Благодаря за бързия отговор, както и за поощрението :

1)Може да се получава така щото доста се замечтавам като ги пиша, но ще гледам да понамаля ненужното провлачване.
2)Лъвкрафт още не съм чел, но смятам да го сторя в бъдеще. Странно, че толкова се доближава до него 0.x
3)Не гоня актуалността, просто пиша неща, които ми харесват. Пък все на други ще се хареса.

Е виж..ти като видиш Лъвкрафт, ще разбереш защо съм ти го казал.

По и Лъвкрафт имат доста застъпващи се представяния, идеи и прочие...дарк хорър/фентъзи стъф, ахах.

Усещам, че ще харесам и Лъвкрафт, хах.

Иначе, не ми се ще да се получава така със заемки, но явно неволно става тъй. Явно трябва малко по - свежи идеи да вложа.

Създателят на зората

Аз знам един Бог
Що в най-древна утроба се крие.
Покрит от пепел и от смог
Ала могъщество брегове му все още мие.

Той е на север, той е на юг
От изток дървесата се леят.
Корените му далеч са, но и тук
На запад птици и кости песента му пеят.

Кажи ми с какво си закърмен
Ако не с небеса и рохка земя?
Кой ще видиш в часа най-тъмен
Когато гол посрещнеш смъртта?

Кой даде гласа ти с цвят на листа
Кой оформи нозете под синя река?
Кой ръцете ти размаха сред диви зверове
И за да дишаш с хрип небето долу сне?

От огньовете на нашето раждане
През на поредна епоха камъка черен.
Съсък сипваме в сърцето и изграждаме.
Кажи ми, може ли Богът да бъде измерен?

Аз знам един Бог
Който мой Бог наричам.
Ние сме неговият Пророк
Само него Бог ще наричам.

Кръговрат от стихии

Когато небесата умират
Се ражда човек
И ждрелото пищи, ридае
Като цял човешки град
Със тътен, със ек.

Убихме стотици звезди
Ранихме хиляда гори
Раздрахме дървесни лица
Изсушихме на нивите
На нивите ни пръстта.

Разядохме святата майка
Що с плач свещен ни роди.
С чук сринахме вси богове
Сърцето ни от невинна преди лайка
Вече трън и плевел се зове.

Когато умрем във всеобщ гроб
Нови небеса с вик ще се родят
Дъжд ще развихри с плясък
Слънцеродния потоп.
Реки, преди умрели, ще добият плът
А зверовете пак ще са царе.

************

Орелът магнолия

Аз бях на Олимп
Сетне на Рила се качих
От очите на орел
Погледнах долу и изпредох Стих.

Видях човешките окови тежки
И себе си впрегнат в тях.
Плаках с на майките ни всички грешки
А после с издрано гърло пях и пях.

Видях пожарите из смъртната история
Палих Рим с дивашка настървеност.
Влюбен, сякаш бях цветчето на магнолия
Удавих се във Темза и възродих душите
За да палят и давят сетне те във тленност.

Бих се и разкъсах моя враг на бойното поле
Бях звяр в човешка кожа преоблечен.
Ридах и виках, когато смърт любимата ми взе
И пак краят ми бе в началото предречен.

Аз бях в най-тъмна падина
Катакомбите на моите предци кръстосвах.
Отучих се да виждам светлина
С нозе от глина по железен под скитосвах.

Пей и ридай
За роба и за воина;
За мъжа и за убиеца;
За животодарителя, за кръвопиеца:

Пей, а сетне ридай
От очите на орел виждам своя край.

Пантеон

Земята, където съм роден
Е пантеонът на моята душа.
Тук прадеди взимали са в плен
Не една древна и вихрена войска.

На нейното небе гръм се е родил
И Тангра и Перун душите са изплели.
Под нея българин в свой гроб се свил
Ала птици за смъртта му песен за изпели.

Пръстта е изрината от свободните коне
На безкрайни племена с аленоогна кръв.
Заклинател древен пък враг чувал се е да кълне
Българин византиеца да посече пръв.

Тук Самуила е плакал с парещи сълзи
При гледка най-ужасяваща и тежка.
Поробител е вихрил земята – да пламти
Загубил свян и воля проста и човешка.

