![]() |
Здравейте ( Вход | Регистрация )
![]() |
![]()
Коментар
#1
|
|
![]() Прослушващ метъл ![]() ![]() Група: Потребители Коментари: 83 Регистриран: 7-October 10 Град: Пловдив Потребител N: 3956 ![]() |
Стоя, слушам си Верди, който ми действа отпускащо, и си мисля за задънените улици. Или с други думи, кога улиците са наистина задънени, а не седим и не се самосъжаляваме колко е трудно , заради някакви маалко по- сериозни спънки. Защото честно казано, мнозина от нас нямат реална представа що е то наистина сериозен проблем и какво е това чудо , наречено наистина тежка ситуация. И ако една ситуация реално е тежка - какво правим всъщност ? Хленчим, правим някакви си опити, мрънкайки колко е трудно, стягаме се , съзнавайки, че трябва да сме силни , или пък избираме някакъв по- лесен път, макар и това да значи да пренебрегнем свои идеали и разбирания. Интересно ми е как виждате нещата ?
![]() -------------------- Би продала душата си, за да танцува една вълча нощ в стая пълна с огледала. Да изтръгне безстрастно пурпурния смисъл на посоките и сама да стане посока, една единствена... И тръгне ли на някъде, всички пътища да започват и свършват с поредното кървене на ранените й дихания... Тя просто би продала душата си , за да е в себе си, винаги в себе си... Но кое е това себе си, чиито криле се гърчат по пода и кални обувки флиртуват с изнасилената му небесност? Да осакатиш себе си ... в търсене на себе си... Непоносимо абсурдно. Нереално и толкова невъзможно, колкото невъзможна е човешката природа....
И все пак... коленичила под сянката на издъхналата луна, която се преструва на жива , тя събличаше лицата си и оставаше по нещо ... по привидно себе си... Но се превръщаше в крясък, помисляйки си, че някой може да я види... Да зърне няколко опожарени клавиша и отрязани коси, изпръскали ножиците с кръвта си... |
|
|
![]() ![]() |
Олекотена версия | Час: 20th July 2025 - 07:39 PM |