Реквием
Забравил съм как
Да укротявам вълните
Блъскащи сърцето
Да живея пак в мрак
Да отпускам сълзите
Да съм това, което...
...беше някой преди.
Неспособен съм
Да върна луната
Да постеля звездите
Да съм отново в онзи сън
Да мечтая в краката
А преди всички те...
...бяха под вълните.
И от мрак до светлина
Лодка забравена плува
Без скръб и без ведрина
Вятър празен платна издува
Че забравих как да бъда аз
Как да вия огън и как да нося мраз.
Пълна версия: Лично Литературно Творчество
Страници: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33
Това го написах преди около месец; малко е недообработено още спонтанно, не съм следила брой на срички и т. н. Имам чувството, че му липсва нещо. Трябва да разширя малко средата, ми се струва. Но засега е това.
Прибрах се удома,
след дълго пътешествие
Прибрах се удома,
и гората с радост ме посрещна
Прибрах се удома
и дървеса златолисти
свежа усмивка ми дариха
и с искрен поздрав поздравиха.
Прибрах се удома
и облаци меки заплуваха
по небе младолико.
Прибрах се удома
и дъждове буйни заплакаха
с плачът на небе слънчолико,
прибрах се удома
и птици южни изпяха
поздрав за завърнала се дъщеря,
прибрах се удома
и отломки-крепости издигнаха
поглед, за да ме видят.
Знам таз вечер гората ще се радва,
ще пеят птици одата на радостта
и топли небеса ще горят,
а облаци ще плачат за свидна рожба
A през нощта
луната яснолика -
другарка стара и позната -
приятелски ще ме поздрави
и със нетърпение ще зачака
на позната стара новите жалби.
Прибрах се удома,
след дълго пътешествие
Прибрах се удома,
и гората с радост ме посрещна
Прибрах се удома
и дървеса златолисти
свежа усмивка ми дариха
и с искрен поздрав поздравиха.
Прибрах се удома
и облаци меки заплуваха
по небе младолико.
Прибрах се удома
и дъждове буйни заплакаха
с плачът на небе слънчолико,
прибрах се удома
и птици южни изпяха
поздрав за завърнала се дъщеря,
прибрах се удома
и отломки-крепости издигнаха
поглед, за да ме видят.
Знам таз вечер гората ще се радва,
ще пеят птици одата на радостта
и топли небеса ще горят,
а облаци ще плачат за свидна рожба
A през нощта
луната яснолика -
другарка стара и позната -
приятелски ще ме поздрави
и със нетърпение ще зачака
на позната стара новите жалби.
Тихи рисунки
Небето днес писа песни
С моята плаха ръка
Думи нам само известни
За пътища в мокра душа.
Облаците разсеях над мен
И изви се сивееща буря.
Вятър задуха огнен, студен
И не го виня нито хуля.
От везни усмихната се появи
Съдница със странно име.
Разкри красотата на мъртви зори
После с плащ мътен покри ме.
А небето над мен тихичко пя
Пя както бе преди много „преди”
Трицветна извиси се ярка заря
И със сълзите си мен нежно освети.
Небето днес писа песни
С моята плаха ръка
Думи нам само известни
За пътища в мокра душа.
Облаците разсеях над мен
И изви се сивееща буря.
Вятър задуха огнен, студен
И не го виня нито хуля.
От везни усмихната се появи
Съдница със странно име.
Разкри красотата на мъртви зори
После с плащ мътен покри ме.
А небето над мен тихичко пя
Пя както бе преди много „преди”
Трицветна извиси се ярка заря
И със сълзите си мен нежно освети.
Скръбта на безчувствения
Безчувствена и ненужна скръб
прикрита от горчиви сълзи
забравена в спомена тъга
заключена в изгнил съндък
На сърцето си обръщаш гръб
заключен между четири стени
бленуваш за безцветна дъга
която да оцветиш с магичен лък
Копнееш за нещо цветно,красиво
чакаш блага дума,дори да е една...
търсиш спомени забравени от времето
искаш да разбереш,своята собствена душа
но,срещаш само черно-бели нюанси
до болка позната студенина
мечтите ти остават в съня
загубен е ключа към младостта
Безчувствена и ненужна скръб
прикрита от горчиви сълзи
забравена в спомена тъга
заключена в изгнил съндък
На сърцето си обръщаш гръб
заключен между четири стени
бленуваш за безцветна дъга
която да оцветиш с магичен лък
Копнееш за нещо цветно,красиво
чакаш блага дума,дори да е една...
търсиш спомени забравени от времето
искаш да разбереш,своята собствена душа
но,срещаш само черно-бели нюанси
до болка позната студенина
мечтите ти остават в съня
загубен е ключа към младостта
Яйде от мен да мине, ще постна една песен, която написах по време на час по български:
You will see it
When the grave opens
And it comes
FROM DEEP BELOW
For it has risen
And will not wait
It now will start
Cleansing Human Race
[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
[/chorus]
The long hand, Of the Undead
Now stretches, To reach the skies
To drag the Heavens, Down to Hell
And when it's done, You will be gone
THE DEAD SHALL REIGN SUPREME
[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
[/chorus]
The Catacomb has been opened
The Crypt has been unleashed
On Death's Door it's been knocked
Darkness is released
Dead
Fear
Pain
Death
Earth's fall has just begun
The blue skies now shall burn
Oceans and seas are red
ENGULFED BY THE DEAD
[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where human race extincts
[/chorus]
едит:
Бях вдъхновен от Year of the Cadaver Race на Bloodbath.
П.П. Това е първата ми песен, която съм написал.
You will see it
When the grave opens
And it comes
FROM DEEP BELOW
For it has risen
And will not wait
It now will start
Cleansing Human Race
[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
[/chorus]
The long hand, Of the Undead
Now stretches, To reach the skies
To drag the Heavens, Down to Hell
And when it's done, You will be gone
THE DEAD SHALL REIGN SUPREME
[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
[/chorus]
The Catacomb has been opened
The Crypt has been unleashed
On Death's Door it's been knocked
Darkness is released
Dead
Fear
Pain
Death
Earth's fall has just begun
The blue skies now shall burn
Oceans and seas are red
ENGULFED BY THE DEAD
[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where human race extincts
[/chorus]
едит:
Бях вдъхновен от Year of the Cadaver Race на Bloodbath.
П.П. Това е първата ми песен, която съм написал.
^ Рими биха били добре, пък и е малко опростен, ама това се прощава, ако песента е добре инструменталиш 
Мастилени хищници
Хаос в умрели сърца
Измита облаци прах
И събуждат се страшни
Гладни, механични деца.
Сам пътя избрах.
Идея, край на целта
Сърдечен ритъм изтътнал
Стреля сачмите в цевта
В стомах от мастило - колела
Егото е мъртво; тих е преглътнал.
Завръщане към електрона
В най-малък греховен заряд
Открива се механизъм без цвят
Човекът ръката откъсна
И кръв сложи на метална корона.
Идея/начало/мъртвило
Децата бълват прах и частици
Плюят в раждането мастило
И с черна уста усмихват се
Зъбите смазват за нови игрици.
Мастилени хищници
Хаос в умрели сърца
Измита облаци прах
И събуждат се страшни
Гладни, механични деца.
Сам пътя избрах.
Идея, край на целта
Сърдечен ритъм изтътнал
Стреля сачмите в цевта
В стомах от мастило - колела
Егото е мъртво; тих е преглътнал.
Завръщане към електрона
В най-малък греховен заряд
Открива се механизъм без цвят
Човекът ръката откъсна
И кръв сложи на метална корона.
Идея/начало/мъртвило
Децата бълват прах и частици
Плюят в раждането мастило
И с черна уста усмихват се
Зъбите смазват за нови игрици.
Трябва да си намеря тетрадката с текстове от наивните ми години. Бая хора ще развеселят. Стига да няма такива със слаби сърца де :д
Рождение
Нощта беше тиха. Единствено лек вятър поклащаше връхчетата на дърветата и техните листа, сякаш разказваше незнайна приказка.
Приказка за идващия огън.
******
Земята се разтресе с измъчен стон под нозете му, когато стъпи на нея. Пламтящи стъпки от сяра осветиха ефирния мрак, обгърнал Йерусалим.
Свещеният град. Свръзката на трите религиозни проявления на Него; там, където силата Му уж беше с най-силно присъствие.
Баалберит закрачи с тежки стъпки към мястото, където бе паднал с братята си преди изгрева на времето.
******
Беше красив град, длъжен бе да признае. Синовете и дъщерите му – на него, както и на неговите братя – се бяха погрижили за Кълбото на света и го бяха обгърнали с мраморна красота, каменна изящност и на места – позлатена прекрасност. Сега всичко това бе потъмняло, сякаш разядено от сгъстения мрак, но все още по мистично красиво. Баалберит издължи врата си и подуши въздуха. После лигавият му, по змийски разделен език извистя и със съсък облиза вятъра.
Усмихна се, а жълто-червеникавото му око заблестя с нездрава светлина. Беше усетил къде е. Оставяйки все същите изпепеляващи земята следи, падналият ангел убедително закрачи към самото сърце на Центъра на света.
******
Мислеше си, че синовете и дъщерите му щяха да го познаят, да му се зарадват. Да оценят частичното завръщане на ангелите по земята. Уви, грешеше.
Първият нещастник, скитащ из улиците на града в най-неподходящото време изпищя с неземни трели, когато го видя. Опипа ножа си, ала после осъзна, че всъщност той никак няма да му помогне, и просто го захвърли и побягна.
Баалберит поклати глава с леко меланхолична нотка. Пипалоподобен орган, завършващ с грозно изкривен нокът се стрелна стремително и проби гръдния кош на човешкото същество. Мъжът падна на земята, кръв рукна, а нокътят продължи и буквално разполови тялото на смъртния. Предсмъртните конвулсии секнаха бързо, ала стореното бе сторено – Йерусалим се пробуждаше, стреснат от вдигнатия шум. Демонът въздъхна, ала вътре ликуваше. Явно децата му вече бяха заслепени от светлината Му, неговата лъжлива светлина и заслужаваха само едно.
Гибел.
******
Йерусалим гореше. Тела бяха овъргаляни навсякъде, тела в кръв и оплискани в жлъчка, вътрешности се виеха, изтръгнати сякаш от див звяр и захвърлени по умрялата вече плът. Стонове прерасваха в писъци, писъците заглъхваха – кратък секунден кръговат, маркиращ секването на поредния живот с демоничен порив.
И над натрупаните тела, между пламъците, Баалберит го видя. Малък храм, без какви и да е украшение – ни мрамор прерязваше стените му, ни позлата се виеше по купола му. Ала вътре...вътре се намираше пъпната връв на света. Най-скъпоценния камък.
С ярост демонът разби вратата и нахлу в свещеното пространство. Невидима сила раздра на места кожата му и закапа жълтеникава кръв, ала той не обърна внимание. Беше очаквал прегради, все пак. В центъра на храма блестеше олтар с призрачна светлина, а пред него три фигури се обърнаха към новодошлия. Равин беше единия, а другите двама държаха в ръцете си масивни книги, прегърнали ги като деца. Другите две, следващи проявленията Му.
- Vos mos non vado per. – прошепна християнинът с твърда нотка и ръката му закръжи около Библията. Мюсюлманинът направи същото, като кръговете се стесняваха над Корана.
А евреинът започна призоваването на Голем.
Баалберит се усмихна. Остана усмихнат и когато Голем с неземна бързина откъсна ръката му и демонска кръв започна да се лее на потоци, смесица от сяра, кръв и желязо.
И повика своята сестра. Имаше нещо иронично в това кал да воюва с кал в името на човешкия род и неговото проглеждане. Лилит също осъзна това, докато разкъсваше Голем на части пред погледа на онемелия евреин, видял Първата жена, низвергната от бога му. За негово щастие потреса му не трая дълго, защото Баалберит разсече главата му със здравата си ръка за части от секундата. Другите двама също се опитваха да призоват нещо, но на демона му беше дошло до гуша от невярността на децата му и разсече телата им с настървеност, каквато не бе познавал от напускането на Едема. Лилит също се присъедини към него, устата й бе оцапана със смесица от кръв и кал – не бе устояла на изкушението да изяде обезобразения Голем. Сетне двамата се наведоха със светещи очи над олтара – Кълбото, Центърът, Кръвта на света.
- Дар за човешкия род, който ще им припомни чии синове и дъщери са. Дар за смъртните, за да знаят какво направи техния покровител с нас.
И Баалберит и Лилит проляха от кръвта си, която се смеси с кръвта на Кълбото. И заразата им, демоничността им запулсира в съзнанието на всяко човешко същество. Плевел, незнаен ала присъстващ, и чакащ времето на своето проявление. Разкриващ знанието, което е забранено за човешкия род, разкриващ лика на Бога, на изгнанието на ангелите, на сътворението на света и формите му.
Лудостта.
******
Нощта остана тиха. Само лек пукот нарушаваше пламтящия нощен покой. А връхчетата на дърветата, овъглени и разпадащи се, разказваха своята несекваща приказка за огъня и лудостта.
Нощта беше тиха. Единствено лек вятър поклащаше връхчетата на дърветата и техните листа, сякаш разказваше незнайна приказка.
Приказка за идващия огън.
******
Земята се разтресе с измъчен стон под нозете му, когато стъпи на нея. Пламтящи стъпки от сяра осветиха ефирния мрак, обгърнал Йерусалим.
Свещеният град. Свръзката на трите религиозни проявления на Него; там, където силата Му уж беше с най-силно присъствие.
Баалберит закрачи с тежки стъпки към мястото, където бе паднал с братята си преди изгрева на времето.
******
Беше красив град, длъжен бе да признае. Синовете и дъщерите му – на него, както и на неговите братя – се бяха погрижили за Кълбото на света и го бяха обгърнали с мраморна красота, каменна изящност и на места – позлатена прекрасност. Сега всичко това бе потъмняло, сякаш разядено от сгъстения мрак, но все още по мистично красиво. Баалберит издължи врата си и подуши въздуха. После лигавият му, по змийски разделен език извистя и със съсък облиза вятъра.
Усмихна се, а жълто-червеникавото му око заблестя с нездрава светлина. Беше усетил къде е. Оставяйки все същите изпепеляващи земята следи, падналият ангел убедително закрачи към самото сърце на Центъра на света.
******
Мислеше си, че синовете и дъщерите му щяха да го познаят, да му се зарадват. Да оценят частичното завръщане на ангелите по земята. Уви, грешеше.
Първият нещастник, скитащ из улиците на града в най-неподходящото време изпищя с неземни трели, когато го видя. Опипа ножа си, ала после осъзна, че всъщност той никак няма да му помогне, и просто го захвърли и побягна.
Баалберит поклати глава с леко меланхолична нотка. Пипалоподобен орган, завършващ с грозно изкривен нокът се стрелна стремително и проби гръдния кош на човешкото същество. Мъжът падна на земята, кръв рукна, а нокътят продължи и буквално разполови тялото на смъртния. Предсмъртните конвулсии секнаха бързо, ала стореното бе сторено – Йерусалим се пробуждаше, стреснат от вдигнатия шум. Демонът въздъхна, ала вътре ликуваше. Явно децата му вече бяха заслепени от светлината Му, неговата лъжлива светлина и заслужаваха само едно.
Гибел.
******
Йерусалим гореше. Тела бяха овъргаляни навсякъде, тела в кръв и оплискани в жлъчка, вътрешности се виеха, изтръгнати сякаш от див звяр и захвърлени по умрялата вече плът. Стонове прерасваха в писъци, писъците заглъхваха – кратък секунден кръговат, маркиращ секването на поредния живот с демоничен порив.
И над натрупаните тела, между пламъците, Баалберит го видя. Малък храм, без какви и да е украшение – ни мрамор прерязваше стените му, ни позлата се виеше по купола му. Ала вътре...вътре се намираше пъпната връв на света. Най-скъпоценния камък.
С ярост демонът разби вратата и нахлу в свещеното пространство. Невидима сила раздра на места кожата му и закапа жълтеникава кръв, ала той не обърна внимание. Беше очаквал прегради, все пак. В центъра на храма блестеше олтар с призрачна светлина, а пред него три фигури се обърнаха към новодошлия. Равин беше единия, а другите двама държаха в ръцете си масивни книги, прегърнали ги като деца. Другите две, следващи проявленията Му.
- Vos mos non vado per. – прошепна християнинът с твърда нотка и ръката му закръжи около Библията. Мюсюлманинът направи същото, като кръговете се стесняваха над Корана.
А евреинът започна призоваването на Голем.
Баалберит се усмихна. Остана усмихнат и когато Голем с неземна бързина откъсна ръката му и демонска кръв започна да се лее на потоци, смесица от сяра, кръв и желязо.