Земята, където съм роден
Днес умира в ропот и безкраен плач.
Духът на конете вече е смирен
А вратовете им стоят оголени
Оголени пред един безмилостен палач.

x 309458340958340953904

Нямам думи, човек, уникално е.

Ако живеех в чужбина и сега го бях прочел, щях да се разплача. :Д

Хм, радвам се, че ти е повлияло така.
Така и трябва да влияе - не защото искам да изтъкна себе си, а защото земите ни го заслужават.

***

Aeternita

"Опръскана във кръв
Издъхнала в проклета пепел
Луната, като бледа стръв
С грохот пада върху мен."

Светлината изгасна
Замести я кръг от лед
Извивки на хаоса
- Извивки на хаоса -
Убиха пленника клет.

Ритъмът се губи, бяга, тича
- Змия в тотем на лисица -
Жертва търси, плахи думи изрича
А от тяхна капе отрова;
Капе отрова от най-черна паница.

Този пейзаж съм го виждал
Когато ме убиха, защото убих.
Среброто бе в пламък тогава
Ангел демона благословен разсече
А аз деянието му –със своята кръв-
изтрих.

Разломът е празен, само войски
Раздират ръцете и плашат плътта.
От Аетернита забиват се треските
Смесват се с удавената
С удавената от нощните сенки луна.

Чувам таранът, от клетките бяга
Но желае душа, и се приближава.
Първи грохот и отмива звездите
Дъх на похот и изтръгва очите
Крайна сфера и аленеят реките.

Разломът се разпада; една Лисица умира
Тотемът съска срещу мен върху сребро.
Паницата се обръща, заплаква луната
От сълзите й изковавам ново ведро.

Зад портата на вратата на дверите
Душите, които винаги чувам, пищят.
Крачеща със съсък на лед по нозете
Меко прах вие мастилената пантера.

Две очи на ловкиня в сърце ми се взират.

Алената кръв на живота

Привет, мой нероден сине ! Аз съм твоят баща – нещастен и безсилен след няколко часа вече няма да съм сред живите, затова ми се ще да ти разкажа как стигнах до това положение на предсмъртна агония, та поне ти да успееш да се справиш с тежката участ на човека наречена живот.
До скоро бях щастлив и изпълнен с желание за живот, когато душата ми беше чиста и свободна от ужасните мъки, които сега я изтезават, когато буреносните сенки бяха далеч от съзнанието ми. Тогава се занимавах с рисуване и често се разхождах из планини и гори, търсейки красиви пейзажи, които да изобразя върху бялото платно. Любимото ми място бе връх „ Алена гора ” – там природата беше изумително красива и ме омайваше с тъжните червено-черни нюанси на залеза над тъмната гора. Много пъти се опитвах да нарисувам изяществото на гледката, но уви без успех. Местността беше умопомрачително прелестна, но също така навяваше скръб на сърцето, сякаш че, когато погледнех към гората нещо в мен ме изгаряше, а сърцето ми започваше да тупти като лудо. И винаги усещах нуждата за запаметя това място върху платното за да може то да живее вечно, ала въпреки това завладяващото ми желание, така и не успявах да нарисувам пейзажа по такъв начин, който да ме удовлетвори напълно. Започнах да ходя само на това място, а желанието ми да увековеча местността се превърна в цел на съществуването ми. Нуждата от храна, вода и сън вече не ме занимаваха, единствената нужда, която изпитвах беше да рисувам гората и величествената й мистериозност. Поляната около мен се изпълваше със смачкани, белите платна – неуспешни опити да нарисувам достатъчно добре гората. Ден след ден все повече отслабвах както физически, така и психически. По – големия ужас, който ме спохождаше бе, че червената боя свърши, а без нея нямаше как да нарисувам пейзажа. Отчаян, без много да се замислям, извадих от джоба на панталоните си едно малко ножче и с него порязах ръката си от която потече яркочервена, зловеща, кръв. Изблик на гняв, болка, ужас и лудост ме обзе. Изпаднах в състояние, което трудно може да се обясни. Грабнах четката и започнах да обсипвам платното с алената си кръв. Бях в такова състояние, че не помня как вече бях нарисувал цялата картина само след няколко минути. Погледнах, за да видя какво съм нарисувал, тъй като в състоянието, в което бях не виждах нищо – бях като обезумял при вида на собствената си кръв. Там беше… бях изобразен аз – паднал на поляната, плувнал в кръв, припаднал с отворени очи, в които се виждаше освирепял поглед. След малко тъй и стана както бе изобразено на платното – свлякох се на земята от загубата на кръв и трескаво се оглеждах, крещейки от болка.
- Но, но кой нарисува това ? Тук няма и един проклет човечец ?! – започнах да говоря сам на себе си в пристъп на отчаяние.
Тук ще сложа край на историята си, тъй като се чувствам твърде слаб и немощен за да продължавам. Загубата на кръв оказва пагубното си влияние върху мен и вече виждам как смъртта изпраща своя пратеник за да ме прибере. Може би оставям твърде много загадъчност в разказа си, но надявам се ме разбираш – нямам сили да разкажа всичко. Сбогом, мой нероден сине ! Надявам се ти да усъвършенстваш изкуството на живота…



