Point your words at me
Mirror on the wall will show you
What you're scared to see"

fuck yeah..

[Discipline]

Целта не е в края на пътя, целта е в самия път! Конфуций

[LordZombie]

„Ако дверите на възприятието се прочистят, всичко ще ни се яви каквото е - безкрайно.“
„Прекомерната скръб се смее. Прекомерната радост плаче.“
„Изкуството е дървото на живота. Науката е дървото на смъртта." — "Art is the tree of life. Science is the tree of death.“
„Истината не трябва да се разказва така, че да я разберат; в нея трябва да повярват."
„Нито една птица не се издига прекалено викоко със собствените си криле." — "No bird soars too high, if he soars with his own wings."
„Затворите са изградени от камъните на закона, а бардаците - от тухлите на религията." — "Prisons are built with stones of law, brothels with bricks of religion."
„Мисли сутрин. Действай на обяд. Яж вечерта. Спи през нощта." — "Think in the morning. Act in the noon. Eat in the evening. Sleep in the night."

Уилям Блейк

[Сиело]

"Глупостта е като мускулно свиване на интелигентността".
"Когато нямаш това, което обичаш, трябва да обичаш това, което имаш."
"Никога не спори с глупак - хората може и да не забележат разликата."
"Когато всички мислят еднакво.. значи никой не мисли достатъчно!"
"Нямаше да се тревожиш какво си мислят хората за теб, ако знаеше колко рядко го правят."
"Разликата между песимиста и оптимиста е, че обикновено песимиста е по-информиран."
"Всеки път, когато хората са съгласни с мен, съм сигурен, че някъде греша." - Оскар Уайлд
"Проблемът на света е, че глупавите са самоуверени, а умните винаги се колебаят." - Бъртранд Ръсел
"Никой човек не е перфектен, докато не се влюбиш в него."
"По-добре да умра млада от нещо, отколкото стара от нищо."

[Preacher]

Хайде стига сентенции и афоризми!
Давайте го малко по-лирично... хайде да си направим архив от поезия.
Всеки да събира откъдето и да е каквото си му харесва и да пуска... бих искал да разглеждам една такава галерия.
Почвам с Христо Фотев:


Балада за Ромео и Жулиета

На Ц.Д.

1

Ромео пак поведе Жулиета

по старите си вкаменени дири.

В градините с премръзнали дървета

или потайно в тесните квъртири...

И в сенките на техните пердета

със устни, и от пламъци по-сини,

Ромео пак целува Жулиета

като преди, преди, преди

години!



2

В поледицата звънко потрепера

тополата... И всичко занемява!

- О, примавера! Белла, примавера -

виелицата ли сега запява?

Една прегръдка къса на перона!

Едно последно - "О, мисли за мене"!

И става цялата земя Верона,

потънала в невиждано цъфтене!



3

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая...

За щастие ли, или за страдания -

не зная!



4

Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,

защото става нещо страшно с мене.

В една следкарница със много хора

да седнеме, притиснали колене.

И с треперящи лакти върху кръга

на масата - с димящите кафета -

ще ти разкажа как Една излъга

сърцето ми, че била

Жулиета!



5

Приличахте си в устните - наверно

не си била целувана тогава.

В косите и канеленото черно

и досега не мога да забравя!

Два подписа благословиха брака!

Два поклона във бялата й къща...

И тя получи право да ме чака,

да ме изпраща и да ме прегръща!



6

В саксиите цикламите цъфтяха

и в сянката на праните пижами

отдавна прецъфтяха - пожълтяха

червените и белите циклами!

Пристигаха добрите философи -

съседите - и спореха тепърва

дали да бъде пържена с картофи,

или с домати прясната пъстърва!



7

С пъстървата поднасяха салат

и виното си пиеха спокойно.

Потупвани доволно по бедрата

съпругите запяваха нестройно...

Хазяина със старата цигулка

подхващаше напевите горещи

и на дивана плюшената люлка

люлееше пияните ми плещи!



8

Разсъмваше ли се - звънтяха стъпки,

звънтяха думи и звънтяха менци...

Събуждаха ме трескавите тръпки

на чакащите корабокрушенци...