И повика своята сестра. Имаше нещо иронично в това кал да воюва с кал в името на човешкия род и неговото проглеждане. Лилит също осъзна това, докато разкъсваше Голем на части пред погледа на онемелия евреин, видял Първата жена, низвергната от бога му. За негово щастие потреса му не трая дълго, защото Баалберит разсече главата му със здравата си ръка за части от секундата. Другите двама също се опитваха да призоват нещо, но на демона му беше дошло до гуша от невярността на децата му и разсече телата им с настървеност, каквато не бе познавал от напускането на Едема. Лилит също се присъедини към него, устата й бе оцапана със смесица от кръв и кал – не бе устояла на изкушението да изяде обезобразения Голем. Сетне двамата се наведоха със светещи очи над олтара – Кълбото, Центърът, Кръвта на света.
- Дар за човешкия род, който ще им припомни чии синове и дъщери са. Дар за смъртните, за да знаят какво направи техния покровител с нас.
И Баалберит и Лилит проляха от кръвта си, която се смеси с кръвта на Кълбото. И заразата им, демоничността им запулсира в съзнанието на всяко човешко същество. Плевел, незнаен ала присъстващ, и чакащ времето на своето проявление. Разкриващ знанието, което е забранено за човешкия род, разкриващ лика на Бога, на изгнанието на ангелите, на сътворението на света и формите му.
Лудостта.
******
Нощта остана тиха. Само лек пукот нарушаваше пламтящия нощен покой. А връхчетата на дърветата, овъглени и разпадащи се, разказваха своята несекваща приказка за огъня и лудостта.
Трепет
До входа на пейката седяха Людмила и Таня. Току-що се бяха прибрали от училище. Двете осмокласнички разговаряха весело, когато покрай тях префуча един моторист. Те се спогледаха.
- Къде ли отива? - попита Людмила, като че ли себе си.
- Кога ли е стоял в къщи, все ходи някъде. Той е на двадесет години, завършил е, кой ли му държи сметка? - с мъка промърмори Таня, като въздъхна.
- Таня, та той е доста голям и не ми харесва много, как може да те привлича? Луднала си по него от толкова време, че направо си си загубила ума!
- Стига, Люси! - почти изкрещя тя.
Стана взе чантата си и се затича към отсрещния вход. Безпомощна и разплакана влезе у дома.
Сестра й, която беше четири години по-голяма от нея, разбра болката й. Знаеше за обичта й към Павел. Някога той беше неин съученик, затова често минаваше покрай тях.
Момичето положи глава в скута на довереницата си и още повече се разплака.
- Стига, Таничка, ти не си за него! Малка си! - каза сестра й, като прокара пръсти през косите й - Не плачи още колко трепети ще срещнеш през живота си! Не плачи! Той няма чувства към теб!
- Моля те, спри! Не ми го казвай отново! Обичам те и не искам да гледам как страдаш! Успокой се, защото мама ще се прибере скоро.
Таня се надигна, избърса сълзите си и я прегърна.
- Хайде, всичко е наред! - продължи да я успокоява сестра й.
Притихнала тя се прибра в стаята си, искаше да не издаде своя смут пред родителите си. Нещо неудържимо в душата й. Като на филмова лента всичко онова, което се бе случило.
***
Това се случи в един горещ летен следобед. Група момчета и момичета се бяха събрали да празнуват в апартамента на Таня. Беше доста шумно и тя се чувстваше неудобно, заради много по-големи от нея. Накрая не се стърпя и излезе от стаята. В коридора стояха две момчета и разговаряха. Един от тях беше с дълги кестеняви коси, спускащи се по раменете му. Стоеше небрежно подпрян на стената и гледаше замислено в една точка. За миг погледът на момичето се прикова в него. Сърцето й трепна. Усмихна се, но бързо се опомни. Пристъпи напред, като мина покрай тях. Но той така и дори не я погледна. Влезе в стаята и потъна в мисли за своя герой. "Боже, колко е хубав, какви дълбоки кадифени очи има!" - мислеше си тя.
***
След няколко дни, когато вървеше по улицата, отново го срещна. Усети онова странно чувство, когато го видя за пръв път. "Какво става с мен? - помисли си тя - "Дали това е любовта". Така и не усети когато той мина покрай нея.
- Хей, Тани - извика един познат глас - Ще излизаме ли? - беше приятелката й Людмила.
- Да - отговори тя, като извърна глава.
- Хайде, тогава! Какво зяпаш?
- Нищо!
Двете момичета се хванаха под ръка и поеха нагоре по пътя.
- Кажи сега, кой гледаше така?
- Ами...
- Сподели де - засмя се нетърпеливо Людмила.
- Ами... видях го вчера на купона на сестра ми. Седеше в коридора и говореше с едно друго момче.
- А той е...?
- Мина от тук току-що, ей го там, върви!
- Видях го, а познаваш ли го?
- Не знам...
- Ах, не знаеш. А научи ли поне как се казва?
Минаха се няколко дни. Изглежда някакво безпокойство притесняваше Таня. Станала бе мълчалива, нещо я караше да се държи необикновено. Тогава сестра й я запита:
- Танче, какво ти е? От няколко дни не мога да разбера какво ти става! Държиш се доста нервно, а и не си толкова приказлива, както винаги?
- Не ми говори за това. Едва ли ще ме разбереш! - каза Таня и въздъхна.
- Кажи! Сестри сме, можем да си имаме доверие!
- Нали няма да кажеш на нашите?!?
- Няма, бъди спокойна.
- Онзи ден... на купона, когато излязох от стаята... видях едно момче с дълги коси и едни красиви кадифени очи...
- Павел ли!?!
- Така ли се казва той? - попита възхитено Таня. Сякаш не можеше да повярва, че научава името му.
- Да. А харесваш ли го?
- Мисля, че да... - прошепна едва доловимо тя, като се изчерви.
- Но той е почти колкото мен, мила! Много е голям за теб! По-добре недей!
- Но... аз..!
- Опомни се! - рече с по-висок тон сестра й - Не е за теб! Млада си, не знаеш какви са момчетата!
Таня излезе от стаята, като тръшна вратата. Както и очакваше - не беше разбрана. Реши да излезе навън.
Стоеше на пясъка край морето. Често обичаше да се разхожда сама край плажа. Гледаше вълните и размишляваше. Изведнъж в далечината съзря една влюбена двойка. Щастливо те се държаха за ръце. Вятърът волно развяваше косите на младежа... Същите онези кестеняви коси...
До входа на пейката седяха Людмила и Таня. Току-що се бяха прибрали от училище. Двете осмокласнички разговаряха весело, когато покрай тях префуча един моторист. Те се спогледаха.
- Къде ли отива? - попита Людмила, като че ли себе си.
- Кога ли е стоял в къщи, все ходи някъде. Той е на двадесет години, завършил е, кой ли му държи сметка? - с мъка промърмори Таня, като въздъхна.
- Таня, та той е доста голям и не ми харесва много, как може да те привлича? Луднала си по него от толкова време, че направо си си загубила ума!
- Стига, Люси! - почти изкрещя тя.
Стана взе чантата си и се затича към отсрещния вход. Безпомощна и разплакана влезе у дома.
Сестра й, която беше четири години по-голяма от нея, разбра болката й. Знаеше за обичта й към Павел. Някога той беше неин съученик, затова често минаваше покрай тях.
Момичето положи глава в скута на довереницата си и още повече се разплака.
- Стига, Таничка, ти не си за него! Малка си! - каза сестра й, като прокара пръсти през косите й - Не плачи още колко трепети ще срещнеш през живота си! Не плачи! Той няма чувства към теб!
- Моля те, спри! Не ми го казвай отново! Обичам те и не искам да гледам как страдаш! Успокой се, защото мама ще се прибере скоро.
Таня се надигна, избърса сълзите си и я прегърна.
- Хайде, всичко е наред! - продължи да я успокоява сестра й.
Притихнала тя се прибра в стаята си, искаше да не издаде своя смут пред родителите си. Нещо неудържимо в душата й. Като на филмова лента всичко онова, което се бе случило.
***
Това се случи в един горещ летен следобед. Група момчета и момичета се бяха събрали да празнуват в апартамента на Таня. Беше доста шумно и тя се чувстваше неудобно, заради много по-големи от нея. Накрая не се стърпя и излезе от стаята. В коридора стояха две момчета и разговаряха. Един от тях беше с дълги кестеняви коси, спускащи се по раменете му. Стоеше небрежно подпрян на стената и гледаше замислено в една точка. За миг погледът на момичето се прикова в него. Сърцето й трепна. Усмихна се, но бързо се опомни. Пристъпи напред, като мина покрай тях. Но той така и дори не я погледна. Влезе в стаята и потъна в мисли за своя герой. "Боже, колко е хубав, какви дълбоки кадифени очи има!" - мислеше си тя.
***
След няколко дни, когато вървеше по улицата, отново го срещна. Усети онова странно чувство, когато го видя за пръв път. "Какво става с мен? - помисли си тя - "Дали това е любовта". Така и не усети когато той мина покрай нея.
- Хей, Тани - извика един познат глас - Ще излизаме ли? - беше приятелката й Людмила.
- Да - отговори тя, като извърна глава.
- Хайде, тогава! Какво зяпаш?
- Нищо!
Двете момичета се хванаха под ръка и поеха нагоре по пътя.
- Кажи сега, кой гледаше така?
- Ами...
- Сподели де - засмя се нетърпеливо Людмила.
- Ами... видях го вчера на купона на сестра ми. Седеше в коридора и говореше с едно друго момче.
- А той е...?
- Мина от тук току-що, ей го там, върви!
- Видях го, а познаваш ли го?
- Не знам...
- Ах, не знаеш. А научи ли поне как се казва?
Минаха се няколко дни. Изглежда някакво безпокойство притесняваше Таня. Станала бе мълчалива, нещо я караше да се държи необикновено. Тогава сестра й я запита:
- Танче, какво ти е? От няколко дни не мога да разбера какво ти става! Държиш се доста нервно, а и не си толкова приказлива, както винаги?
- Не ми говори за това. Едва ли ще ме разбереш! - каза Таня и въздъхна.
- Кажи! Сестри сме, можем да си имаме доверие!
- Нали няма да кажеш на нашите?!?
- Няма, бъди спокойна.
- Онзи ден... на купона, когато излязох от стаята... видях едно момче с дълги коси и едни красиви кадифени очи...
- Павел ли!?!
- Така ли се казва той? - попита възхитено Таня. Сякаш не можеше да повярва, че научава името му.
- Да. А харесваш ли го?
- Мисля, че да... - прошепна едва доловимо тя, като се изчерви.
- Но той е почти колкото мен, мила! Много е голям за теб! По-добре недей!
- Но... аз..!
- Опомни се! - рече с по-висок тон сестра й - Не е за теб! Млада си, не знаеш какви са момчетата!
Таня излезе от стаята, като тръшна вратата. Както и очакваше - не беше разбрана. Реши да излезе навън.
Стоеше на пясъка край морето. Често обичаше да се разхожда сама край плажа. Гледаше вълните и размишляваше. Изведнъж в далечината съзря една влюбена двойка. Щастливо те се държаха за ръце. Вятърът волно развяваше косите на младежа... Същите онези кестеняви коси...
Стаичката
Във стаичка стои
С наведена глава
Чиновникът един.
А около него искри
Мъждива светлина
И мъртъв дим.
Ръка посяга плахо
Буквата да избере
В мъглица от мастило.
И със страх стаен, о
Душа да не побере
Посланието, що се е изтрило.
Чиновнико тъй мълчалив
От всички ти презрян
Сочен с пръст – за Срам.
От твоя, прашния архив
В буквата последна взрян
Ще те надигна нагоре:
От мастилен кръст разпран.
Във стаичка стои
С наведена глава
Чиновникът един.
А около него искри
Мъждива светлина
И мъртъв дим.
Ръка посяга плахо
Буквата да избере
В мъглица от мастило.
И със страх стаен, о
Душа да не побере
Посланието, що се е изтрило.
Чиновнико тъй мълчалив
От всички ти презрян
Сочен с пръст – за Срам.
От твоя, прашния архив
В буквата последна взрян
Ще те надигна нагоре:
От мастилен кръст разпран.
Много е хубаво. Направо си представих как жалкия човечец трепери от страх над ''прашния'' лист. И е различно от обичайните ти фантастични сюжети. С малко думи си казал много и най-важни неща. Само не разбрах в края, там където казваш ''ще те надигна нагоре/от мастилен кръст разпран''. Въпросът ми е, трябва ли изобщо един чиновник да бъде ''надиган нагоре'', след като в крайна сметка той сам си е избрал тази съдба? И изобщо нужно ли е да се обръща внимание в поетична творба на един толкова дребен и нищожен герой? Не е ли по-добре да се напише 1 прозаична творба, с която да се изчерпа проблемът за ''непритенциозната'' му ''личност''?
За мен...е необходимо. Иначе идните дни не съм сигурен, може би по на социална тематика ще пиша. Започвам да забелязвам и осъзнавам някои неща, които преди не съм, няма как да не повлияе сигурно това.
А иначе...може да го е избрал, може и да го е притиснал живота просто. Каквото и да е, такова е желанието ми и той - като герой/душа/личност/страна на обществото ни има правото на роля.
Мастиленият кръст е .. нещо друго. И е нужен.
А иначе...може да го е избрал, може и да го е притиснал живота просто. Каквото и да е, такова е желанието ми и той - като герой/душа/личност/страна на обществото ни има правото на роля.
Мастиленият кръст е .. нещо друго. И е нужен.
Водният рай
Забиха ме първо на кръст
После в океан ме потопиха
Гроб от вода под свещена пръст
И светлината в мен изтриха.
От плътта ми пирони изковаха
И дадоха на земята хляб.
Седем месии сетне те избраха
И всеки в сърце остана сляп.
От душата ми колони събудиха
От лед и от мрак, от огън и Ред.
Девет демона свещени погубиха
И страданието им пуснаха навред.
А стихиите погубиха очите
И изтръгнаха ми сетивата.
Вятър откъсна нежничко косите
Ръцете погълна ми земята.
От бесилото под гроба
От гроба под морето
От морето под небето...
Искам да счупя теглото
Да изкъпя костите умрели
Да бъда на плам стъблото
На изгрев пръските изтлели.
Забиха ме първо на кръст
После в океан ме потопиха
Гроб от вода под свещена пръст
И светлината в мен изтриха.
От плътта ми пирони изковаха
И дадоха на земята хляб.
Седем месии сетне те избраха
И всеки в сърце остана сляп.
От душата ми колони събудиха
От лед и от мрак, от огън и Ред.
Девет демона свещени погубиха
И страданието им пуснаха навред.
А стихиите погубиха очите
И изтръгнаха ми сетивата.
Вятър откъсна нежничко косите
Ръцете погълна ми земята.
От бесилото под гроба
От гроба под морето
От морето под небето...
Искам да счупя теглото
Да изкъпя костите умрели
Да бъда на плам стъблото
На изгрев пръските изтлели.
^^Така погледнато, вече съм по-съгласна. А защо примерно не добавиш нещо , за да покажеш, че са го принудили животът или някое друго обстоятелство да стане чиновник, и че заслужава нещо по-добро като човешко същество, и тогава вече да кажеш, че ще го свалиш от кръста. Това е само предложение, разбира се, и така е доста хубаво.
А защо примерно не добавиш нещо , за да покажеш, че са го принудили животът или някое друго обстоятелство да стане чиновник, и че заслужава нещо по-добро като човешко същество, и тогава вече да кажеш, че ще го свалиш от кръста. Това е само предложение, разбира се, и така е доста хубаво.
Синева на мъртва зора
„Това, което ти казвам...
...то трябва да остане тук.
Между тези редове е съдбата;
Смърт таи се в тези редове.
От залез жерав
Отлетя без криле
И счупи слънцето.
А то заплака
И умря тихо в мрака.”
Тъй една картина
Думи рече
Сетне изтече
В мъка на зараза
На човешката омраза.
И художници опънаха
Платната на смъртта
Клони дърво огънаха
И изядоха пръстта.
Змия люпилото си нареди
В една; две; три вълни
И после рече
Със змийски съсък
„Животът ти изтече”.
Стаята се отвори
Без шепот и звук
Глас май заговори
Без да е там или тук.
Върху една картина
Слънцето умря
А луната пък изстина
Върху мъртвата земя.
Тъй рече една песен
Която обичах преди
Да пея в мухъл и плесен
И да търся с очи.
А змията в мен се изплю
И се засмя прекрасно.
„Мъртвите чакат
Защото им обеща
Да продадеш влакът
На твоята слаба душа.
Но той закъсня –
Разведе се бракът
И умряха всички деца.
Ти ги предаде
Когато успя и се роди
Всичко тяхно раздаде
А кой ще плати?