----

Нямам идея дали се е получило добре, затова не бих отказал да чуя мнения

^Странно, човекът припада от загуба на кръв, тя продължава да си тече... След това той се свестява и докато е потънал в локви кръв, хайванинът си пише писмото ли, пише (докато му тече кръвта). Егати кръвният бойлер!


Алената кръв е яркочервена

Да.. трябва да ги обмислям тия неща, ама сам не мога достатъчно добре, явно
Благодаря за мнението, ще гледам да го поредактирам тия дни, ще видим какво ще стане.

EDIT : Още сега направих лека редакция, как се е получило ?

Така е доста по-яко

Мит

„Една майка
Стотици синове роди.
Синовете станаха син
Ала хората не приеха това
Заслепени в убийства и войни”.

В началото беше само вятърът
И водата, които с целувка се взривиха.
Огън и земя се сплетоха в прегръдка
И кълбото, що една Майка милва, преродиха.

Моят Бог се казва Природа.

Сетне други до тях застанаха смело
И един по един изплетоха заклинание.
Душите си в него втъкнаха синовете смело
Научиха детето да знае и радост, и страдание.

Моите Богове са конниците на Аспаруха.

Небето изсмука земята, облаци се появиха
Земята погълна небето и дървеса избуяха.
Океаните се ядосаха, част от бреговете отмиха
Огън в пустини своята ярост и сила размаха.

Моят Бог се казва Христос,
Ала други него Сатанаил наричат.

Пръстта изрони се – и даде на детето плод.
Зверове с чест изреваха и от дясно застанаха.
Реките стихията спряха и осигуриха му брод
Птици из Въздух пойна песен подхванаха.

Моят Бог е Один, ала и Ра го наричат.
Най-долу Еа, но и Тиамат думи изричат.

Синовете се усмихнаха, и станаха един
Ала децата започнаха да спорят; да убиват.
Майката се разплака, обгорена от яростен дим
И умря, а сетне децата продължиха да се избиват.

А синът стана, и от неговите деца се отрече
Скри се в най-тъмни дълбини на мъка една.
Стихиите и те изчезнаха, угаснали вече
Извиси се от мъгла и пушек тъмен крепка стена.

„Търси Бога в себе си, защото той си ти.
Без него си непълен, без него си празен.
Богове няма, защото се отказаха от нас,
Както се отказа и Единият след тях.
Време е да започнем да ковем в историята
И да намерим новите Те/Той;
Стихията, която ще ни спаси от самите нас.”

Енигмата

Погледна навън.

Сградите бяха празни и мрачни, но не толкова, колкото обитателите им. „Пергамент върху остатъци от разпиляна душа, това са те..." помисли си с горчивина. Дори когато слънцето ги осветяваше, мрачината в тях надделяваше и тъмната й гама сякаш разяждаше фигурите.

Вътре в него беше същото. Усещаше постоянната борба между глътка живот и воля за самоубийство – всеки миг бе като лост, който е задвижен от двете сили. Разумът възпираше едната, разумът тласкаше другата. Сякаш постоянно балансираше между две остриета и всеки път те го драскаха заплашително, но го заставяха да остане в средата. Мразеше го, но се чувстваше празен без него. Обичаше го, но го опустошаваше и го възпираше. Абсолютно винаги.

Защо беше така?