Главата - пуста, раменете - болни

и вместо хора - чакани с години -

непоносими и самодоволни -

пингвини!



9

Сияеше във блашно, постно, млечно

на кухнята им къщата могъща...

Във събота срещу неделя - вечно

с бутилката добра, една и съща,

пристигаха добрите философи -

съседите - и спореха тепърва

дали да бъде пържена с картофи,

или с домати прясната пъстърва!



10

Закуска - и отново осем часа

във сградата с тапети много стари.

Разтваряше добрата "Дом-украса"

вратата си за моите другари...

По-младите стояха до вратата,

по-старите - до печката огромна...

До края ще ги помня - имената

единствено не мога да си спомня!



11

С колегата си бяхме нещо сложно

по принципи, по възгледи, по чувство!

Художници в отдела за приложно

или подобно някакво изкуство...

Той бягаше картони да купува,

а после ги нарязвахме на ленти.

И текста леви, леви марширува

в шпалира от червени орнаменти!



12

Боите ни се радваха - и ние

се радвахме по детски на боите!

Ликуваше безличната хартия,

приела на героите чертите.

Рисувахме в очите им възторга -

медалите по бялата им пазва...

И казваше накрая профгрупорга:

"Добре е! Като че ще заприказва"...



13

Поруменели, ний брояхме текста

и часовете по портрета - после,

разбойници в морето на кодекса,

го пращахме при касиера, после

оставахме отново в тишината,

живото си отиваше с портрета...

Тогава се разтваряше вратата

и идваше жена ми -

Жулиета!



14

Отивахме в градината, където

замайваше разцъфналата лайка.

И бавно посиняваше в небето

на облаците бялата мозайка.

Висяха ваксаджийските сандъци

по циганските детско-слаби плещи,

а трите продавачки на фъстъци

запалваха големите си свещи

и простата, циментова Диана

оглеждаше безплодното си тяло

в зелената повърхност на фонтана

като във флорентинско огледало...

...Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!

А някъде зад всичките небета

безшумно се събличаше луната

със тънките ръце на Жулиета!



15

И падахме в леглото уморени.

Заспиваше тя може би щастлива

на бялата възглавница до мене

като момиче тиха и красива...

Усмихваше се бледа, просто бяла,

а аз я гледах тъжен и учуден -

защото може, както е заспала,

да не поиска тя да се събуди!



16

И тя не се събуждаше - мълчеше

заключена... от сънища пияна!

И тихо беше!

Тихо!

Тихо беше!

А времето струеше от тавана...

Отекваха край мене часовете

безцветни, монотонни, упорити -

роднините й в старите портрети

приличаха на черни сталактити!



17

В прозорците, по-глухи от гоблени,

душата ми се взираше... Тогава

разбрах аз, че някъде - не в мене -

живота ми като вода минава...

Че някъде живота тържествува,

ликува и прощаваи наказва,

но в моето сърце не съществува

и моето лице не забелязва!



18

Къде е той?... Мълчеше Жулиета!

Мълчаха сталактитите! - Къде е?

Не искам да живея без морета

и без герои - исктам да живея!

Не ми е нужна мъдрата ви грижа!

Насреща ми не тръгвайте, защото

аз - Дон Кихот - сега ще ви пронижа

във веселото име на живота!



19

Къде е той? И как да го позная?

Да го докосна и да го открия?

Аз искам да живея - да мечтая!

Да съм герой!

Най-верния!

Добрия!

Навсякъде да съм - във всяко време,

във всяко нещо и във всички хора!

За да не бъде любовта ми бреме,

да се усмихвам - вярно да говоря!



20

Но спеше тя - мълчеше Жулиета!

Портретите мълчаха - и без думи

аз се загледах дълго във лицето -

в ръцете й разпънати върху ми...

Сърцето ми почувства, че те няма,

и се заблъска в тъмната си клетка...



21

Разбира се - небето не изчезна!

Не експлодира земната обвивка!

Луната от върха си ме погледна

със свойта ренесансова усмивка!

Дърветата отново разцъфтяха...

И пак в нощта сърцето ми завика...

Гледачките на карти те видяха

и казаха ми, че си дама пика!



