Kamelot - The Black Halo, ревю Опции

[Warrior Of Ice]

KAMELOT - THE BLACK HALO



Kamelot са може би най-емоционалната банда в пауър метъла – слушайки последните им няколко творби, човек не може да не остане поразен от чувствата, струящи буквално от всяка нота в музиката им. Tom Youngblood е голям композитор, но едва присъединяването на Roy Khan и съвместната работа с него му даде възможността да разгърне докрай таланта си, без каквито и да е ограничения. Възхитително е умението на двамата да създават порядъчно сложни парчета, които същевременно да звучат достатъчно достъпно и много завладяващо – тенденция, която е продължена с пълна сила в новата студийна творба “The Black Halo”. Наследникът на грандиозния “Epica” вече е пред нас. Излишно е да обяснявам колко е трудно за всяка банда на надмине своя най-голям шедьовър – само ще кажа, че в случая Kamelot са успели да го постигнат, макар това да не се забелязва с едно слушане. “Epica” съвсем не беше директен албум, но новият запис отива още по-далеч, предлагайки една еклектична комбинация от всичко най-силно, което сме чували досега от групата, плюс немалко нововъведения. Интерлюдиите между парчетата са запазени и служат за въвеждане във фабулата на историята, която стои зад текстовете. Парчетата са удачно оркестрирани – симфоничните елементи не се натрапват, както при много групи, а служат за плътен фон, на който се разгръщат китарните изстъпления на Youngblood. Свиренето му е блестящо, като в него няма нищо излишно или претрупано – тон след тон се нижат в перфектна последователност, изграждайки не само основите на всяка песен, но и добавяйки голяма част от детайлите. Пауър метълът в албума е разнообразен от много прогресив елементи и бързото свирене отстъпва пред по-разчупени рифови постройки. Ритъм секцията в лицето на Glenn Barry и Casey Grillo е мощна и предостатъчно технически компетентна и присъства неизменно на точните места, независимо дали реди майсторски постановки в синхрон с китарните партии или просто допълва някой по-лиричен пасаж. А Khan... Оставям настрана факта, че е в личния ми Топ 3 на най-добри млади вокалисти. Представянето му тук е неземно – ни повече, ни по-малко. Не съм вярвал, че е в състояние да надмине самия себе си и да пее още по-изразително от това, на което ни показа, че е способен в “Epica”. Но той го прави, при това без видимо усилие – за изминалите две години развитието му е чувствително. Гласът му се лее нежен и прочувствен в баладите, придобива завидна ярост в по-бесните парчета, сменя октави с лекота и винаги запазва присъщата си мелодичност. На пръсти се броят вокалите, способни да пеят по толкова въздействащ начин, без да обсебят с присъствието си дадена композиция. Особено омагьосващ е дуетът, който Khan прави с ангелогласната Simone Simons (Epica) в “The Haunting”. В този ред на мисли, за пръв път Kamelot включват толкова гост-музиканти в свой запис. Shagrath от Dimmu Borgir тук логично е в ролята на Мефистофел (все пак албумът, подобно на предшественика си, е базиран върху “Фауст”) и макар епизодични, включванията му са изключително ценни за атмосферата в творбата. Прави впечатление и една друга новост – присъствието на клавирни сола в няколко парчета, за които отговаря маестро Jens Johansson (Stratovarius). За финал ще кажа, че “The Black Halo” се отличава с едно ниво на завършеност и музикално съвършенство, каквото рядко се случва да наблюдаваме не само в метъла, но и в целокупната музикална сцена днес. Kamelot са достойни за титли като “лидери” и “пионери” дори сега. Десет години по-късно – ще видим...