Защото беше човек? Може би. Хората винаги са си били неустойчиви същества, беше чувал. Разумът е дар и проклятие едновременно – мед, примесен с отрова, която обаче е с притъпен привкус и действие. А мухите...идеха винаги.

Погледна крадешком към ъгъла. Светлината се пречупваше там, сякаш погледната през многоъгълен призматичен кристал. Ако човек се вгледаше, щеше да види, че светлината е странна – искряща в гамата от чисто бяло, през леко сивкавеещо, до димящо сиво, ала прикрито умело.

„Ще дойде миг, в който Сърцевината ще се разтвори и ще разбереш тайните, за които жадуваш. Пази Ключът и чакай деня. Сам ще усетиш."

Така беше казал навлечения с тъмна роба непознат, който беше срещнал пред входа на сградата, в която живееше. Всичко изглеждаше ужасяващо глупаво и със сигурност щеше да помисли закачуления за ненормалник – един от многото, поразени от лудостта на човечеството, но знаеше за какво говори. Все пак животът отдавна бе изгубил смисъла си като живот, дори като търсене. Механичният, рутинизиран процес беше смазал механизмите си в друга посока – жажда за узнаване на Тайните, изгарящо желание, заслепяващо всичко друго.

Тих съсък го изтръгна от мислите му. Кристалът беше потъмнял и сякаш пушеше, но не с онова димящо сиво. Дълбоко в себе си, той кротко се усмихна – знакът не го бе хвърлил в еуфория, въпреки дългото чакане. Тихо, с плахи, ала уверени стъпки се запъти през потъмнялата стая – дупка в един бетонен кошер – към Ключа. С кроткост в сърцето и притаена, невинна жажда в очите докосна вече почернелия кристал. Не обърна внимание на лекото парене – кристалът леко изпука и се отвори. Още миг. Още част от секундата; още един живот. Вечност.

****

"Ново самоубийство потресе жителите на мегаполиса по обяд днес. В апартамента си в брутално състояние бе открит 25-годишният младеж Закриел. Съседите на самоубилия се са в шок – определят го като кротък и съвестен гражданин и съсед. Причините все още са неизяснени, както и оръжието, с което е извършено самоубийството. Ръцете на младежа са изподрани, като са засегнати вените. В областта на врата също се наблюдават наранявания, засегнали ключови артерии. Най-странното е, че зениците на младежа са неестествено разширени, сякаш е видял нещо ужасяващо. Разследванията ще продължат, обявиха от полицията."