22

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая -

за щастие ли, или за страдания

- не зная!



23

Да тръгнеме по светлите пътеки

на деветстотин шестдесет и трета...

Аз съм Ромео от рода Монтеки!

Наистина ли ти си Жулиета?

И тебе ли те лъгаха?

Прости ми

и не плачи! Да тръгнеме веднага!

Повтаряй ми - крещи ми свойто име

и ми подай забравената шпага!



24

Крещи ми свойто име - не забравяй,

че ти си Жулиета! Излъжи ме,

че птицата в градината е славей...

Ромеевите жестове върни ми

и словото Ромеево... Не спирай!

Не падай ти на сцената огромна!

Ти милосърдно текста ми суфлирай!

Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!



25

Ти текста ми суфлирай! Аз с такава

невероятна сила ще играя,

че в своята игра ще те забравя

и ще забравя автора - накрая

ще се усмихна аз в нощта сурова,

ще се изправя върху тротоара...

По дяволите твоята отрова,

аптекарю!



26

О, колко нощи с тяло уморено

и въпреки умората си - нежна -

ти хвърляше палтото си зелено

като поляна по земята снежна...

Или в дъжда по стълбите гранитни,

с бетонени и дървени извивки,

посрещната от много любопитни

и много унизяващи усмивки...

Ти падаше от въздуха по-бяла,

по-тежка от разпятия върху ми!

А после се усмихваше - видяла

уплахата в очите ми безумни...

Подаваше ми на косите гъсти

червеното и черното горене -

люлееше ме с трескавите пръсти

на любовта си,пазена от мене!



27

Понякога - печална, хладна, гола-

ти плачеше - до мене ти мълчеше!

Тежеше ти жестоката ми роля

и страшното ти име ми тежеше...

Аз падах върху нервните ти тръпки

и исках може би да те запазя,

но ти крещеше в моите прегръдки

от болка и обида, и омраза!



28

Къде си ти? До мене ли? Върви си?

Не си отивай, моля те, прости ми!

Обичай ме до края - усмихни се

и в своята усмивка приюти ме...



Не сме самотни ний! Недей повтаря,

че няма по-самотни във всемира -

Меркуцио не свири на китара,

но ни отстъпва своята квартира!



29

Ний влизаме по-тихи от луната.

На пръсти в коридорите вървиме

и тежката вода на тишината

е пълна със вкуса на твойто име

и мойто име... Ний сме много бледи!

И много тихи - малка е Верона!

Известно е на близки и съседи,

че нашата любов е "незаконна"!



30

Смутени са фасадите червени

на гражданските правови кодекси!

Кварталните светци са възмутени

до дъното на своите комплекси!

Ний бягаме... И някаква градина

ни скрива под високата си арка...

със блясъка на свойта перушина

и козина - ни среща зоопарка!



31

Бизона се бунтува - и рогите

са впримчени в изстреляната прашка.

Пауна ни поглежда със очите -

хилядата - на своята опашка...

Лъва не се надява за победа -

смирена е походката му тежка.

Маймуната ни гледа, гледа, гледа -

усмивката й е почти човешка!



32

И ме обзема ненадейно чувство!

Сега си с мене ти - и аз живея!

Ще издържим ли страшното изкуство

да сме човеци... Аз да съм Ромео!

Ти - Жулиета... Малката маймуна

ни гледа, гледа, гледа и се скрива!...

Благодаря ти - дай да те целуна -

понякога си толкова красива!



33

И толкова си в мене - че се плаша

и искам да изчезна! Да се скрия!

Но ти си цяла в стъклената чаша

на мойте часове... И аз те пия!

Във въздуха си, в градските дървета!

В тромпета на казиното -

по-стройна

от бронзовите звуци на тромпета -

ти цяла си в нощта ми неспокойна!



34

И се разсъмва... Тръгваме пияни

от въздуха на някоя алея...

с походките на древни християни

пред римската тълпа на Колизея!

И въпреки това - недей повтаря,

че няма по-самотни във всемира...

Меркуцио не свири на китара,

но ни отстъпва своята квартира!



35

О, дворове по-шумни от слугини!