Осъждат те на смърт
И на гибел, и болка
Осъждат те не на смърт
А на поругаване
На разкъсване на плътта;
Както онова предаване
Долу – на твоята душа”.
„От зората кос
Запали се и изпищя
Човек – облечен и бос
В снега падна; замря”.
„Това, което ти казвам...
...то трябва да остане тук.
Между тези редове е съдбата;
Смърт таи се в тези редове.
От залез жерав
Отлетя без криле
И счупи слънцето.
А то заплака
И умря тихо в мрака.”
Тъй една картина
Думи рече
Сетне изтече
В мъка на зараза
На човешката омраза.
И художници опънаха
Платната на смъртта
Клони дърво огънаха
И изядоха пръстта.
Змия люпилото си нареди
В една; две; три вълни
И после рече
Със змийски съсък
„Животът ти изтече”.
Стаята се отвори
Без шепот и звук
Глас май заговори
Без да е там или тук.
Върху една картина
Слънцето умря
А луната пък изстина
Върху мъртвата земя.
Тъй рече една песен
Която обичах преди
Да пея в мухъл и плесен
И да търся с очи.
А змията в мен се изплю
И се засмя прекрасно.
„Мъртвите чакат
Защото им обеща
Да продадеш влакът
На твоята слаба душа.
Но той закъсня –
Разведе се бракът
И умряха всички деца.
Ти ги предаде
Когато успя и се роди
Всичко тяхно раздаде
А кой ще плати?
Осъждат те на смърт
И на гибел, и болка
Осъждат те не на смърт
А на поругаване
На разкъсване на плътта;
Както онова предаване
Долу – на твоята душа”.
„От зората кос
Запали се и изпищя
Човек – облечен и бос
В снега падна; замря”.
Пепелни спомени
От слабите отломки
Се раждат силни греди
Които надминават „преди”.
От гредите огън
Избива студа и буди нов.
Облак носи зъл гръм
А сойка надава врескливия зов.
Нови начала се раждат
От потъпкани преди пътеки
Листа дървото си израждат
И скъсват времето „навеки”.
Нокът припламва и изгаря ръка
Кожата гърчи се и потъва.
Поглъща я нова, безмътна река
„Стоманата не ще се огъва”.
От силните греди
Ще се извие паметник от камък.
Не ще го него покори
Ни мраз на зима, ни летния пламък.
От слабите отломки
Се раждат силни греди
Които надминават „преди”.
От гредите огън
Избива студа и буди нов.
Облак носи зъл гръм
А сойка надава врескливия зов.
Нови начала се раждат
От потъпкани преди пътеки
Листа дървото си израждат
И скъсват времето „навеки”.
Нокът припламва и изгаря ръка
Кожата гърчи се и потъва.
Поглъща я нова, безмътна река
„Стоманата не ще се огъва”.
От силните греди
Ще се извие паметник от камък.
Не ще го него покори
Ни мраз на зима, ни летния пламък.
Стълбата
Трябва да се научиш
Да даваш частица
От себе си отвътре
За да запалиш искрица
В тези, които обичаш.
Трябва да те научат
Как да си човек, ала
От онези, които дават;
Които са ръка в празна зала
Тъгата, когато ти се подиграват.
Трябва да ги научим
С дърпане на ръката, аз и ти
Защото не останаха хора
Спряха коминът и топлият дим
Няма салфетки за мокрите сълзи.
А кой ще научи мен?
Да се разкрия и да разкривам.
А кой ще научи теб?
Да се смееш и да докосваш със дихание.
А кой ще научи тях?
С ръце да издялват монумента на страдание.
Кой ще научи всички нас?
Да спрем с насилственото ни, глупаво мълчание.
Светът е на прага на поредната безумна война
А ние сами плюем в окото на сляпата съдба.
Трябва да се научиш
Да даваш частица
От себе си отвътре
За да запалиш искрица
В тези, които обичаш.
Трябва да те научат
Как да си човек, ала
От онези, които дават;
Които са ръка в празна зала
Тъгата, когато ти се подиграват.
Трябва да ги научим
С дърпане на ръката, аз и ти
Защото не останаха хора
Спряха коминът и топлият дим
Няма салфетки за мокрите сълзи.
А кой ще научи мен?
Да се разкрия и да разкривам.
А кой ще научи теб?
Да се смееш и да докосваш със дихание.
А кой ще научи тях?
С ръце да издялват монумента на страдание.
Кой ще научи всички нас?
Да спрем с насилственото ни, глупаво мълчание.
Светът е на прага на поредната безумна война
А ние сами плюем в окото на сляпата съдба.
Плешив косач без коса,
коси къса трева с коса.
коси къса трева с коса.
[Социални вопли]
Нещастниците
Прах мете улиците
А асфалт вие свойта песен.
По него – нещастниците
Пият жадно улична вода
И късат хляб, обвит във плесен.
Около тях народ се скита
Нещастен, морен, угнетен.
Сила злобна под пари прикрита
Обвързва всички в страшен плен.
Нещастник един гледа взрян и ужасен.
А змия се е увила окол’ него
В среброто данно от паница гледа
Отрова нужна за къшей хляб;
За жената дрипава, мъртвешки бледа
Е дар тя как допира за някой сляп.
Над нея и него демон се надвесил
И кръвта им смуче съ’ неземна сласт.
А после дава артерията, за да видят
Празните очи на клетника, що се е обесил
Разкритието на поредния най-грозен пласт.
И улиците триумфално мятат прах
Зариват народ беден под мръсната лавина
Позор над лустрото на интелигенция мнима.
За кукловодите на пари една поредна схема
Поредният незначителен на обществото крах.
Нещастниците
Прах мете улиците
А асфалт вие свойта песен.
По него – нещастниците
Пият жадно улична вода
И късат хляб, обвит във плесен.
Около тях народ се скита
Нещастен, морен, угнетен.
Сила злобна под пари прикрита
Обвързва всички в страшен плен.
Нещастник един гледа взрян и ужасен.
А змия се е увила окол’ него
В среброто данно от паница гледа
Отрова нужна за къшей хляб;
За жената дрипава, мъртвешки бледа
Е дар тя как допира за някой сляп.
Над нея и него демон се надвесил
И кръвта им смуче съ’ неземна сласт.
А после дава артерията, за да видят
Празните очи на клетника, що се е обесил
Разкритието на поредния най-грозен пласт.
И улиците триумфално мятат прах
Зариват народ беден под мръсната лавина
Позор над лустрото на интелигенция мнима.
За кукловодите на пари една поредна схема
Поредният незначителен на обществото крах.
scion_of_storm, всичките са много добри. Последното - харесва ми символиката, доста силна и на места рязка. Продължавай да радваш
Затихнали лъчи
"...машиара?"
Тя говори
И косата й мете
Нощта в нейното сияние
В сиянието на поглед тъжен.
Преди беше тя дете
Спомням си, мъничко създание
Да я спася бях аз, бях длъжен.
„Пророчица съм аз
Как кучета ще дойдат
И нас ще разкъсат казвам.
Най-любимият ти глас
Аз съм пак – рижа благодат
Теб заклех се да предпазвам.
Ти си аз и аз съм ти
Едно обвито в мраколъча тяло
Ти си огъня, аз твоите искри
Луната съм всред слънцето изгряло.
Магията съм във кълбото
Което в ръце не ще държиш
Облакът красив горе въ' небото
Монетата, що не ще платиш.
Ти - брат и враг, омразен и любим
Призракът в твоя земен свят
Появяваш се цял, ала изчезваш в дим
Най-сивият от всеки цвят.
Пророчица съм аз
И ще сме в гибел двамина
В мрак иде нашия светлинен час
Ще разкъсаме с очи поредната година".
Тя замлъква
И умират стотици гласове.
Лъчът от мене се измъква
А душата някой тихичко дере.
"...машиара?"
Тя говори
И косата й мете
Нощта в нейното сияние
В сиянието на поглед тъжен.
Преди беше тя дете
Спомням си, мъничко създание
Да я спася бях аз, бях длъжен.
„Пророчица съм аз
Как кучета ще дойдат
И нас ще разкъсат казвам.
Най-любимият ти глас
Аз съм пак – рижа благодат
Теб заклех се да предпазвам.
Ти си аз и аз съм ти
Едно обвито в мраколъча тяло
Ти си огъня, аз твоите искри
Луната съм всред слънцето изгряло.
Магията съм във кълбото
Което в ръце не ще държиш
Облакът красив горе въ' небото
Монетата, що не ще платиш.
Ти - брат и враг, омразен и любим
Призракът в твоя земен свят
Появяваш се цял, ала изчезваш в дим
Най-сивият от всеки цвят.
Пророчица съм аз
И ще сме в гибел двамина
В мрак иде нашия светлинен час
Ще разкъсаме с очи поредната година".
Тя замлъква
И умират стотици гласове.
Лъчът от мене се измъква
А душата някой тихичко дере.
Няма да откажа малко градивна критика от страна на scion_of_storm
Мощни крила
Мощните крила – потрошени за секунди
Рая дълго търсен
Никога докоснат
Към Ада долен, гнусен
Пада той отпуснат
Гледайки се в счупеното огледало
На разбитите амбиции
Постепенно запиращото се махало
Бавно затихващи емоции
Никога не мислеше, че живота му тъй ще залезе
През сърцето, кат през пръст рохка
Куршума здрав, железен
Прониза му душата крехка
Кръвта се бавно стича
По падащия, немощен орел
Смъртта със знака го закича
Пътя му надолу някой друг избрал
Последен опит той направи
Да се завърне в небесата необятни
Последен поглед нагоре той отправи
Последен поглед, преди да падне във полето блатно
Крилете някогаж могъщи
Подгъват се сега
Очите някогаж лъщящи
Празни, гледащи снега
Снега, по който румената кръв следи оставя
Нека там за знак седят, нека никой не забравя
Желанието на тази птица властна
Да достигне Рая, неговата жар тъй страстна
____________________________________________________
Пепел
Пепел сипе се от небесата
Пепел страшна
Пепел слята
Със праха що във въздуха се вие,
Прави шантави завои
Тъмнотата си опитва да прикрие
Времето, материята и мисълта в застой
Спират се сега
Да запечатат този миг вълшебен
В който сива пепелта
Пада
Вие и се слива
Около и със водата
Що нявга беше чиста
Откъсва и сега крилата
Надолу влачи я ужасно
Но някак си, така прекрасно
Любов, омраза, чистотата сливат се в единно цяло
Сняг почернен
Или мръсна киша...
___________________________________________________
The Lucent Cage
The prisoner is in a lucent cage
Inside the man there caged is rage
The rage is in a stage
Where mortal man
Cannot restrain
From turning fear into pain
Where pain was once the sage
He was imprisoned in his mind
His thoughts he couldn’t find
His thoughts are ground
By the big machine
Which devours all
Which keeps us in a thrall
When it should be the other way around
The lucent cage, his mind, does break
When the consciousness awakes
It takes away the ache
Of being wounded
Of feeling shame
You can no longer put out the flame
The chains will break!
Мощни крила
Мощните крила – потрошени за секунди
Рая дълго търсен
Никога докоснат
Към Ада долен, гнусен
Пада той отпуснат
Гледайки се в счупеното огледало
На разбитите амбиции
Постепенно запиращото се махало
Бавно затихващи емоции
Никога не мислеше, че живота му тъй ще залезе
През сърцето, кат през пръст рохка
Куршума здрав, железен
Прониза му душата крехка
Кръвта се бавно стича
По падащия, немощен орел
Смъртта със знака го закича
Пътя му надолу някой друг избрал
Последен опит той направи
Да се завърне в небесата необятни
Последен поглед нагоре той отправи
Последен поглед, преди да падне във полето блатно
Крилете някогаж могъщи
Подгъват се сега
Очите някогаж лъщящи
Празни, гледащи снега
Снега, по който румената кръв следи оставя
Нека там за знак седят, нека никой не забравя
Желанието на тази птица властна
Да достигне Рая, неговата жар тъй страстна
____________________________________________________
Пепел
Пепел сипе се от небесата
Пепел страшна
Пепел слята
Със праха що във въздуха се вие,
Прави шантави завои
Тъмнотата си опитва да прикрие
Времето, материята и мисълта в застой
Спират се сега
Да запечатат този миг вълшебен
В който сива пепелта
Пада
Вие и се слива
Около и със водата
Що нявга беше чиста
Откъсва и сега крилата
Надолу влачи я ужасно
Но някак си, така прекрасно
Любов, омраза, чистотата сливат се в единно цяло
Сняг почернен
Или мръсна киша...
___________________________________________________
The Lucent Cage
The prisoner is in a lucent cage
Inside the man there caged is rage
The rage is in a stage
Where mortal man
Cannot restrain
From turning fear into pain
Where pain was once the sage
He was imprisoned in his mind
His thoughts he couldn’t find
His thoughts are ground
By the big machine
Which devours all
Which keeps us in a thrall
When it should be the other way around
The lucent cage, his mind, does break
When the consciousness awakes
It takes away the ache
Of being wounded
Of feeling shame
You can no longer put out the flame
The chains will break!
хм, от мен? интересно:)
----------
имаш много хубави попадения откъм рими, но на места доста грубо се разминават като цяло ударенията и окончанията. нещо, което и аз в началото докъм средата правих, и от време на време също допускам - старай се да ги пренареждаш нещата така, че да не се случва това, защото е много насечено и грубо.
не знам ти как действаш като пишеш, но на мен първия стадий най-често е просто изливането на идеята - понякога тя остава завършен вид, понякога после се променя. излей каквото мислиш, после започваш шлайфането - ако не ти дойде добре римата, а държиш на нея, късаш структурата, пренареждаш и опитваш пак.
иначе идеята ти принципно е клиширана, но си й вкарал доза свежест, което е добре. Пепелта ти е по-добра обаче според мен, защото е сякаш "трескава", нервна, а аз харесвам писаното така.
----------
имаш много хубави попадения откъм рими, но на места доста грубо се разминават като цяло ударенията и окончанията. нещо, което и аз в началото докъм средата правих, и от време на време също допускам - старай се да ги пренареждаш нещата така, че да не се случва това, защото е много насечено и грубо.
не знам ти как действаш като пишеш, но на мен първия стадий най-често е просто изливането на идеята - понякога тя остава завършен вид, понякога после се променя. излей каквото мислиш, после започваш шлайфането - ако не ти дойде добре римата, а държиш на нея, късаш структурата, пренареждаш и опитваш пак.
иначе идеята ти принципно е клиширана, но си й вкарал доза свежест, което е добре. Пепелта ти е по-добра обаче според мен, защото е сякаш "трескава", нервна, а аз харесвам писаното така.
Като за начало - Благодаря за бързия отговор
Аз от скоро пиша разни работи и затова немога да хвана ритъма като хората (а и доста си ме мързи да чета)
На този етап гледам да си изливам каквото ми е на душата в едно уърд файлче на десктопа и когато нещо ме удари вдъхновението почвам да пиша. Благодаря за съветите
и така междудругото поствам още едно по-скорошно
Аз от скоро пиша разни работи и затова немога да хвана ритъма като хората (а и доста си ме мързи да чета)
На този етап гледам да си изливам каквото ми е на душата в едно уърд файлче на десктопа и когато нещо ме удари вдъхновението почвам да пиша. Благодаря за съветите
и така междудругото поствам още едно по-скорошно
Хайде, някой да зарадва с нещо любовно. Свети Валентин е, а това е тема за поезия, все пак,... не сте ли влюбени??? Иначе трябва да започвам аз, а съм стара вече ... 
Грешка. Трифон Зарезан беше.
О, да, разбира се! 
Правилно. Да не спамим.
Правилно. Да не спамим.
не мислех да ги поствам, ама заради noel_f ;d
Розите Кървави
Розите кървави с дните ще увехнат
виното меко неволно ще се разлее
любовта ми към теб не ще изтлее
чувствата ми в нищото не ще отекнат,
топли думи,нежни ласки ще виреят
когато двете ни тела се слеят
с годините страховете ще омекнат
все ще си казвам 'Тя е неземно красива'
ще си сигурна,спокойна и щастлива
НЕ,розите кървави с дните не ще увехнат
----
Искам да съм с теб през пролетта
гледайки очите ти да те целувам
в дълбока забрава да потъне гнева
всяка нощ с наслада да те сънувам
Бъди с мен и лятото горещо
галейки косите ти да бленувам
да гледам лицето ти сияещо
в сърцето си да те жадувам
Остани и следващата златна есен
милвайки лицето ти да се прераждам
в живота тежък, да изпеем песен
кървавите рози на любовта да засаждам
Не си отивай,гушни ме тая зима
обичайки прегръдката ти нежна
да шепна,обичам те любима
тази зима няма да е снежна
Обичам те, ела стой и таз година
потопи се с мен в сладостта
не ще се чувстваш ти ранима
ще се запознаеш с радостта !