Участта

Наздраве! Нека отпразнуваме денят в който живеем, защото не се знае кога няма да можем да се радваме нему повече ! И нека не мислим за черната участ, която направлява живота, а за брат й – бялата съдба. Някога, когато те били едва деца баща им Вселената отишъл при тях и им рекъл :
- Кой от вас ми каже какъв е смисълът на живота, който живеят разните същества, дори, в най – дълбоките ми недра ?
- Аз ! – викна Съдбата – Смисълът се крие в уравновесеността, всяко нещо е пряко зависимо от друго. Ако си направил лошо, ще ти се върне, ако добрина си сторил – добро ще бъде сторено на теб ! Така ли е, тате ?
- Така е, щом така мислиш. Отсега ти ще отговаряш за уравновесеността в мен, бъди внимателен !
- Живота няма смисъл – сухо отговори Участта – нещата се случват безпричинно, като лошото е нормалното, а доброто – рядка случайност.
- Щом така смяташ. Отсега ти ще отговаряш за тези, които брат ти Съдбата, наказва за лошите им дела. Ти ще слушаш жалванията им, историите им. Бъди силна !
И с това Вселената оставил двете си деца да отговарят за реда в него и в живота на всички същества в недрата му. Само, ако човек знаеше тази история, щеше несъмнено да си вземе поука !
- Не мисля – отсече един от малкото трезви в заведението – Човек рядко си взима поука, това е защото не е достатъчно умен, колкото и крайно да звуча. Не е ли така, професоре ?
- Така е, прав си ! – отвърнах му с намръщен поглед.
Вечерта беше дълга, но след тази моя история, разговорите бяха рядкост. Всички се напиха, освен мен и трезвения човечец който единствен ми отговори. Задушавах се от цигарения дим в заведението, затова излязох навън да се поразходя на чист въздух, малко. Разговора ми с другия трезвеник по рано вечерта още се въртеше в главата ми. Съзнанието ми бе ангажирано с помисли над темата. След малко от заведението излезе и той, дойде при мен и ме запита :
- Професоре, нека ви се представя, аз съм Жарк Везедин.
- Аз съм…професора – и кимнах утвърдително с глава.
- Знам, кой сте, професоре – почти извика господин Везедин.
- Ще ми се да ви разкажа една история, професоре…
- Тогава разказвай – съгласих се аз с неговото намерение.
- Е, знам че още мислите за краткия ми, макар и доста верен отговор, личи ви, затова искам да ви разкажа една история, която да е като пример за моето твърдение, с което Вие се съгласихте. Не много отдавна на мястото на това заведение имало магазин за зеленчуци. Продавача бил добър човечец, според някои, даже твърде добър. Веднъж в магазин станала кражба. Млад човек облечен в дрипи, имащ вид на просяк бил откраднал една ряпа. Продавача го пощадил, но му казал, че при втора кражба ще му отреже ръцете. Познайте, какво се е случило, професоре ?
- Отново е откраднал… - уверено заявих аз.
- Точно така ! Този път отрязали ръцете му, но той продължил да краде… Ще ми се това да беше единствената случка от този тип, ала не моето желание стои в основата на нещата. Несъмнено помните и убиеца, който обесиха на площада, заради кръвожадните си действия. Такива хора заслужават да бъдат наречени глупаци ! Веднъж простено им едно зло, те решават, че винаги ще им бъде опрощавано и се самозабравят в злодеянията си.
- Защо ми казваш всичко това ? – прекъснах го аз – Ясно ми е, как стоят нещата…
- Защо ли, професоре ? Знаете ли защо никога преди не сте ме виждали и няма да ме видите ? Разбира се, че не знаете ! Това е, защото аз съм Участта. Тези две истории, а и още хиляди други станаха част от мен. Паметта ми е запълнена с такива постъпки на глупци ! Ах, като се сетя колко глупава съм била и аз. Да, тази история, която разказа е истина ! Истина е и, че сгреших… наистина всичко в живота се връща, всяко нещо зависи от друго ! Но, няма смисъл от това да се оплаквам.
- Ха-ха, защо да ти повярвам ? Та, ти може да си просто някой клоун !
- Защо ли…моля те, професоре, не бъди като обикновения глупав човечец. Ще ти кажа, че щом влезеш в заведението, щом седнах отново на масата, ти ще се задушиш от дима и ще припаднеш.
- Коя е причината за това, О велика участ ?
- Не знам, това знае само брат ми – Съдбата.
- Колко удобно – рекох аз и се върнах към заведението.
Въпросния господин Везедин изчезна, сякаш в мрака. Нямаше и след от него. Влязох в заведението и седнах на масата, а срещу мен пет, шест пияни мъже ядосано отпушваха от цигарите си. Дима беше станал още по – силен и едвам си поемах въздух. Успях да се спася, обаче от задушаване благодарение на кърпичка, която незнайно как беше попаднала в джоба ми. След по внимателен оглед забелязах, че на кърпичката пише Съдба или Участ ?...
Наздраве! Нека отпразнуваме денят в който живеем, защото не се знае кога Участта ще застигне крехката ни обвивка и ще ни накаже за глупостта ни !

e ?

Няма смисъл да пишеш.

Нищо няма смисъл.

Самоубий се и умри, заедно с останалите 7 милиарда говеда.



...don't mind me.




П.С. Ционе тва с Мита е добро. Другото ме мързи да го чета.

^^Абе всъщност тва е...доста прилично Макар че имаш пропуснати запетайки и на места като "един от малкото трезви в заведението" и "случки от този тип" хич не вървят на останалата част. Чети още неща от ~18-19 век, дори да не заимстваш директно, усещането от изказа ще ти повлияе в писането

перфекторе, к'ви тез нихилистични емоционалности :п? иначе мерси

Дървесна елегия

Сред гора от махагон и кости
Дънер сам-самин стои.
Вечно чака неканените гости
Света в сърцето си крепи.

Навътре в майчини прегръдки
Статуя сляпа с абанос се смее.
От поток успява в мраморните глътки
Като слънцекамък някак да изгрее.