И улици - събрани на площада!

Комини... И комини... И комини...

Ограда... И ограда... И ограда...

Театъра е до съда - съвета,

пожарната, часовника, файтона...

И блясъка на голите дървета

по голите площади на Верона!



36

Понякога страхът ни застъклява!

Тогава най-невзрачната завеса

езика си внезапно раздвоява:

Къде са? Не видяхте ли къде са?

Завесата се блъска във небето,

дърветата и хората - къде е?

Безсрамницата Жулиета де е?

И този стар алкохолик Ромео?



37

И във една от нощите, броени

от двама като сребърни монети,

аз знам - ще се събудят разярени

Монтеки - съюзени с Капулети...

Верона ще изтръпне занемяла

като китара, стъпкана на прага,

и ще прониже дрехата ми бяла

Тибалтовата шпага!



38

Тибалт ще трябва да умре - защото

е страшната ръка на Капулети...

Не искам да повярвам, че живота

и любовта са врагове заклети!

Не искам! И какво, че наранени

са нашите души от много болка! -

Аз ще ти кажа - ние сме родени

да помириме любовта с живота!



39

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая!

За щастие ли, или за страдания -

не зная!



40

Да тръгнеме...

[In Death's E...]

Две безкрайно любими произведения на Пол Верлен, естествено роля играе и страхотният превод:

Славеят

Подобно птици, пуснати от плен,
с крила се бият спомените в мен
и бият листите, които рони
сърцето ми, простряло голи клони
над здрачните води на Горестта,
ромонещи в печална самота;
те бият се, а после злата песен —
като на вятър, из леса понесен —
полека стихва в клоните и в мен;
не се дочува нищо тук, освен
едно — гласа на милата Раздяла,
освен гласа — о, как е отмаляла! —
на птицата на Първата Любов:
тя както някога ми праща зов;
и в зрака скръбен на лъчите лунни
печална, бляскава нощта на юни
се възцарява над земята пак,
натегнала от тишина и мрак,
и милвани — ветрецът син това е! —
дървото тръпне, птицата ридае.



Есенна песен

Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл…
А вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.


И може и най-любимото ми:

Пърси Шели- Нетрайността

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва, и нощта обвива го във мрак!


Не сме ли арфа ний, забравена в полето,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки лъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи — и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно — тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!…

[J'eor]

^^
О, става ли въпрос за Фотев:

Монолог на дон Кихот

...Но в името свещено на Испания
и в името на мойта Дулцинея
аз ще премина всички разстояния
и ще живея - трябва да живея.
Животът ми е моето призвание.
(Ах, колко ми е трудно да живея.)
Наистина след толкова страдания
за да живея - трябва да се смея...
И аз се смея - и живей Испания.
Испания се смей - и аз живея.
Понякога ме дебне отчаяние
със образа, с гласа на Дулцинея...
Но зряща е душата ми. Вълнение
ръката ми внезапно осенява.
Аз ще приема своето сражение -
ще защитя аз странната си слава.
Пространство. Математика. Движение.
В най-точното е моята победа.
И ще спася смеха си аз - ранения, -
ще го приспя на шпагата си бледа.
О, замъци. Принцесо на прозореца,
ще стъпча аз магията голяма.
Закриляй ме, пресвята Богородице.
Кой казва, че оптическа измама
са демоните, в блатото погребани?
О, слепота на глупаво родени.
Вий съществувате, зловещи демони,
вий, вещици с усмивки разкривени.
Навсякъде сте вий - небесни просяци.
Вий зрими сте - от мене по-реални.
Вий идвате - сияещи насекоми,
влечуги седмоглави - и заспя ли,
във кръгове оплитате лицето ми -
заключвате ме в своите спирали.
Вий, рицари със имена измислени.
Със дами и със гербове фалшиви.
Със погледи метално-отчетливи...
В хиляди и едно превъплъщения -
известни ми са всичките - аз зная
четирите ви страшни измерения,
на формите ви гъвкави безкрая.
Аз зная ви и виждам с изумление,
усещам ви с болезнена тревога.
Кой казва - слепотата е спасение?
Кой върши престъпление? Не мога!
Не мога - и се готвя за сражение.
Вий идвате със плащове червени.
На дъното на всички престъпления
са вашите усмивки разкривени.
Напрегнати са страшните ви делници
и средствата ви - много по-модерни.
Как се въртяха вятърните мелници!
Брутални. Анонимни. Достоверни
вървете вий, изпълнени с решение.
Земята се върти неповторима.
Не подозира свойто разрушение...
И свърши се турнирът в Хирошима.
И всичко свърши. Аз съм отговорния:
Аз осъзнах - изстрадах аз дълга си.
Кръвта си разпилях из Арагония.
Измерих Андалузия с гърба си...
И падах аз, и ставах със стенание.
Израствах изпод конските копита.
На белезите страшното познание
металната ми ризница изплита.
Но е напразно. Зряща е душата ми.
В душата ми отново разцъфтяха
на смелостта танцуващите атоми.
Срамувам се от своята уплаха...
О, замъци. Принцесо на прозореца,
ще стъпча аз магията охотно...
Закриляй ме, пресвята Богородице.
Кой вика там - човек или животно?
От вълци ли? От шпага ли? От доноси?