Розите Кървави
Розите кървави с дните ще увехнат
виното меко неволно ще се разлее
любовта ми към теб не ще изтлее
чувствата ми в нищото не ще отекнат,
топли думи,нежни ласки ще виреят
когато двете ни тела се слеят
с годините страховете ще омекнат
все ще си казвам 'Тя е неземно красива'
ще си сигурна,спокойна и щастлива
НЕ,розите кървави с дните не ще увехнат
----
Искам да съм с теб през пролетта
гледайки очите ти да те целувам
в дълбока забрава да потъне гнева
всяка нощ с наслада да те сънувам
Бъди с мен и лятото горещо
галейки косите ти да бленувам
да гледам лицето ти сияещо
в сърцето си да те жадувам
Остани и следващата златна есен
милвайки лицето ти да се прераждам
в живота тежък, да изпеем песен
кървавите рози на любовта да засаждам
Не си отивай,гушни ме тая зима
обичайки прегръдката ти нежна
да шепна,обичам те любима
тази зима няма да е снежна
Обичам те, ела стой и таз година
потопи се с мен в сладостта
не ще се чувстваш ти ранима
ще се запознаеш с радостта !
От последното веднага си проличава, че си влюбен. 
Това им е ценното на младежките стихотворения - че са написани непрофесионалндо-импулсивно и излъчват страхотно чист и всеотдаен копнеж. Това в по-късна възраст не може да се копира. Тогава наистина ще бъде доста сухо. Защото, ако тогава използваш същите символи - розите и т.н. ще звучи клиширано. Cега под тях влагаш много - сигурно гориш като го препрочиташ. Но с възрастта чистата романтика си отива. Малко са тези, които пишат за любовта в зряла възраст, съчетавайки романтични чувства с поетичен опит. ( Яворов например.) Иска се много чувствителна душа за горното обаче.
Това им е ценното на младежките стихотворения - че са написани непрофесионалндо-импулсивно и излъчват страхотно чист и всеотдаен копнеж. Това в по-късна възраст не може да се копира. Тогава наистина ще бъде доста сухо. Защото, ако тогава използваш същите символи - розите и т.н. ще звучи клиширано. Cега под тях влагаш много - сигурно гориш като го препрочиташ. Но с възрастта чистата романтика си отива. Малко са тези, които пишат за любовта в зряла възраст, съчетавайки романтични чувства с поетичен опит. ( Яворов например.) Иска се много чувствителна душа за горното обаче.
Аз съм само прах...
Стъпки във прахта
Мойте отпечатъци бавно изветряват
Къде отиде милостта
Когато душата ми безмилостно обгарят
За какво живеем
Щом до нас я нама топлотата
Защо се смеем
Когато всъщност жалостна ни е душата
На някои крилата не израсли
Дали наистина страх ни е от смъртта
Съзнанието измъчвано от тъмни мисли
Какво спира ни да теглим ний черта
Надежда
Надеждата за нещо по-добро
Щом тя главата свежда
Защо отново борим се? Защо?
Но наистина какво остава
Когато нещото което защитава
Края на живота очертава
И във стегнатата примка дъхa ни омотава
Стъпки във прахта
Мойте отпечатъци бавно изветряват
Къде отиде милостта
Когато душата ми безмилостно обгарят
За какво живеем
Щом до нас я нама топлотата
Защо се смеем
Когато всъщност жалостна ни е душата
На някои крилата не израсли
Дали наистина страх ни е от смъртта
Съзнанието измъчвано от тъмни мисли
Какво спира ни да теглим ний черта
Надежда
Надеждата за нещо по-добро
Щом тя главата свежда
Защо отново борим се? Защо?
Но наистина какво остава
Когато нещото което защитава
Края на живота очертава
И във стегнатата примка дъхa ни омотава
Шах и Мат
- Шах и мат - рече старият дядо и гътна черният цар.- Баси, пак губя - ядосано възруптя четиринадесет годишния му внук.- Не псувай ! - грубо го сопна победителя.- Добре де - отегчено отвърна тийнейджърът.- Виж, синко шаха е почти като живота, трябва внимателно да обмисляш всеки свой ход.Ако искаш да оцелееш, трябва да защитаваш царя си..- К'во общо имаше т'ва ? - отговори с раздразнен тон младежа.- О, нямаш си и на представа колко общо има - засмяно му отвърна опитния шахматист.Малкия го изгледа с неразбиращ поглед и сетне го попита :- Е, ще играем ли пак ? Стареца събра ръцете си изпука кокалчетата си.Поогледа шахматната дъска,до болка познатите фигурии леко изхабените от игра чернобели квадрати.- С кои фигури искаш да си ? - каза той с напълно сериозно изражение на старото, набръчкано лице- Има ли ...- Има значение, разбира се ! - сепна се стареца, всякаш усещаше какво щеше да попита младият му опонент. - Белите започват първи, но пък не винаги е хубаво да си първи, нали така ? - продължи той.- Добре, аз съм с черните - рече младежа с леко притаена отегченост.Започнаха играта.Беше слънчев следобед, но те бяха седнали в парка под едно дърво, там където обикновено се играеше шах.- Искам да ти разкажа една история синко - каза старият шахматист след като взе единия кон на внука си.Лицето му беше едновременно строго и съсредоточено върху играта, но и тъжно, похабено от годините на тежък труд.- Преди векове, когато бях на твойте години - започна с лека насмешка дядото.- Давай по същество - рече четиринадесет годишния ядосан, че партията отново започна зле за него.- Закъде бързаш синко ? Живота е пред теб ! Та, бях почнал да ти разказвам, когато бях на твойте години, тогава ги нямашетези неща, с които днес си свикнал - компютърът, мп3 плейърите, джиесемите, тогава те ни изглеждаха като непонятни машини на бъдещето.Живееш простичко в една малка ферма с баща ми, твоя покоен прадядо, и сестра си.Отглеждахме овце и кокошки и по цял ден имахменякаква работа за вършене.Да дадем храна на животните, да закърпим малко покрива на курника за да не го отнесе някоя буря, абеимаше какво да правим.Учудващо за мен един ден, когато се събудих в седем сутринта, както обикновено нямаше никой в кухнята.Баща ми винаги ставаше малко преди мен и правеше закуска за нас със сестра ми, но тази сутрин бях сам.Татко го нямаше и в спалнята.Отидох да дам храна на животните, а навън беше завалял един ужасен дъжд, който в комбинация с вятъра придаваше твърде мраченнюанс на небето.- Пази си царицата - прекъсна историята си дядото, за да предупреди внука си.- Спокойно, дядо имам стратегия - леко наивно отговори момчето.- Добре, но знай, че падне ли царицата и царя скоро ще си замине - посъветва го той като по - опитен.- Хубаво, хубаво - рече момчето незаинтересовано от съвета на дядо си.- Добре, до къде бях стигнал ? Аа, да, беше много странно.Имах чувството, че нещо лошо ще се случи, но въпреки това, не усещахстрах, напротив даже бях леко ентусиазиран.Бог знае защо...отидох до бараката да си взема стария дъждобран, който не ми бешетрябвал от доста време.Не валеше често, но пък когато валеше беше ужасно.Мразех дъжда, винаги ми навяваше чувство на вина и започвах да се притеснявам без причина.Притичах до старата барака и взех дъждобрана, а в джоба му имаше осем пешки.Точно толкова, колкото има всеки играч.Реших, че съм ги забравил в джоба си, когато сме играли с баща ми в бараката запоследно.Много обичахме да играем шах, в бараката когато беше дъждовно и нямаше много работа за вършене.Взех си и един фенер от там, тъй като, макар че деня едва започваше едвам виждах в този мрак.Сетне отидох в обора да проверя дали овце имат нужда от храна, но когато влязох при тях видях нещо ужасно.Едно от тях беше заколена, висеше от една от гредите, а капки кръв капеха от неяправо върху, две шахматни фигури, които бяха на пода точно под нея.Това бяха следващите по сила шахматни фигури - конете.Не знаех какво да си мисля, какво означаваха тези фигури ? Имаха ли въобще някаква връзка с липсващия ми баща ? Върнах се в къщата за да се оттърся от ужасната гледка и да глътна малко вода.Влязох вътре, отидох в кухнята и видях баща ми завързан свъже да лежи в единия ъгъл, а на масата имаше една шахматна дъска.На единия стол седеше някакъв мъж, целият в черно.Беше брадясалс кръвясали, пълни с болка очи и белег от изгаряне на едната буза.- Кой си ти, какво искаш от мен ?! - изкрещях аз истерично, тъй като бях се паникьосал.- Седни - изрече непознатия с твърд, дрезгав глас.- Каква искаш, нямаме пари ! - извиках през сълзи.- Ще играем шах ! - каза той с все така суров глас.На масата имаше дъска за шах, но при белите фигури липсваха всичките осем пешки и двата коня.- Ако победиш, бащата ще живее, ако аз победя, е...- С какво сме го заслужили ?! Изрод такъв ! - изпищях през сълзи.- С какво ли ?! Ха-ха, преди години с баща ти, играхме финал на училищния шахматен турнир.Тогава той ме измами и ме победи.Взе наградния фонд - 2000 лв.Нуждаех се от тези пари, за да платя лечението на баща ми.Той беше болен от много рядка и смъртоносна болест.Отчаяно се нуждаех от парите, а баща ти, този негодник ги открадна.Баща ми почина един месец след това, но можеше да бъде спасен.Заклех се, че някой ден ще му отмъстя и ето, че този ден настъпи.- Ако убиеш, баща ми няма да върнеш своя ! - немощно и жално му отговорих аз.- Знам, но ще убия, това чувство на болка, което ме преследва вече толкова години...Нека играта започне,ха-ха-ха - зловещо сеизсмя той.Тъй като бях с белите фигури, трябваше да започна първи.Задачата ми беше трудна, почти невъзможна, но знаех, че трябва да го направя, заради татко.Стар съм и вече не помня, всички ходове, които направихме, но си спомням, че играта беше много трудна.Въпреки това, той направи една фатална грешка и аз го матирах.- НЕЕЕЕ ! НЕ ! НЕ ! НЕ ! - закрещя той и удари по масата с юмрук.Набързо отвързах баща си, а той беше сложил главата си върху масата икрещеше.В следващия момент той извади един малък пистолет от вътрешния джоб на якето си и се самоуби.Пръсна си мозъка, явно не е успялда издържи болката, която го преследва.- Е, синко, предупредих те да си пазиш царицата - рече дядото и взе черната царица с топа си.- Предавам се - каза отчаяно младежа.- Никога не се предавай синко, винаги има надежда.Ами, ако аз бях се предал ? Знам, мислиш си, че нямаш шанс, но я погледни по - добре.Тийнейджърът огледа дъската внимателно, след което премести офицера си и извика възторжено :- ШАХ И МАТ ! - Хе-хе, това имах предвид момчето ми - викна стареца с усмивка на уста.- Благодаря, дядо мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш - усмихнато отвърна младежа.- Хайде нареди фигурите и да започваме следващата игра...
ще се радвам, ако някой го прочете цялото и даде мнение
- Шах и мат - рече старият дядо и гътна черният цар.- Баси, пак губя - ядосано възруптя четиринадесет годишния му внук.- Не псувай ! - грубо го сопна победителя.- Добре де - отегчено отвърна тийнейджърът.- Виж, синко шаха е почти като живота, трябва внимателно да обмисляш всеки свой ход.Ако искаш да оцелееш, трябва да защитаваш царя си..- К'во общо имаше т'ва ? - отговори с раздразнен тон младежа.- О, нямаш си и на представа колко общо има - засмяно му отвърна опитния шахматист.Малкия го изгледа с неразбиращ поглед и сетне го попита :- Е, ще играем ли пак ? Стареца събра ръцете си изпука кокалчетата си.Поогледа шахматната дъска,до болка познатите фигурии леко изхабените от игра чернобели квадрати.- С кои фигури искаш да си ? - каза той с напълно сериозно изражение на старото, набръчкано лице- Има ли ...- Има значение, разбира се ! - сепна се стареца, всякаш усещаше какво щеше да попита младият му опонент. - Белите започват първи, но пък не винаги е хубаво да си първи, нали така ? - продължи той.- Добре, аз съм с черните - рече младежа с леко притаена отегченост.Започнаха играта.Беше слънчев следобед, но те бяха седнали в парка под едно дърво, там където обикновено се играеше шах.- Искам да ти разкажа една история синко - каза старият шахматист след като взе единия кон на внука си.Лицето му беше едновременно строго и съсредоточено върху играта, но и тъжно, похабено от годините на тежък труд.- Преди векове, когато бях на твойте години - започна с лека насмешка дядото.- Давай по същество - рече четиринадесет годишния ядосан, че партията отново започна зле за него.- Закъде бързаш синко ? Живота е пред теб ! Та, бях почнал да ти разказвам, когато бях на твойте години, тогава ги нямашетези неща, с които днес си свикнал - компютърът, мп3 плейърите, джиесемите, тогава те ни изглеждаха като непонятни машини на бъдещето.Живееш простичко в една малка ферма с баща ми, твоя покоен прадядо, и сестра си.Отглеждахме овце и кокошки и по цял ден имахменякаква работа за вършене.Да дадем храна на животните, да закърпим малко покрива на курника за да не го отнесе някоя буря, абеимаше какво да правим.Учудващо за мен един ден, когато се събудих в седем сутринта, както обикновено нямаше никой в кухнята.Баща ми винаги ставаше малко преди мен и правеше закуска за нас със сестра ми, но тази сутрин бях сам.Татко го нямаше и в спалнята.Отидох да дам храна на животните, а навън беше завалял един ужасен дъжд, който в комбинация с вятъра придаваше твърде мраченнюанс на небето.- Пази си царицата - прекъсна историята си дядото, за да предупреди внука си.- Спокойно, дядо имам стратегия - леко наивно отговори момчето.- Добре, но знай, че падне ли царицата и царя скоро ще си замине - посъветва го той като по - опитен.- Хубаво, хубаво - рече момчето незаинтересовано от съвета на дядо си.- Добре, до къде бях стигнал ? Аа, да, беше много странно.Имах чувството, че нещо лошо ще се случи, но въпреки това, не усещахстрах, напротив даже бях леко ентусиазиран.Бог знае защо...отидох до бараката да си взема стария дъждобран, който не ми бешетрябвал от доста време.Не валеше често, но пък когато валеше беше ужасно.Мразех дъжда, винаги ми навяваше чувство на вина и започвах да се притеснявам без причина.Притичах до старата барака и взех дъждобрана, а в джоба му имаше осем пешки.Точно толкова, колкото има всеки играч.Реших, че съм ги забравил в джоба си, когато сме играли с баща ми в бараката запоследно.Много обичахме да играем шах, в бараката когато беше дъждовно и нямаше много работа за вършене.Взех си и един фенер от там, тъй като, макар че деня едва започваше едвам виждах в този мрак.Сетне отидох в обора да проверя дали овце имат нужда от храна, но когато влязох при тях видях нещо ужасно.Едно от тях беше заколена, висеше от една от гредите, а капки кръв капеха от неяправо върху, две шахматни фигури, които бяха на пода точно под нея.Това бяха следващите по сила шахматни фигури - конете.Не знаех какво да си мисля, какво означаваха тези фигури ? Имаха ли въобще някаква връзка с липсващия ми баща ? Върнах се в къщата за да се оттърся от ужасната гледка и да глътна малко вода.Влязох вътре, отидох в кухнята и видях баща ми завързан свъже да лежи в единия ъгъл, а на масата имаше една шахматна дъска.На единия стол седеше някакъв мъж, целият в черно.Беше брадясалс кръвясали, пълни с болка очи и белег от изгаряне на едната буза.- Кой си ти, какво искаш от мен ?! - изкрещях аз истерично, тъй като бях се паникьосал.- Седни - изрече непознатия с твърд, дрезгав глас.- Каква искаш, нямаме пари ! - извиках през сълзи.- Ще играем шах ! - каза той с все така суров глас.На масата имаше дъска за шах, но при белите фигури липсваха всичките осем пешки и двата коня.- Ако победиш, бащата ще живее, ако аз победя, е...- С какво сме го заслужили ?! Изрод такъв ! - изпищях през сълзи.- С какво ли ?! Ха-ха, преди години с баща ти, играхме финал на училищния шахматен турнир.Тогава той ме измами и ме победи.Взе наградния фонд - 2000 лв.Нуждаех се от тези пари, за да платя лечението на баща ми.Той беше болен от много рядка и смъртоносна болест.Отчаяно се нуждаех от парите, а баща ти, този негодник ги открадна.Баща ми почина един месец след това, но можеше да бъде спасен.Заклех се, че някой ден ще му отмъстя и ето, че този ден настъпи.- Ако убиеш, баща ми няма да върнеш своя ! - немощно и жално му отговорих аз.- Знам, но ще убия, това чувство на болка, което ме преследва вече толкова години...Нека играта започне,ха-ха-ха - зловещо сеизсмя той.Тъй като бях с белите фигури, трябваше да започна първи.Задачата ми беше трудна, почти невъзможна, но знаех, че трябва да го направя, заради татко.Стар съм и вече не помня, всички ходове, които направихме, но си спомням, че играта беше много трудна.Въпреки това, той направи една фатална грешка и аз го матирах.- НЕЕЕЕ ! НЕ ! НЕ ! НЕ ! - закрещя той и удари по масата с юмрук.Набързо отвързах баща си, а той беше сложил главата си върху масата икрещеше.В следващия момент той извади един малък пистолет от вътрешния джоб на якето си и се самоуби.Пръсна си мозъка, явно не е успялда издържи болката, която го преследва.- Е, синко, предупредих те да си пазиш царицата - рече дядото и взе черната царица с топа си.- Предавам се - каза отчаяно младежа.- Никога не се предавай синко, винаги има надежда.Ами, ако аз бях се предал ? Знам, мислиш си, че нямаш шанс, но я погледни по - добре.Тийнейджърът огледа дъската внимателно, след което премести офицера си и извика възторжено :- ШАХ И МАТ ! - Хе-хе, това имах предвид момчето ми - викна стареца с усмивка на уста.- Благодаря, дядо мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш - усмихнато отвърна младежа.- Хайде нареди фигурите и да започваме следващата игра...
ще се радвам, ако някой го прочете цялото и даде мнение
Урок по реквиеми
Клоните извращават
Дънера от болести и чума
И го раздират с кикот
Слагат му най-лепкав хомот.
От земята се откъсва стон
Тогава, и стълб се извива
Като дим от мръсна плът;
Като най-гнусен и злобен нагон.
Светът не издържа и рухва
С него сме аз и ти до един.
Гнилоч се пръска; избухва
Умира всяка дъщеря празна;
Умира всеки ненужен син.
От отломките ражда се нова
Химера на безумни копнежи.
Пръстта изпълва се пак със отрова
Изпаренията са издъхналите стремежи.
Издъхналите стремежи.
Клоните извращават
Дънера от болести и чума
И го раздират с кикот
Слагат му най-лепкав хомот.
От земята се откъсва стон
Тогава, и стълб се извива
Като дим от мръсна плът;
Като най-гнусен и злобен нагон.
Светът не издържа и рухва
С него сме аз и ти до един.
Гнилоч се пръска; избухва
Умира всяка дъщеря празна;
Умира всеки ненужен син.
От отломките ражда се нова
Химера на безумни копнежи.
Пръстта изпълва се пак със отрова
Изпаренията са издъхналите стремежи.
Издъхналите стремежи.
LordZombie, първо едно браво Да спомена, че идеята и написването са доста добри, обаче някак си слепените думи убиват удоволствието. Наистина ми хареса, но така като се зацепвам на слепените думи и се гърча там да разбера какво са отнема част от блаженството на хубавата литература 
Да спомена, че идеята и написването са доста добри, обаче някак си слепените думи убиват удоволствието. Наистина ми хареса, но така като се зацепвам на слепените думи и се гърча там да разбера какво са отнема част от блаженството на хубавата литература
Мерси, т'ва е станало така автоматично за да може да се побере цялото в един пост, ако искаш пиши на скайп да ти пратя оригинала.
Деветдесет
„А някои
Ходят по стълба,
Рушейки прътовете
Уви, за да се не върнат веч'."
Дим от комин и сърца
И малко вятър, ала
малко.
Подземни луни, горни слънца
А животът ни някой
изял го.
Пушек от мен, късче душа
И едно застинало
време
Като лепкава, сладка мъгла
Не е отминало -
нито е бреме.
Кротка поляна без стръкове
Само ечемик и цигари
отвътре.
Струна тиха, застинали лъкове
Кой след мен ще ги завари
(след като) на път е.
Имаше музика, чувал съм
И казваха ми някои
- няма машини!
Уви, сега е кротък сън
Слънце огря го, и
удуши ни в коприни.
„Хората скърбят за загубените свои близки, за трагедии и нещастия. Тук, те (а и някои ние) скърбим за нещо по-различно и на пръв поглед по-глупаво. Ала не е. Драмата е на времето от лед, на децата на това време. Децата на прехода, както често са наричани. Драмата е на тяхната музика."
„А някои
Ходят по стълба,
Рушейки прътовете
Уви, за да се не върнат веч'."
Дим от комин и сърца
И малко вятър, ала
малко.
Подземни луни, горни слънца
А животът ни някой
изял го.
Пушек от мен, късче душа
И едно застинало
време
Като лепкава, сладка мъгла
Не е отминало -
нито е бреме.
Кротка поляна без стръкове
Само ечемик и цигари
отвътре.
Струна тиха, застинали лъкове
Кой след мен ще ги завари
(след като) на път е.
Имаше музика, чувал съм
И казваха ми някои
- няма машини!
Уви, сега е кротък сън
Слънце огря го, и
удуши ни в коприни.
„Хората скърбят за загубените свои близки, за трагедии и нещастия. Тук, те (а и някои ние) скърбим за нещо по-различно и на пръв поглед по-глупаво. Ала не е. Драмата е на времето от лед, на децата на това време. Децата на прехода, както често са наричани. Драмата е на тяхната музика."
Много се чудих дали да кача този мой ъъ.. творчески опит?.. Нещо не пасва, но поради липсата на друго определение мисля така да го нарека. Както и да е, мисля че има още много да се обработва, въпреки многото редакции, а и заглавието още го обмислям,а също и историята не е особено оригинална, но ми се ще да чуя малко мнения от хора, които, както забелязвам, пишат доста пленяващи стихове. Впрочем ,ако някой да се реши да го прочете - искам много критика!
Спомени
Една ранна есенна утрин Джесика и малката и сестричка Джини отиваха към училище. Вървейки Джини поглеждаше крадешком към сестра си – нещо и подсказваше, че тази сутрин не е като останалите.
Джесика бе едва на 14 години, с дълга до кръста черна коса и зелени като изумруди очи. Тя беше облечена в училищната униформа(която въведоха във всички училища в Миствил през 1993г.) – бяла риза, черна пола до коляното и също така черни сандали. Въпреки облеклото малката й сестричка бе казала, че кака й е много красива. Тя самата бе облечена по-цветно,защото униформата не важеше за второкласниците.Носеше синя блузка на шарени цветчета и бяла поличка. Ах,колко бе молила майка си да й купи тази поличка..и както винаги майка й се бе предала пред настоятелността на сините й очички и й беше взела желаната покупка.
Но зад милите детски очи имаше нещо повече. То се виждаше ясно при всеки поглед отправен към Джесика. Въпреки обичта си към нея,Джини изпитваше и завист,завист,че е по-голяма,по-силна,по-умна..Според нейните детски представи,кака й беше по-добра във всичко и получаваше всичко.
Те спряха и зачакаха светофарът да се смени. Мислите все така се въртяха из Джинината главичка и тя се изпълваше с омраза и ярост.
Светофарът стана зелен,сестра й тръгна да пресича без да се огледа,явно завладяна от свои си мисли,а Джини,застинала на тротоара си мислеше:
- „Защо ми отнемаш всичко?Защо ти получаваш това,което АЗ искам?Защо?..Защо просто не умреш?!..да..точно така..Тогава аз ще съм заобиколена от обич и внимание!.."
Яростта й растеше и растеше и растеше докато в главата й прелитаха оплетени и изпълнени с омраза мисли.Сестра й вече бе пресполовила пътя до отсрещния тротоар когато засилена кола зави иззад ъгъла.Джесика не я забеляза,а и нямаше възможност,защото в същия миг залитна и падна на платното.Чу се писък,бесният рев на спирачки и мощен сблъсък.
- Джесика! - извика ужасено момиченце от тротоара.
Но Джесика не го чу..тя лежеше на улицата и около нея се образуваше локва тъмна кръв.Ръката и бе свита под нея,лицето й бе покрито с драскотини,а по нея блестяха малки,късчета стъкло.
Колата се беше блъснала в една близка лампа,но шофьорът не излизаше,просто седеше с подпряна на волана глава,сякаш се жалваше за стореното.Мислите летяха из главата на Джини,сякаш времето бе спряло и единствено тя не бе повлияна.Мислеше си,че Джесика ей сега ще стане и ще се засмее и ще се окаже само шега,но тя знаеше какво бе станало в действителност,просто не искаше да го признае пред себе си.
Затича по улицата и коленичи до кака си.Трепереше и сълзите се стичаха бързо по бузите й.Закрещя за помощ и скоро се струпа голяма тълпа,пристигна и линейка,но твърде късно:
Джес бе загинала още при сблъсъка..
Джини се надигна от леглото обляна в студена пот.Обви коленете си с ръце и остави сълзите да потекат.Колко години я мъчеше този кошмар?..2?..3?.Не.Тя помнеше,че за първи път го сънува нощта след смъртта на Джесика.В продължение на 6 години,всяка нощ преживяваше отново и отново онази ужасна сутрин.Всяка вечер си лягаше с нежелание,но накрая умората надделяваше и тя се връщаше към най-страшния момент от живота си.Беше готова на всичко,за да забрави случилото се и да продължи напред,но споменът не искаше да избледнее,а се бе запечатал в ума й като серия от ярки картини.
Тя погледна часовника на нощното си шкафче:стрелката сочеше 5 часа.Още не се беше съвзела напълно,но реши да се разтъпче,и без това нямаше да заспи отново.Отиде в банята и наплиска лицето си с хладна вода.
Постоя още малко пред огледалото,наблюдавайки как капки вода се стичаха по него и разрязваха отражението й. Тръсна глава, за да се съсредоточи и реши да се върне в стаята си.Влезе и се разрови из гардероба.От там измъкна светлосини дънки и бял суичър с червени ивици по ръкавите и цвете на гърба.Набързо ги навлече и,доволна от това,което видя в огледалото се запъти към кухнята.
Докато слизаше по стъпалата,забеляза,че в хола примигват светлини.
- „Мама и татко пак са забравили да изключат телевизора…"
Застана на прага на стаята :
- Мамо? Татко?..
Телевизорът работеше.В момента Ивет съобщаваше на Чарлз,че е бремена(поредната сапунка).Бледата светлина от екрана помогна на момичето да различи две фигури на кушетката.
- Мамо?Татко?.. – Запита то отново и посегна към ключа на лампата.Гледката,която се разкри пред него го накара да иска едновременно да изпищи и да избяга от стаята.Родителите й(..или поне това,което бе останало от тях)седяха на кушетката обезобразени,а жълтата й материя беше до толкова пропита с кръвта,че тя вече се стичаше и по пода. Момичето не можеше да помръдне.Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да нададе писък.Можеше единствено да стои и да гледа съсирващата се кръв и празните очни кухини на труповете,които допреди няколко часа бяха нейно семейство.Принудена от временната си парализа Джини забеляза,че лицата на родителите й липсват,а на мястото им бяха окървавени късове кожа и празните кухини на очите и носа.Ако единият труп не носеше любимият розов халат на майка й,а другият черната пижама на баща й тя нямаше да повярва,че родителите й са мъртви.
Някак успя да коленичи и заплака тихо:
- Това не може да е истина! – изстена.
След десетина минути хлиповете й уредяха.Тя избърса очите си с ръкав и бавно се надигна,но не погледна към кушетката.Обърна се е закрачи по стъпалата.Влезе в стаята си,взе чаршафите от леглото си и отново слезе в хола. Внимавайки да не стъпи в кръвта,бързо метна чаршафа върху телата.Отдръпна се и закрачи заднишком към коридора.Чак тогава забеляза две дребни букви точно над вече почервеняващите чаршафи: ДХ
Джини не разбра смисъла на написаното,но то й подейства така,че тя осъна какво трябва да се е случило и се завтече към кухнята.Грабна телефона,треперещите й ръце едва набраха 166,но що допря телефона до ухото си я посрещна само тишина.
- „Как да се свържа с полицията?!..GSM-ът ми! "
Момичето се хвана за тази мисъл както удавник се вкопчва за сламка и хукна по стъпалата. Преобърна стаята си наопаки,докато намери жълтото апаратче.Отново набра спасителните цифри,но чу единственно неприятно пулсиране..На екрана нямаше дори една чертичка.
- "Как може да няма сигнал,по дяволите?!.."
Вече отчаяно и ужасено от представата,че някой психопат-убиец може все още може да е наблизо,момичето се промъкна и излезе през задния вход на притихналата къща.
- "Съдейки по мама и татко,трябва да е някакъв маниак." – остана изненадана от студенината си – "Добре,че ги нямаше очите,най-вероятно нямаше никога да забравя погледите им." – този път сe отврати от себе си.Та нали това бяха родителите й!
Тя се приведе като минаваше под един от прозоpците и след това безшумно прескочи малката огpадка,разделяща съседския двор от нейния.
Почука на вратата за трети път,но никой не й отвори.Вече се чудеше дали да отиде до съседната къща,когато през стъклото на вратата видя очертанията на някаква фигура.Пребори се с желанието си да почука отново и зачака.След малко фигурата изчезна и Джини опита да отвори.Остана изненадана,когато с лекота отвори вратата.
Надникна вътре и видя тясно,но добре аранжирано коридорче.Имаше светло червено килимче,простиращо се до края му,на едната стена висеше неголямо огледало,а на другата бяха окачени две картини-Едната изобразяваше ваза с цветя,а другата бавно течаща река,прекосявана от стадо диви коне.
С лудо туптящо сърце тя надникна в първата стая отдясно.Оказа се кухнята.Джини влезе поглеждайки крадешком назад и огледа малкото помещение.Навсякъде имаше попилени боклуци,сякаш тук се бе разиграла борба.Сърцето й заби още по-бързо.
- "Само не и г-жа Гарет!"
Заобиколи масата и едва се удържа да не хукне навън.Г-жа Гарет,милата старица,която като малка я черпеше с бонбони,лежеше на плочките в гъста,лепкава каша.В главата й зееше дупка,в която се виждаше смеска от желе от мозък и тъкани,но не това накара Джини да се разтрепери неудържимо,а погледът на сивите очи,в които все още се четяха уплаха и болка.
Чувствата,които момичето изпитваше бяха неописуеми.Тя опита някак да се овладее и бързо заотстъпва към изхода.Вече паниката надделяваше.Ами сянката,която видя?Ами,ако е бил убиецът?Нали г-жа Гарет живееше сама..Ами,ако той все още беше тук?!
Някак събра сили и побягна.
* * *
Тя тичаше,тичаше и нямаше намерение да спира.Стъпките й кънтяха глухо в среднощния мрак,по бузите й затекоха горещи сълзи.Къщите бяха помръкнали и пусти.Бягайки Джини се разкикоти истерично:
- „Значи само аз останах,така ли?.. – смехът и се засили и тя се задъха от умората и усилието да продължи напред – А може би се побърквам.. – заля я нова вълна смях и тя се принуди да забави ход.
Когато най-сетне се овладя се вслуша в собствените си стъпки и се замисли над положението си:
- „ Семейството ми,г-жа Гарет,а може би останалите съседи са мъртви..А убиецът..убиецът сигурно все още е наоколо,а той..- тя потрепери вътрешно – ами,ако и той ме е видял?..Трябва да се свържа с полицията..но,ако той ме преследва?
Полицейският участък е на километри оттук..Може би ще е най-добре да се скрия до сутринта..Да,точно така.През деня ще има хора наоколо и той няма как да ми стори нещо." – вкопчена в мисълта Джини зави покрай една от най-хубавите къщи в бедняшкия квартал и се упъти към сградата,която и вдъхваше увереност заради многото незабравими спомени - стария театър.
Постройката беше на повече от 70 години и достъпът до нея беше забранен поради опасността да се срути във всеки даден момент.
- „Дано поне този психопат спазва табелите" – помисли си момичето докато се катереше по телената ограда.
Сградата,макар и запусната и опасна по свой начин сега му се виждаше като шанс за оцеляване и избавление.От входните врати бяха останали само пантите,отдавна ръждясали,а около тях дървото бе изгнило и проядено от термити.Още с влизането си Джини усети древността на постройката.Миризмата на мухъл и прахоляк се бе наслоила във въздуха,а изненадващо по стените все още имаше няколко,макар и избелели и унищожени от времето картини,изобразяващи моменти от различни пиеси и театрални постановки. Докато разглеждаше,картините Джини си спомни кога Джес я бе довела тук за първи път..Това бе нейното място за размисъл,когато нещо я глождеше отвътре. И тя бе доверила това свое скривалище на Джини..