Кой въздуха със викове люлее?
Аз ще разпоря хълбока на коня си,
ще тръгна аз, защото аз живея.
Животът ми е рицарско сражение.
И шпагата ми - винаги готова
да заискри за нечие спасение...
Човечество, танцувай боса-нова.
И радвай се на свойто пълнолуние,
но отдели ми няколко минути...
Гласът ми ще се скъса от безумие -
най-страшната заплаха е върху ти.
И не отбъсквай моето усърдие,
защото ти - спомни си - ме повика.
Понякога крещя от милосърдие
и остря аз желязната си пика...
И меча си... И тръгвам из Кастилия.
С години аз на коня се люлея.
Аз само зная със какви усилия
живея - и се смея, смея, смея...
Живея - и се смея, смея аз.

- Защо плачеш, Санчо?
- Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда
и първата вятърна мелница.


...и Морето.

[Night]

Пейо Яворов-А ти умираше

Денят се раждаше сред шум, а ти сама —

а ти умираше: той в леките одежди

на доразсветната полутъма,

а ти в благоуханните надежди

на ранната си младост. Ти сама

в света, в душата ми! — умираше сразена,

от що — ? Умираше затуй, че бе родена.



Душата ми ридаеше; струна

изпъната в очакване над тебе,

ридаеше — една, —

в очакване — една! — и пак да те погребе.

Под твоя дих изпъната струна,

душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

странно, искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.



Денят се раждаше: за сетен път

ти виждаше деня; — не ужаса безкраен

зад образа безгрижен на денят:

деня безоблачно сияен

по неговия вековечен ред и път…

Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

странно, искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.

[Clayman]

"курви, върнете ми парите, аз ще ви върна ебането"

[zoozoo]

Няколко бисра който нямат общо с литературата:

Бухал с "М" е Мухъл !

Жена като една човешка длан !

За повече контакти си купете разклонител !!!

Дяволът зловещо псува - САМО МЕТЪЛ да царува !!!

Чалгата вреди сериозно на вас и на другите околко вас !
И една любима мисъл от Тери Пратчет :

„Всички убийци имат огледала в цял ръст в стаите си, защото е ужасяващо обидно да убиеш някого, когато си зле облечен"

[In Death's E...]

Никола Вапцаров- Писмо

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

[sgoh]

Толкова ниско мнение ли имаш за останалите потребители у тоя форум, че им болдваш разни "ключови" стихове, сякаш не биха могли да го осъзнаят по друг начин?

[Aglarana]

И това нещо ти е любимо? Хм, Вапцаров не ще го причисля към любимите ми поети, мисля, никога : ) Темите, които засяга, са присъщи на още толкова много творци, но пък образността в стихотворенията му ми е толкова скучна..Лично мнение, разбира се.

[J'eor]

^^^
О, да! Любимото ми от Вацпаров.

[Night]

^^На мен точно това ми харесва във Вапцаров - тая опростеност, непринуденост.