Имаше и картина на самата театрална зала.Нещо подсказа на момичето,че може би там бе най-безопасно и то се запъти към нея,преглъщайки сълзите.
Залата отдавна бе загубила величието си.Някога красивите жълти тапети бяха разпокъсани и висяха на ивици от стените,плочките бяха изподрани и покрити с плътен слой прах и мръсотия,а самите седалки липсваха.Единственото оцеляло в залата бяха множеството строителни и други отпадъци,осейващи пода,заедно със самата сцена и изненадващо огромната червена завеса. Същото чувство,което я беше подтикнало да влезе в залата,насочи Джини към сцената.Тя се покатери върху прашасалия подиум,надигна завесата и се промъкна под нея
Едва озовала се зад завесата, върху нея като удар с чук се стовари натрупаната умора.Бе загубила представа за времето още с излизането си от къщата,но навън беше тъмно и не беше безопасно да излиза.Изтощението надделя и тя се сви в един ъгъл,където се остави съня да я поеме в прегръдките си.
*
Ледени тръпки преминаха по гърба й.Чу монотонното потракване на метал по мазилка,но не се надигна,реши,че това не може да е истина,че това е просто сън.Звукът затихна,сякаш се отдалечаваше и накрая спря..Завесата се размърда безшумно и се надигна.Джини притвори очи тъкмо,за да види как острието се засилва към нея.За миг викът й огласи залата,а след него отново настъпи тишина.
Из вестник „Новият ден" събота,23 юли,2001г.
Това се очертава най-червената нощ в историята на Миствил.Малкото градче бе потресено,когато рано тази сутрин семейство Харисън бяха открити обезобразени в собствения си дом.Но там бяха намерени само г-н и г-жа Харисън,дъщеря им Джини все още не е открита.В къщата в съседство на жертвите на може би най-хладнокръвното и потрисащо събитие в историята на града,бе намерена и още една жертва.Г-жа Есмерина Гарет.Убийството на старицата се отличава от това на Харисънови…
Из вестник „Утро" понеделник,25 юли,2001г.
Мистерията за изчезването на Джини Харисън,която липсва от нощта на гибелта на родителите си най-после бе разрешена.Множеството нейни отпечатъци намерени по телата на трите жертви и внезапното и изчезване не наклониха везните в нейна полза.Момичето бе,и остава главна заподозряна за убийствата.
Рано тази сутрин строители отишли в стария Миствилски театър „Звезда" :
"Събарянето на вече опасната постройка е насрочено за утре" – обяснява един от работниците – „Трябваше да изнесем всички останали вътре инструменти." Работниците това и правели,когато се натъкнали на тялото на 16 годишната Джини Харисън.Тя е била промушена в гръдния кош,но след проверката на тялото от експерти се разбира,че делото не на друг човек,а на самата Джини.
Във вечерните новини вторник,26 юли,2001г.
Изникна и нова информация за скорошните трагични събития в Миствил.В близост до мястото,където е било намерено тялото на Джини е открита и бележка,която полицаите занимаващи се със случая определят като писмо за самопризнание и разкаяние.В бележката Джини е признала убийството на родителите си и това на г-жа Гарет,която явно е видяла нещо,което не бива.Но това,което истински изненадва разследващите е факта,че тя издава още едно убийство не известно до този момент.Изглежда още 8 годишна тя е изблъскала по-голямата си сестра,покойната Джесика Харисън,пред автомобил.Това дело на детето не е било разкрито,защото за причина за сблъсъка е прието по-късно откритото голямо количество алкохол в тялото на шофьора.
Много хора продължават да се чудят защо Джини е извършила всичко това.Свързахме се с д-р Матилда Грей,при която момичето е ходило често,за да ни помогне да разясним случая.Тя твърди,че то имало,проблеми със съня,които тя считала за последствия от това,че е видяло смъртта на сестра си. Д-р Грей сподели,че детето понякога имало и проблеми като загуба на кратки спомени,но това също не ни давамотив за убийствата..
Из вестник „Изгрев" четвъртък,28 юли,2001г.
Случаят с трите убийства в малкото ни градче най-сетне бе разрешен.С нас се свързаха от полицията и съобщиха,че през съботната нощна смяна(вечерта на убийствата)е имало две много странни обаждания.От домът на Харисънови се е обадило,както твърдят полицаите „уплашено и може би дори побъркано момиче".
-"Вдигнах телефона и както е по процедура,попитах какъв е проблемът,но момичета сякаш не ме чуваше." – обяснява един от служителите – „Попитах отново,но то изпсува и каза " Как да се свържа с полицията,по дяволите?!" след което затвори. А второто обаждане беше от мобилен телефон,но по гласа мога да твърдя със сигурност,че беше същото момиче."
Също така вчера някои читатели се обадиха в редакцията,за да кажат своето мнение по въпроса.Оказва се,че хора минавали в околността на „кървавия" квартал,събота сутрин около 6 часа,са видели момиче да бяга с бясна скорост по улицата и както твърдят се е смяла като побъркана и дори не ги е забелязала. Някои от свидетелите твърдят,че са чули и откъслечни фрази като: „Значи само аз останах,така ли?", „Няма да ме хване този психопат","Всички са мъртви..всички.."
Спомени
Една ранна есенна утрин Джесика и малката и сестричка Джини отиваха към училище. Вървейки Джини поглеждаше крадешком към сестра си – нещо и подсказваше, че тази сутрин не е като останалите.
Джесика бе едва на 14 години, с дълга до кръста черна коса и зелени като изумруди очи. Тя беше облечена в училищната униформа(която въведоха във всички училища в Миствил през 1993г.) – бяла риза, черна пола до коляното и също така черни сандали. Въпреки облеклото малката й сестричка бе казала, че кака й е много красива. Тя самата бе облечена по-цветно,защото униформата не важеше за второкласниците.Носеше синя блузка на шарени цветчета и бяла поличка. Ах,колко бе молила майка си да й купи тази поличка..и както винаги майка й се бе предала пред настоятелността на сините й очички и й беше взела желаната покупка.
Но зад милите детски очи имаше нещо повече. То се виждаше ясно при всеки поглед отправен към Джесика. Въпреки обичта си към нея,Джини изпитваше и завист,завист,че е по-голяма,по-силна,по-умна..Според нейните детски представи,кака й беше по-добра във всичко и получаваше всичко.
Те спряха и зачакаха светофарът да се смени. Мислите все така се въртяха из Джинината главичка и тя се изпълваше с омраза и ярост.
Светофарът стана зелен,сестра й тръгна да пресича без да се огледа,явно завладяна от свои си мисли,а Джини,застинала на тротоара си мислеше:
- „Защо ми отнемаш всичко?Защо ти получаваш това,което АЗ искам?Защо?..Защо просто не умреш?!..да..точно така..Тогава аз ще съм заобиколена от обич и внимание!.."
Яростта й растеше и растеше и растеше докато в главата й прелитаха оплетени и изпълнени с омраза мисли.Сестра й вече бе пресполовила пътя до отсрещния тротоар когато засилена кола зави иззад ъгъла.Джесика не я забеляза,а и нямаше възможност,защото в същия миг залитна и падна на платното.Чу се писък,бесният рев на спирачки и мощен сблъсък.
- Джесика! - извика ужасено момиченце от тротоара.
Но Джесика не го чу..тя лежеше на улицата и около нея се образуваше локва тъмна кръв.Ръката и бе свита под нея,лицето й бе покрито с драскотини,а по нея блестяха малки,късчета стъкло.
Колата се беше блъснала в една близка лампа,но шофьорът не излизаше,просто седеше с подпряна на волана глава,сякаш се жалваше за стореното.Мислите летяха из главата на Джини,сякаш времето бе спряло и единствено тя не бе повлияна.Мислеше си,че Джесика ей сега ще стане и ще се засмее и ще се окаже само шега,но тя знаеше какво бе станало в действителност,просто не искаше да го признае пред себе си.
Затича по улицата и коленичи до кака си.Трепереше и сълзите се стичаха бързо по бузите й.Закрещя за помощ и скоро се струпа голяма тълпа,пристигна и линейка,но твърде късно:
Джес бе загинала още при сблъсъка..
Джини се надигна от леглото обляна в студена пот.Обви коленете си с ръце и остави сълзите да потекат.Колко години я мъчеше този кошмар?..2?..3?.Не.Тя помнеше,че за първи път го сънува нощта след смъртта на Джесика.В продължение на 6 години,всяка нощ преживяваше отново и отново онази ужасна сутрин.Всяка вечер си лягаше с нежелание,но накрая умората надделяваше и тя се връщаше към най-страшния момент от живота си.Беше готова на всичко,за да забрави случилото се и да продължи напред,но споменът не искаше да избледнее,а се бе запечатал в ума й като серия от ярки картини.
Тя погледна часовника на нощното си шкафче:стрелката сочеше 5 часа.Още не се беше съвзела напълно,но реши да се разтъпче,и без това нямаше да заспи отново.Отиде в банята и наплиска лицето си с хладна вода.
Постоя още малко пред огледалото,наблюдавайки как капки вода се стичаха по него и разрязваха отражението й. Тръсна глава, за да се съсредоточи и реши да се върне в стаята си.Влезе и се разрови из гардероба.От там измъкна светлосини дънки и бял суичър с червени ивици по ръкавите и цвете на гърба.Набързо ги навлече и,доволна от това,което видя в огледалото се запъти към кухнята.
Докато слизаше по стъпалата,забеляза,че в хола примигват светлини.
- „Мама и татко пак са забравили да изключат телевизора…"
Застана на прага на стаята :
- Мамо? Татко?..
Телевизорът работеше.В момента Ивет съобщаваше на Чарлз,че е бремена(поредната сапунка).Бледата светлина от екрана помогна на момичето да различи две фигури на кушетката.
- Мамо?Татко?.. – Запита то отново и посегна към ключа на лампата.Гледката,която се разкри пред него го накара да иска едновременно да изпищи и да избяга от стаята.Родителите й(..или поне това,което бе останало от тях)седяха на кушетката обезобразени,а жълтата й материя беше до толкова пропита с кръвта,че тя вече се стичаше и по пода. Момичето не можеше да помръдне.Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да нададе писък.Можеше единствено да стои и да гледа съсирващата се кръв и празните очни кухини на труповете,които допреди няколко часа бяха нейно семейство.Принудена от временната си парализа Джини забеляза,че лицата на родителите й липсват,а на мястото им бяха окървавени късове кожа и празните кухини на очите и носа.Ако единият труп не носеше любимият розов халат на майка й,а другият черната пижама на баща й тя нямаше да повярва,че родителите й са мъртви.
Някак успя да коленичи и заплака тихо:
- Това не може да е истина! – изстена.
След десетина минути хлиповете й уредяха.Тя избърса очите си с ръкав и бавно се надигна,но не погледна към кушетката.Обърна се е закрачи по стъпалата.Влезе в стаята си,взе чаршафите от леглото си и отново слезе в хола. Внимавайки да не стъпи в кръвта,бързо метна чаршафа върху телата.Отдръпна се и закрачи заднишком към коридора.Чак тогава забеляза две дребни букви точно над вече почервеняващите чаршафи: ДХ
Джини не разбра смисъла на написаното,но то й подейства така,че тя осъна какво трябва да се е случило и се завтече към кухнята.Грабна телефона,треперещите й ръце едва набраха 166,но що допря телефона до ухото си я посрещна само тишина.
- „Как да се свържа с полицията?!..GSM-ът ми! "
Момичето се хвана за тази мисъл както удавник се вкопчва за сламка и хукна по стъпалата. Преобърна стаята си наопаки,докато намери жълтото апаратче.Отново набра спасителните цифри,но чу единственно неприятно пулсиране..На екрана нямаше дори една чертичка.
- "Как може да няма сигнал,по дяволите?!.."
Вече отчаяно и ужасено от представата,че някой психопат-убиец може все още може да е наблизо,момичето се промъкна и излезе през задния вход на притихналата къща.
- "Съдейки по мама и татко,трябва да е някакъв маниак." – остана изненадана от студенината си – "Добре,че ги нямаше очите,най-вероятно нямаше никога да забравя погледите им." – този път сe отврати от себе си.Та нали това бяха родителите й!
Тя се приведе като минаваше под един от прозоpците и след това безшумно прескочи малката огpадка,разделяща съседския двор от нейния.
Почука на вратата за трети път,но никой не й отвори.Вече се чудеше дали да отиде до съседната къща,когато през стъклото на вратата видя очертанията на някаква фигура.Пребори се с желанието си да почука отново и зачака.След малко фигурата изчезна и Джини опита да отвори.Остана изненадана,когато с лекота отвори вратата.
Надникна вътре и видя тясно,но добре аранжирано коридорче.Имаше светло червено килимче,простиращо се до края му,на едната стена висеше неголямо огледало,а на другата бяха окачени две картини-Едната изобразяваше ваза с цветя,а другата бавно течаща река,прекосявана от стадо диви коне.
С лудо туптящо сърце тя надникна в първата стая отдясно.Оказа се кухнята.Джини влезе поглеждайки крадешком назад и огледа малкото помещение.Навсякъде имаше попилени боклуци,сякаш тук се бе разиграла борба.Сърцето й заби още по-бързо.
- "Само не и г-жа Гарет!"
Заобиколи масата и едва се удържа да не хукне навън.Г-жа Гарет,милата старица,която като малка я черпеше с бонбони,лежеше на плочките в гъста,лепкава каша.В главата й зееше дупка,в която се виждаше смеска от желе от мозък и тъкани,но не това накара Джини да се разтрепери неудържимо,а погледът на сивите очи,в които все още се четяха уплаха и болка.
Чувствата,които момичето изпитваше бяха неописуеми.Тя опита някак да се овладее и бързо заотстъпва към изхода.Вече паниката надделяваше.Ами сянката,която видя?Ами,ако е бил убиецът?Нали г-жа Гарет живееше сама..Ами,ако той все още беше тук?!
Някак събра сили и побягна.
* * *
Тя тичаше,тичаше и нямаше намерение да спира.Стъпките й кънтяха глухо в среднощния мрак,по бузите й затекоха горещи сълзи.Къщите бяха помръкнали и пусти.Бягайки Джини се разкикоти истерично:
- „Значи само аз останах,така ли?.. – смехът и се засили и тя се задъха от умората и усилието да продължи напред – А може би се побърквам.. – заля я нова вълна смях и тя се принуди да забави ход.
Когато най-сетне се овладя се вслуша в собствените си стъпки и се замисли над положението си:
- „ Семейството ми,г-жа Гарет,а може би останалите съседи са мъртви..А убиецът..убиецът сигурно все още е наоколо,а той..- тя потрепери вътрешно – ами,ако и той ме е видял?..Трябва да се свържа с полицията..но,ако той ме преследва?
Полицейският участък е на километри оттук..Може би ще е най-добре да се скрия до сутринта..Да,точно така.През деня ще има хора наоколо и той няма как да ми стори нещо." – вкопчена в мисълта Джини зави покрай една от най-хубавите къщи в бедняшкия квартал и се упъти към сградата,която и вдъхваше увереност заради многото незабравими спомени - стария театър.
Постройката беше на повече от 70 години и достъпът до нея беше забранен поради опасността да се срути във всеки даден момент.
- „Дано поне този психопат спазва табелите" – помисли си момичето докато се катереше по телената ограда.
Сградата,макар и запусната и опасна по свой начин сега му се виждаше като шанс за оцеляване и избавление.От входните врати бяха останали само пантите,отдавна ръждясали,а около тях дървото бе изгнило и проядено от термити.Още с влизането си Джини усети древността на постройката.Миризмата на мухъл и прахоляк се бе наслоила във въздуха,а изненадващо по стените все още имаше няколко,макар и избелели и унищожени от времето картини,изобразяващи моменти от различни пиеси и театрални постановки. Докато разглеждаше,картините Джини си спомни кога Джес я бе довела тук за първи път..Това бе нейното място за размисъл,когато нещо я глождеше отвътре. И тя бе доверила това свое скривалище на Джини..
Имаше и картина на самата театрална зала.Нещо подсказа на момичето,че може би там бе най-безопасно и то се запъти към нея,преглъщайки сълзите.
Залата отдавна бе загубила величието си.Някога красивите жълти тапети бяха разпокъсани и висяха на ивици от стените,плочките бяха изподрани и покрити с плътен слой прах и мръсотия,а самите седалки липсваха.Единственото оцеляло в залата бяха множеството строителни и други отпадъци,осейващи пода,заедно със самата сцена и изненадващо огромната червена завеса. Същото чувство,което я беше подтикнало да влезе в залата,насочи Джини към сцената.Тя се покатери върху прашасалия подиум,надигна завесата и се промъкна под нея
Едва озовала се зад завесата, върху нея като удар с чук се стовари натрупаната умора.Бе загубила представа за времето още с излизането си от къщата,но навън беше тъмно и не беше безопасно да излиза.Изтощението надделя и тя се сви в един ъгъл,където се остави съня да я поеме в прегръдките си.