от мен нещо съвсем различно на ultimate поета за мен:
Бодлер-Смъртта на любовниците

Ще паднем изтощени в уханните легла,
два гроба — чакат ни дълбоките дивани,
и по стелажите цъфтят цветята странни,
към небеса по-дивни протегнали стъбла.

Пропити с мирис, сякаш с най-чистата смола,
сърцата ще пламтят, две факли на страстта ни,
и светлините им, до днес необуздани,
ще се двоят в очите — като в огледала.

В една мистична вечер със син и розов здрач
ще мине между нас сияние незнайно —
едно последно „сбогом” като протяжен плач;

И после предан ангел, на прага тихо спрял,
ще влезе радостен — да съживи потайно
огледалата мътни и пламъка умрял.

[Discipline]

Това ли е пътеката, натам ли да вървим,
как да останем човеци, и да оставим по-добри човеци след себе си?
Затова ще се страхуваме цял живот.
И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението,
не в примирението и консумирането на създаденото.
Ще търсим пътя напред, към бъдещето,
с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто...


Людмил Янков

[I Like Scat Porn]

ПОЕТ

Ако умреш трагично, ти си истински поет,
ако и срока спазиш, си чудесен.
Един на 27 излетя под пистолет,
друг в "Англетер" намерили обесен.

На 33 - Христос, той бил поет, предупредил:
"Убиеш ли - помни, - ще те догоня!"
Опасно мисли. Току-виж, че нещо сътворил.
За всеки случай - в дланите пирони.

Замаян съм - числото 37 е пред мен -
от него приятен хлад се стеле.
Тогава и за Пушкин бе дуела назначен,
и Маяковски вещо се прицели.

На 37 още сме - коварно, ребром бог
въпросът е поставил: "Или - или?"
Рубеж, на който паднаха и Байрон, и Рембо,
а ние някак май сме се спасили.

Дуелът е отложен. А на 33 не знам
резпнат ли бях - не чувствах болка силна.
На 37 - не кръв - сивота избликна там,
над слепите очи - но не обилна.

"Душите им в петите са - какъв ти пистолет!"
Търпете, истерици вманиачени!
С пети по острието ходи бедният поет,
душата му е боса и ранена.

Как може "дълга шия" да римува с "отрежи я" -
да съкратят поета - повод ясен.
Но той изглежда радостен, че нож ще му забият,
заклали са го - значи, е опасен.

А вие, познавачи на фаталните числа,
като в харем държанки се мъчете.
По-дълъг е животът днес - при всички патила
отсрочен е и краят на поета.


--- Владимир Висоцки

[LordZombie]

Важното е хората да не разберат, че това, което ти казват е важно за теб, иначе се затварят като стриди.

Шерлок Холмс

[LordZombie]

Когато спим, сънят всевластен покоя ни отравя,
Когато станем, случайна мисъл осквернява ни деня.
Тъжим, усмихваме се, мислим, плачем, разсъждаваме,
прегръщаме се или захвърляме пък всичко настрана,
но все едно дали тъгуваме, или обичаме,
по своя път си отминава всичко на света,
отишлият си вчера ден на утрешния не прилича
и непреходна само е преходността.

Мери Шели - Променливост

[BrAiNiAc]

Joe Satriani - Some songs come from the simple joy of playing

[Preacher]

Да речем, че съм в момент на мизантропски/нихилистичен катарзис.

И Роб Флин е казал за такива случаи:

"Fuck it all."

[scion_of_storm]

"Защото с назоваването идва и разбирането на даденото нещо.

А с разбирането идва и възможността то да бъде унищожено".

[prayer4eto]

^ Точно затова гледам да не помня имената на хората

[Night]

"Courage in an untrained mind leads to cruelty,
and in a trained mind it leads to hope and compassion."

[ZerraX]

Deyr fй,
deyja frжndr,
deyr sjбlfr et sama;
ek veit einn,
at aldri deyr:
dуmr of dauрan hvern.

или в превод

Cattle die, kinsmen die
the self must also die;
I know one thing which never dies:
the reputation of each dead man.

[sgoh]

превод каза

[scion_of_storm]

"I have always been alone, since the day when I was born
So come, bring on the war, show me what I was created for."