*
Ледени тръпки преминаха по гърба й.Чу монотонното потракване на метал по мазилка,но не се надигна,реши,че това не може да е истина,че това е просто сън.Звукът затихна,сякаш се отдалечаваше и накрая спря..Завесата се размърда безшумно и се надигна.Джини притвори очи тъкмо,за да види как острието се засилва към нея.За миг викът й огласи залата,а след него отново настъпи тишина.
Из вестник „Новият ден" събота,23 юли,2001г.
Това се очертава най-червената нощ в историята на Миствил.Малкото градче бе потресено,когато рано тази сутрин семейство Харисън бяха открити обезобразени в собствения си дом.Но там бяха намерени само г-н и г-жа Харисън,дъщеря им Джини все още не е открита.В къщата в съседство на жертвите на може би най-хладнокръвното и потрисащо събитие в историята на града,бе намерена и още една жертва.Г-жа Есмерина Гарет.Убийството на старицата се отличава от това на Харисънови…
Из вестник „Утро" понеделник,25 юли,2001г.
Мистерията за изчезването на Джини Харисън,която липсва от нощта на гибелта на родителите си най-после бе разрешена.Множеството нейни отпечатъци намерени по телата на трите жертви и внезапното и изчезване не наклониха везните в нейна полза.Момичето бе,и остава главна заподозряна за убийствата.
Рано тази сутрин строители отишли в стария Миствилски театър „Звезда" :
"Събарянето на вече опасната постройка е насрочено за утре" – обяснява един от работниците – „Трябваше да изнесем всички останали вътре инструменти." Работниците това и правели,когато се натъкнали на тялото на 16 годишната Джини Харисън.Тя е била промушена в гръдния кош,но след проверката на тялото от експерти се разбира,че делото не на друг човек,а на самата Джини.
Във вечерните новини вторник,26 юли,2001г.
Изникна и нова информация за скорошните трагични събития в Миствил.В близост до мястото,където е било намерено тялото на Джини е открита и бележка,която полицаите занимаващи се със случая определят като писмо за самопризнание и разкаяние.В бележката Джини е признала убийството на родителите си и това на г-жа Гарет,която явно е видяла нещо,което не бива.Но това,което истински изненадва разследващите е факта,че тя издава още едно убийство не известно до този момент.Изглежда още 8 годишна тя е изблъскала по-голямата си сестра,покойната Джесика Харисън,пред автомобил.Това дело на детето не е било разкрито,защото за причина за сблъсъка е прието по-късно откритото голямо количество алкохол в тялото на шофьора.
Много хора продължават да се чудят защо Джини е извършила всичко това.Свързахме се с д-р Матилда Грей,при която момичето е ходило често,за да ни помогне да разясним случая.Тя твърди,че то имало,проблеми със съня,които тя считала за последствия от това,че е видяло смъртта на сестра си. Д-р Грей сподели,че детето понякога имало и проблеми като загуба на кратки спомени,но това също не ни давамотив за убийствата..
Из вестник „Изгрев" четвъртък,28 юли,2001г.
Случаят с трите убийства в малкото ни градче най-сетне бе разрешен.С нас се свързаха от полицията и съобщиха,че през съботната нощна смяна(вечерта на убийствата)е имало две много странни обаждания.От домът на Харисънови се е обадило,както твърдят полицаите „уплашено и може би дори побъркано момиче".
-"Вдигнах телефона и както е по процедура,попитах какъв е проблемът,но момичета сякаш не ме чуваше." – обяснява един от служителите – „Попитах отново,но то изпсува и каза " Как да се свържа с полицията,по дяволите?!" след което затвори. А второто обаждане беше от мобилен телефон,но по гласа мога да твърдя със сигурност,че беше същото момиче."
Също така вчера някои читатели се обадиха в редакцията,за да кажат своето мнение по въпроса.Оказва се,че хора минавали в околността на „кървавия" квартал,събота сутрин около 6 часа,са видели момиче да бяга с бясна скорост по улицата и както твърдят се е смяла като побъркана и дори не ги е забелязала. Някои от свидетелите твърдят,че са чули и откъслечни фрази като: „Значи само аз останах,така ли?", „Няма да ме хване този психопат","Всички са мъртви..всички.."
== *
дъх:
застояла развала
умряло е нещо
по пътя
движение:
инерция празна
механизъм е пагубно
счупен
и бягаш в тотално обратна посока
дали се обърка
или
облекчение има
заровено в дупка
*piece of crap
дъх:
застояла развала
умряло е нещо
по пътя
движение:
инерция празна
механизъм е пагубно
счупен
и бягаш в тотално обратна посока
дали се обърка
или
облекчение има
заровено в дупка
*piece of crap
хаотична, утре ще го прочета, сега съм изморен, а то е дълго.
кънте, ти си от гига интровертните. но е хубаво, макар и картините да са необясними.
-----------
[Социални вопли]
Смърт за тираните
Народът е не само гладен
Той е разярен;
Един звяр грозен и ограбен
Един вълк в плен.
И в очите грее плам
Тлее злоба, ала справедлива
А вътре в него – там, там
Скътала се е душа гневлива.
И звярът ридае и ръмжи
Хапе, плаче и убива.
Ту сълза в окото му блести
Ту в устата кост тъй крива.
А тираните над нишките
Се смеят със злокобен смях.
Като котки дразнят мишките
И закопават гробовете в прах.
Смърт!
Смърт за тираните
За тираните проклети
Смърт!
Смърт за тираните
Потисниците на народа
Псетата, зъби впили в нас – проклети.
Народът е веч’ жаден
Жадува кръв, правда и кръв
Звярът-вълк усмихва се гладен
И ще разкъса елитарната си стръв.
кънте, ти си от гига интровертните. но е хубаво, макар и картините да са необясними.
-----------
[Социални вопли]
Смърт за тираните
Народът е не само гладен
Той е разярен;
Един звяр грозен и ограбен
Един вълк в плен.
И в очите грее плам
Тлее злоба, ала справедлива
А вътре в него – там, там
Скътала се е душа гневлива.
И звярът ридае и ръмжи
Хапе, плаче и убива.
Ту сълза в окото му блести
Ту в устата кост тъй крива.
А тираните над нишките
Се смеят със злокобен смях.
Като котки дразнят мишките
И закопават гробовете в прах.
Смърт!
Смърт за тираните
За тираните проклети
Смърт!
Смърт за тираните
Потисниците на народа
Псетата, зъби впили в нас – проклети.
Народът е веч’ жаден
Жадува кръв, правда и кръв
Звярът-вълк усмихва се гладен
И ще разкъса елитарната си стръв.
^ много добро, евалата обичам социална тематика.
обичам социална тематика.
Погребаните небеса
Цветята на гроба
Над който ръцете ми стелят
Студени
Увехват
Сушат се
Сълзите горещи
Които върху камъка падат
Изстиват
Замръзват
Трошат се
Сегашните мисли
В спомените отразяват
Върлуват
Ридаят
Гневят се
Дъжда ме отново залива
От душата тъгата отмива
Вещае тъмния край
Около мене вали
Изпуснах отново аз земния Рай
Този път беше последен, нали?
Цветята на гроба
Над който ръцете ми стелят
Студени
Увехват
Сушат се
Сълзите горещи
Които върху камъка падат
Изстиват
Замръзват
Трошат се
Сегашните мисли
В спомените отразяват
Върлуват
Ридаят
Гневят се
Дъжда ме отново залива
От душата тъгата отмива
Вещае тъмния край
Около мене вали
Изпуснах отново аз земния Рай
Този път беше последен, нали?
Духa на живота духа на Смъртта (малка игра на думи )
След живота тъй чудесен
Сам във гроба хващаш плесен
Плъховете с топките ти си играят
Кучетата срещу кокалите твои лаят
Малки личинки плътта изяждат
От разложената мърша свои раждат
Скоро от бившия човек нищо не остава
Всичко що било е вече тъне във забрава
Само жлътналия скелет изпъчил хърбави гърди
Малкото месо останало по него започва да смърди
Изгнилият ковчег без малко да се срине
Това „богатство” неотркрито да зарине
Бившата душа дочува странен звън
Тялото заспало надига се от вечен сън
Ръцете костеливи започват яростно да рият
Преди да дойде заран земята рохка да пробият
Мъртвият затворник от клетката си се издига
И от гроба тъмен дрезгав боен рев надига
Бавно ходи, като пияница се олюлява
Краката закърнели заплитат се във сочна плява
Свежа плът едното му око съзира
Малкото момче зад дървото се дрогира
Забързва се трупа лишен от всички норми
Детето младо живо иска да изкорми
Слуха му от опиума заглушен е
Да дочуе стоновете на мъртвеца няма време
Заострените нокти бавно в кожата се врязват
Девствената плът леко и мъчително прорязват
До стомаха стигат и се спират
Бъркат вътре и карантиите задигат
Момчето пада, гърчи се и вика
Докато умрелия в устата си плътта му тика
Дъвче лакомо и ненаситно
Суровите черва за него изглеждат апетитно
Детето въргаля се в последен спазъм
По пръстта е кръвния поток размазан
След този пир що беше тъй богат
Надига се заситен демона рогат
До разумното решение достига
Все още спящите си братя да надига
През гробовете започва да се скита
До крака му влачи се кубинката пробита
Скоро армия от умрели се пробужда
Надига се да дъвче маса чужда
По градските улички се пръска
Смъртта се отново със живота сблъсква
Живи-мъртви започват да ридаят
От свежа мръвка отново се нуждаят
)След живота тъй чудесен
Сам във гроба хващаш плесен
Плъховете с топките ти си играят
Кучетата срещу кокалите твои лаят
Малки личинки плътта изяждат
От разложената мърша свои раждат
Скоро от бившия човек нищо не остава
Всичко що било е вече тъне във забрава
Само жлътналия скелет изпъчил хърбави гърди
Малкото месо останало по него започва да смърди
Изгнилият ковчег без малко да се срине
Това „богатство” неотркрито да зарине
Бившата душа дочува странен звън
Тялото заспало надига се от вечен сън
Ръцете костеливи започват яростно да рият
Преди да дойде заран земята рохка да пробият
Мъртвият затворник от клетката си се издига
И от гроба тъмен дрезгав боен рев надига
Бавно ходи, като пияница се олюлява
Краката закърнели заплитат се във сочна плява
Свежа плът едното му око съзира
Малкото момче зад дървото се дрогира
Забързва се трупа лишен от всички норми
Детето младо живо иска да изкорми
Слуха му от опиума заглушен е
Да дочуе стоновете на мъртвеца няма време
Заострените нокти бавно в кожата се врязват
Девствената плът леко и мъчително прорязват
До стомаха стигат и се спират
Бъркат вътре и карантиите задигат
Момчето пада, гърчи се и вика
Докато умрелия в устата си плътта му тика
Дъвче лакомо и ненаситно
Суровите черва за него изглеждат апетитно
Детето въргаля се в последен спазъм
По пръстта е кръвния поток размазан
След този пир що беше тъй богат
Надига се заситен демона рогат
До разумното решение достига
Все още спящите си братя да надига
През гробовете започва да се скита
До крака му влачи се кубинката пробита
Скоро армия от умрели се пробужда
Надига се да дъвче маса чужда
По градските улички се пръска
Смъртта се отново със живота сблъсква
Живи-мъртви започват да ридаят
От свежа мръвка отново се нуждаят
Цитат(scion_of_storm @ Feb 23 2009, 11:47 PM) 
хаотична, утре ще го прочета, сега съм изморен, а то е дълго.
Благодаря, оценявам факта, че ще се жертваш.
Хм, прочетох го.
Над средното ниво е, което е добре Имаш хубав подбор на думи, което също е ок.
В началото само ме подразни начина, по който са изразени мислите на момиченцето малкото, ала после се сетих, че всъщност тук си се справила добре - няма как едно малко дете да не мисли и по детински начин.
Графично само ще ти кажа, че е по-добре да оставяш интервал след точки и прочее препинателни знаци все пак - по-прегледно е. Иначе...да, клиширано е, но ми харесва крайната част с вестниците. Там си се справила доста добре според мен, силно и добре е направено. Правописни грешки има от време на време, ама няма тях да ги обсъждаме сега :Ь
Абе...след оформяници и ако искаш - добавяне на още психоелементи може да стане един доста добър разказ в крайна сметка. Дерзай.
Над средното ниво е, което е добре
Имаш хубав подбор на думи, което също е ок. В началото само ме подразни начина, по който са изразени мислите на момиченцето малкото, ала после се сетих, че всъщност тук си се справила добре - няма как едно малко дете да не мисли и по детински начин.
Графично само ще ти кажа, че е по-добре да оставяш интервал след точки и прочее препинателни знаци все пак - по-прегледно е. Иначе...да, клиширано е, но ми харесва крайната част с вестниците. Там си се справила доста добре според мен, силно и добре е направено. Правописни грешки има от време на време, ама няма тях да ги обсъждаме сега :Ь
Абе...след оформяници и ако искаш - добавяне на още психоелементи може да стане един доста добър разказ в крайна сметка.
Дерзай.
Благодарско. ^^ Честно казано редакциите няма да са малко, но ако някой ден ми се дозанимава.. :Р
Иначе за интервалите - аз попринцип слагам, но в случая се сетих само на първата част, a после.. разсеяна личност съм. За правописа няма да се оправдавам.. просто ме мързи да намеря и поправя грешките. xD
Иначе благодаря, че прочете нещото и даде честно и изчерпателно мнение.
Иначе за интервалите - аз попринцип слагам, но в случая се сетих само на първата част, a после.. разсеяна личност съм. За правописа няма да се оправдавам.. просто ме мързи да намеря и поправя грешките. xD
Иначе благодаря, че прочете нещото и даде честно и изчерпателно мнение.
@scion
мисля че сме квит в невъзможността си за добро проникване в писанията на другия. хх но твоите неща, като че ли имат качеството да са достъпни по-лесно за припознаване от читателите.
бре, труд да кипи.
мисля че сме квит в невъзможността си за добро проникване в писанията на другия. хх но твоите неща, като че ли имат качеството да са достъпни по-лесно за припознаване от читателите.
бре, труд да кипи.
Е, да, това е важното.
--------
Старецът и небето
Аз знам най-тъжния човек
Къде скита сам-самин.
Небесата гледа от начален век
А сетне вие стъпки-дим.
Виждал съм обветреното му лице
Неизказаните му мечти.
С пръсти стари как уж копнеж преде
А получава болка и сълзи.
Чувал съм думи кротки и печал
И мрежата как звезди не хваща.
Гарван грачел, вълк скимтял от жал
За този, що с невиността заплаща.
В кула затворена остава му душата
Птици пазят там с плясък мълчалив.
Слънце плаче, ридае пък луната
Вятър самин спира, иначе игрив.
Бяхме него – хора, дишащи, творящи
Умряхме. Птиците убиха нашия кафез.
Между ден и нощ бузите от плач лъщящи
Огряват трагедията на рода ни злочест.
„Първо загубихме невиността си, ала съумяхме да оживеем и да продължим, осакатени. Сетне последваха честта, достойнството и добротата. Човещината изтля с последни пламъци на нощно мъртвило. Хората умряха, докато живяха. И дори не разбраха, че това се случи.”
--------
Старецът и небето
Аз знам най-тъжния човек
Къде скита сам-самин.
Небесата гледа от начален век
А сетне вие стъпки-дим.
Виждал съм обветреното му лице
Неизказаните му мечти.
С пръсти стари как уж копнеж преде
А получава болка и сълзи.
Чувал съм думи кротки и печал
И мрежата как звезди не хваща.
Гарван грачел, вълк скимтял от жал
За този, що с невиността заплаща.
В кула затворена остава му душата
Птици пазят там с плясък мълчалив.
Слънце плаче, ридае пък луната
Вятър самин спира, иначе игрив.
Бяхме него – хора, дишащи, творящи
Умряхме. Птиците убиха нашия кафез.
Между ден и нощ бузите от плач лъщящи
Огряват трагедията на рода ни злочест.
„Първо загубихме невиността си, ала съумяхме да оживеем и да продължим, осакатени. Сетне последваха честта, достойнството и добротата. Човещината изтля с последни пламъци на нощно мъртвило. Хората умряха, докато живяха. И дори не разбраха, че това се случи.”
Ами ако мога и аз ще се вмъкна между всички тези произведения,заслужаващи печат .
Ето някои от мойте опити за писане на поезия (описвам ги като елегии но не мога да кажа точно )
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=111911 - Болен свят
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=112599 - Сам на пътя
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118335 - Какво е любовта (Има любов)
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118493 - Моят час
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118796 - Всичко е различно
Надявам се да ви харесат
.Ето някои от мойте опити за писане на поезия (описвам ги като елегии но не мога да кажа точно
)http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=111911 - Болен свят
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=112599 - Сам на пътя
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118335 - Какво е любовта (Има любов)
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118493 - Моят час
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118796 - Всичко е различно
Надявам се да ви харесат
Клишета,но пък са хубаво написани като цяло.
Танцуващият (с уроди)
”Ако накараш съвсем за малко
Сърцевината да напусне тялото
И прободеш я с кинжал от мрак –
Името ти навеки друго ще да стане
И ще танцуваш с немислимите.”
Излива се отрова, побърква
Кръстът, който бе се извисил.
Смесва се с кръвта; въжето изтънил
Обесеният бесилото с нож протърква.
Седем ангела безглави носят
Тръните за короната му древна.
Девет демона с реч без език, плачевна
Пеят и изтъкават многоцветен плат.
„Слепите...са моите очи.”
Човечеството реве боязливо
В страх от новия забит пирон
Заобиколен от на уроди кордон
Новият Христос дере плътта си диво.
Осем негови невести с изринати очи
Въздух дращят без Нокътя един.
Нероден съска злобно мъртъв син
И умират над тях отровени слънчеви лъчи.
„Осакатените...са моите крака”.
Гледа ме, усмивка рохко гнила
Танцува с уроди под дъжда и пее.
„Слепите са моите очи.
Осакатените са моите крака.
Двадесет и пети час е сега
Името ми, името ми изречи”.
Танцуващият (с уроди)
”Ако накараш съвсем за малко
Сърцевината да напусне тялото
И прободеш я с кинжал от мрак –
Името ти навеки друго ще да стане
И ще танцуваш с немислимите.”
Излива се отрова, побърква
Кръстът, който бе се извисил.
Смесва се с кръвта; въжето изтънил
Обесеният бесилото с нож протърква.
Седем ангела безглави носят
Тръните за короната му древна.
Девет демона с реч без език, плачевна
Пеят и изтъкават многоцветен плат.
„Слепите...са моите очи.”
Човечеството реве боязливо
В страх от новия забит пирон
Заобиколен от на уроди кордон
Новият Христос дере плътта си диво.
Осем негови невести с изринати очи
Въздух дращят без Нокътя един.
Нероден съска злобно мъртъв син
И умират над тях отровени слънчеви лъчи.
„Осакатените...са моите крака”.
Гледа ме, усмивка рохко гнила
Танцува с уроди под дъжда и пее.
„Слепите са моите очи.
Осакатените са моите крака.
Двадесет и пети час е сега
Името ми, името ми изречи”.
Никога не гледай в мрака
Моята история, не е от тези, които бихте разказали на децата си преди заспиване. Не е и от тези, които бихте искали често
да си спомняте. Самият аз треперя, докато я разказвам. Работех като офис мениджър и по цял ден бях в един задимен офис във
високата сграда срещу общината. Всеки ден след работа се разхождах и сядах на една пейка, която се намираше срещу погребална
агенция " Велес ". Там разпусках след дългия ден, чак сега улавям иронията, че съм си почивал в близост до погребална агенция.
В местноста, където се намираше пейката, обикновено нямаше много хора по това време на денонощието. Посядах там за петнайсетина
минути, сетне се прибирах вкъщи при жена си и дъщеря си. Бях женен от шест години, а малката ми принцеса наскоро навърши пет
годинки. Живота ми беше доста моногамен - седмица след седмица едно и също. Често ми идваше да захвърля всичко и да се отдам
на някое екстравагантно хрумване, но все си намирах причина да продължавам( най вече семейството ми )
Една вечер, към седем и петнадесет, седнах на добре познатата ми пейка както правех почти всеки ден след работа. Този път,
обаче почувствах нещо странно, когато седнах на нея погледнах погребалната агенция на отсрещната улица и видях как собственикът
й заключва входната врата и си тръгва. Странното беше, че досега никога агенцията не беша затваряна толкова рано. Изгледах
как колата загря асфалта под нея и отпраши по пътя, пък след няколко минути забравих за странната, за мен, случка. Студения
ноевмрийски вятър развя косите ми и ме подсети, че е време да се прибирам. Станах от дървената пейка, но в следващия момент
чух ужасен писък, който прониза нощта. Идваше от онова мрачно място наречено погребална агенция. Погледнах към нея и забелязах,
че нещо вътре свети. Пресякох улицата и неусетно се озовах пред вратата на скръбното място. Надникнах вътре и с успокоение
видях, че някаква свещ свети. " Колко близко до ума - помислих си аз, докато наблюдавах тлеещия пламък в свещта ". Тъкмо реших,
че е време да тръгвам към дома си, когато вратата пред мен леко се открехна. Нямах намерение да влизам вътре, но проклетото
ми любопитство бе по - силно от разума ми. Прекрачих прага и поглеждайки към мрачната стая едвам осветена от самотната свещ
се сетих за една стара мисъл, че никога не се гледа към мрака, защото не се знае какво те гледа от другата страна. Настръхнах,
но въпреки това навлязох в мрака, повтаряйки си онази мисъл. Няколко ковчега бяха облегнати на едната стена, а на другата
имаше портрет на някакъв мъж. Сетих се, че имам запалка в джоба и я извадих за да имам по - голяма видимост. Когато осветих
портрета видях, че на него бе изобразен някакъв мъж. Дебел, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен с белег под едното око.
Почти нямаше коса, но пък имаше мустаци, които бяха доста занемарени и неуформени.
После осветих стената, на която бяха облегнати ковчезите и забелязах, че на всеки един от трите имаше гравиран различен символ.
Нямах си на представа какво означават те, но ми се сториха странно познати. Моментално се обърнах и
със забързана крачка се насочих към вратата. Това мое действие беше продиктувано от необичайното виене, което започнах да
чувам. Бе всякаш, че чувам много тънко пищене. Побиха ме тръпки. Прибрах се вкъщи и цяла вечер си мислех за случилото се.
Сънувах, че съм в агенцията и в ковчезите са настанени труповете на жена ми и дъщеря ми както и моят. Събудих се към пет часа
сутринта целия облян в пот. Въпреки страха ми, знаех че трябва да отида там пак. В този ден работата ми не вървеше. Цял ден
се чувствах отпаднал и изморен, сякаш че съм изкачил някоя висока планина. След тежкия работен ден отидох на добре познатото
място. Повториха се събитията от вчера - отново чух остър, пронизващ писък и видях блещукаща светлина от погребалната агенция.
Пресякох улицата, а вратата отново, сама, се открехна зловещо. Влязох вътре, като този път бях се подготвил с фенер в ръка.
Пуснах фенера и отново видях портрета на мъжа, когото наричах " Белязания агент ", но този път забелязах нещо, което явно ми бе убегнало вчера.
На едното око на портрета имаше малка, почти незабележима, дупчица. От тази дупчица излизаше лъч светлина, който едвам мъждукаше и си
проправяше път през мрака. Погледнах средния от ковчезите на другата стена, този върху който имаше символ наподобяващ пентакъл.
Престраших се и внимателно отворих ковчега. Представете си изненадата ми, когато вътре намерих огромно количество столевови
банкноти. Вътре сигурно имаше поне сто хиляди лева, ако не и повече. Но, нима погребалния агент, който бе стар и нисък човечец,
всъщност не беше неприлично богат ? Някак не ми се вярваше. Отворих другия ковчег, а в него намерих няколко килчета злато.
В третият ковчег - множество перлени кулиета, златни и сребърни пръстени и всякакви други бижута. " Ах, този стар мошеник -
рекох си на ум ". Направих каквото би направил всеки нормален човек, а именно, започнах да пълня джобовете си със стотачки и
перли. Чух някакъв шум откъм портрета, който доста ме изплаши. Поогледах, пак, лицето на " Белязания агент ". Забелязах, че
вече и от другото му око, път си проправяше малък лъч светлина. " Какво ли има отзад ? - запитах се ". Тъкмо се обърнах с гръб
към изображението, когато чух нещо като изръмжаване зад мен. Щом се обърнах, видях още неколцина мънички дупки по лицето му.
Параноята взе да става твърде голяма, затова се насочих към вратата, но тя изведнъж се тресна с пълна сила. Обзе ме чувството
за паника, започнах да блъскам по вратата и да крещя. В следващия момент портрета се разкъса и множество светли лъчи се обединиха
в един голям светлинен лъч, който озари цялата стая и безкомпромисно ликвидира мрака. Светлината ме заслепи, а когато зрението
ми се възвърна видях, че от мястото където беше портрета, зееше отворена една дупка в стената. Приближих се и видях вътре
една глава. Под едното око имаше белег, почти нямаше коса, а мустаците бяха занемарени. Това бе главата на мъжа от портрета.
Този, когото наричах " Белязания агент ". Бях ужасен, имах чувството, че ще повърна. Главата, обаче отвори очите си, от които
се изстреляха същите тези светлинни лъчи, които изгориха кожата ми и оставиха белег по едното ми око. Изгориха и повечето ми коса.
Изгарящата болка ме прониза като нажежена стрела. Затичах и с все сила скочих и успях да счупя вратата на погребалната агенция.
Целия бях в кръв, болката беше нетърпима.И до ден днешен се моля на Бог, никога повече да не виждам, онова нещо, онова демонично
създание. Написах роман, в който описах случилото ми се онази нощ като, разбира се, добавих и някои измислени неща, просто
защото ме беше страх да разкажа всичко както беше. Озаглавих романа " Никога не гледай в мрака ". И до днес треперя, когато
разказвам тази история...
Моята история, не е от тези, които бихте разказали на децата си преди заспиване. Не е и от тези, които бихте искали често
да си спомняте. Самият аз треперя, докато я разказвам. Работех като офис мениджър и по цял ден бях в един задимен офис във
високата сграда срещу общината. Всеки ден след работа се разхождах и сядах на една пейка, която се намираше срещу погребална
агенция " Велес ". Там разпусках след дългия ден, чак сега улавям иронията, че съм си почивал в близост до погребална агенция.
В местноста, където се намираше пейката, обикновено нямаше много хора по това време на денонощието. Посядах там за петнайсетина
минути, сетне се прибирах вкъщи при жена си и дъщеря си. Бях женен от шест години, а малката ми принцеса наскоро навърши пет
годинки. Живота ми беше доста моногамен - седмица след седмица едно и също. Често ми идваше да захвърля всичко и да се отдам
на някое екстравагантно хрумване, но все си намирах причина да продължавам( най вече семейството ми )
Една вечер, към седем и петнадесет, седнах на добре познатата ми пейка както правех почти всеки ден след работа. Този път,
обаче почувствах нещо странно, когато седнах на нея погледнах погребалната агенция на отсрещната улица и видях как собственикът
й заключва входната врата и си тръгва. Странното беше, че досега никога агенцията не беша затваряна толкова рано. Изгледах
как колата загря асфалта под нея и отпраши по пътя, пък след няколко минути забравих за странната, за мен, случка. Студения
ноевмрийски вятър развя косите ми и ме подсети, че е време да се прибирам. Станах от дървената пейка, но в следващия момент
чух ужасен писък, който прониза нощта. Идваше от онова мрачно място наречено погребална агенция. Погледнах към нея и забелязах,
че нещо вътре свети. Пресякох улицата и неусетно се озовах пред вратата на скръбното място. Надникнах вътре и с успокоение
видях, че някаква свещ свети. " Колко близко до ума - помислих си аз, докато наблюдавах тлеещия пламък в свещта ". Тъкмо реших,
че е време да тръгвам към дома си, когато вратата пред мен леко се открехна. Нямах намерение да влизам вътре, но проклетото
ми любопитство бе по - силно от разума ми. Прекрачих прага и поглеждайки към мрачната стая едвам осветена от самотната свещ
се сетих за една стара мисъл, че никога не се гледа към мрака, защото не се знае какво те гледа от другата страна. Настръхнах,
но въпреки това навлязох в мрака, повтаряйки си онази мисъл. Няколко ковчега бяха облегнати на едната стена, а на другата
имаше портрет на някакъв мъж. Сетих се, че имам запалка в джоба и я извадих за да имам по - голяма видимост. Когато осветих
портрета видях, че на него бе изобразен някакъв мъж. Дебел, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен с белег под едното око.
Почти нямаше коса, но пък имаше мустаци, които бяха доста занемарени и неуформени.
После осветих стената, на която бяха облегнати ковчезите и забелязах, че на всеки един от трите имаше гравиран различен символ.
Нямах си на представа какво означават те, но ми се сториха странно познати. Моментално се обърнах и
със забързана крачка се насочих към вратата. Това мое действие беше продиктувано от необичайното виене, което започнах да
чувам. Бе всякаш, че чувам много тънко пищене. Побиха ме тръпки. Прибрах се вкъщи и цяла вечер си мислех за случилото се.
Сънувах, че съм в агенцията и в ковчезите са настанени труповете на жена ми и дъщеря ми както и моят. Събудих се към пет часа
сутринта целия облян в пот. Въпреки страха ми, знаех че трябва да отида там пак. В този ден работата ми не вървеше. Цял ден
се чувствах отпаднал и изморен, сякаш че съм изкачил някоя висока планина. След тежкия работен ден отидох на добре познатото
място. Повториха се събитията от вчера - отново чух остър, пронизващ писък и видях блещукаща светлина от погребалната агенция.
Пресякох улицата, а вратата отново, сама, се открехна зловещо. Влязох вътре, като този път бях се подготвил с фенер в ръка.
Пуснах фенера и отново видях портрета на мъжа, когото наричах " Белязания агент ", но този път забелязах нещо, което явно ми бе убегнало вчера.
На едното око на портрета имаше малка, почти незабележима, дупчица. От тази дупчица излизаше лъч светлина, който едвам мъждукаше и си
проправяше път през мрака. Погледнах средния от ковчезите на другата стена, този върху който имаше символ наподобяващ пентакъл.
Престраших се и внимателно отворих ковчега. Представете си изненадата ми, когато вътре намерих огромно количество столевови
банкноти. Вътре сигурно имаше поне сто хиляди лева, ако не и повече. Но, нима погребалния агент, който бе стар и нисък човечец,
всъщност не беше неприлично богат ? Някак не ми се вярваше. Отворих другия ковчег, а в него намерих няколко килчета злато.
В третият ковчег - множество перлени кулиета, златни и сребърни пръстени и всякакви други бижута. " Ах, този стар мошеник -
рекох си на ум ". Направих каквото би направил всеки нормален човек, а именно, започнах да пълня джобовете си със стотачки и
перли. Чух някакъв шум откъм портрета, който доста ме изплаши. Поогледах, пак, лицето на " Белязания агент ". Забелязах, че
вече и от другото му око, път си проправяше малък лъч светлина. " Какво ли има отзад ? - запитах се ". Тъкмо се обърнах с гръб
към изображението, когато чух нещо като изръмжаване зад мен. Щом се обърнах, видях още неколцина мънички дупки по лицето му.
Параноята взе да става твърде голяма, затова се насочих към вратата, но тя изведнъж се тресна с пълна сила. Обзе ме чувството
за паника, започнах да блъскам по вратата и да крещя. В следващия момент портрета се разкъса и множество светли лъчи се обединиха
в един голям светлинен лъч, който озари цялата стая и безкомпромисно ликвидира мрака. Светлината ме заслепи, а когато зрението
ми се възвърна видях, че от мястото където беше портрета, зееше отворена една дупка в стената. Приближих се и видях вътре
една глава. Под едното око имаше белег, почти нямаше коса, а мустаците бяха занемарени. Това бе главата на мъжа от портрета.
Този, когото наричах " Белязания агент ". Бях ужасен, имах чувството, че ще повърна. Главата, обаче отвори очите си, от които
се изстреляха същите тези светлинни лъчи, които изгориха кожата ми и оставиха белег по едното ми око. Изгориха и повечето ми коса.
Изгарящата болка ме прониза като нажежена стрела. Затичах и с все сила скочих и успях да счупя вратата на погребалната агенция.
Целия бях в кръв, болката беше нетърпима.И до ден днешен се моля на Бог, никога повече да не виждам, онова нещо, онова демонично
създание. Написах роман, в който описах случилото ми се онази нощ като, разбира се, добавих и някои измислени неща, просто
защото ме беше страх да разкажа всичко както беше. Озаглавих романа " Никога не гледай в мрака ". И до днес треперя, когато
разказвам тази история...
Хехе, доста олдскуул, подчертано в стил По / Лъвкрафт. 
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.