Край нея трон (отдавна е) издигнат
От шума ярка и цветя,
Сълзи от минзухари ще изригнат
За девичата загубена душа.

А след нея крачат тихи стъпки
Мек ромон по най-нежната пътека.
Дървеса над пътя губят се въ’ кръпки
А тежината в сърцето бързо става лека.

И листа ме носят като повей млъкнал
Към това, което сетне исках да намеря.
Вятър в Края на Света кристал бе втъкнал
И намерих го, по най-Майчина повеля.

От ръба на лъчите надвесих се и полетях
В махагон и абанос, във дървесна прямота
С пръст в ръцете зазидах последния си страх.
Зимата изтръгнах и заживях във пролетта.

Н.м.

”…FEED OFF MY LIFE!”

Системата те мачка с грохот
Ръцете механични
Надигат се за капката масло
Машини, впрегнати във поход.

От сърцевината се издига звън
И разпуква тъпанчетата
Избива бреговете; нахлува вътре
Удавя спасително практичността.

Вълк оплита се със врана; дращи
Изтръгва бензин, лее изворна вода
Дави мегаполисите със омраза
С прехапани езици извива песента.

Мантикората прелива във химера
Скорпион убива и танцува сам.
Осем вика – един разкъсва полимера
Друг с прах разрушава паметничен срам.

Системата
Рухва
Ние крещим.

Оковите падат
Светът избухва
Прераждаме се първи
Прераждаме се с крясък
Майка ни е всепомитащ огън
Баща - бичуващ всички дим!

*******

Не е за теб
(...)

Самодива се изправи
И в огън изпепели
Желанията и чувствата;
Това, което беше свято
Платих; платих и още как
Изворът ми остана
Бездумно езеро нахал’ излято.

От конец и кости издрах
Новия Аз; по-силен и слаб
Зора огря и зора убих
Няма хармония, остана прах
Платих и плаках
Платих и плаках за теб
И сърцето изстина от глад.

И скитах в нощта
Изплетох паяжина от тихост
Излях сред звезди празнота
Плитък гроб за мен изкопах
И беше ти пясък,
А аз – пак същия, същия прах.

Музо,
За мен ти трябва да си глуха
За теб аз ням.
Забранена ни е всяка обща разтуха
Забраниха ни и топлия плам...

„Човекът има нужда от ограничения;
Рамките са неговият щастлив затвор
Надхвърли ли определените решетки
Той става звяр;
Разкрива същността си на дете на Хаоса.”

Крал Рафаел

В далечното кралство на тъмните нивя управлявал крал Рафаел. Той бил мрачен и жесток владетел, а народа населяващ земите на кралството живеел мизерно и нещастно. Бил ужасен скъперник още от млад, а щом наследил трона от баща си чувството за величие и неограничена сила му повлияло пагубно. Той се самозабравил, започнал да нарежда всекиму що да стори, дори наредил да екзекутират десетина селянина, заради собственото си кръвожадно удоволствие. Друг път пък накарал своя шут да оближе обувките с които бил обут, докато се разхождал из калните околности на двореца си.
Минавали дните и подир няколко години кралят станал параноик и спрял да общува с когото и да е. Било го страх, че някой се опитва да го убие, затова и наредил никой да няма достъп до покоите му. Рядко излизал навън, а когато се решавал постоянно се оглеждал и крачел неспокойно. Под очите му се образували мрачни сенки, които подсилвали зловещия тъмнозелен цвят на напрегнатите му очи. Кожата му се състарила, а разсъдъка бил чужд нему. Скоро той спрял да се храни, пиел само по няколко глътки вода, а съня се превърнал в негов враг. В единствен него приятел се превърнал дневника, в който пишел, когато имал нужда. Ето някои от записките :

Не съм глупак
Намерих в стаята си чаша вино и парче месо. Да не ме мислят за глупак ? Няма да ги пипна, знам какво очакват – да се нахраня, а сетне да танцуват на гроба ми… Ще наредя да убият слугите и да назначат нови ! Ако и те опитат подобно нещо и тях ще унищожа

Денят на ужасния сън
За голямо нещастие заспах – ужасно ! Обесиха ме, представяш ли си ? Аз – КРАЛЯТ убит от някакви долни селяни ! Видях как кръвта ми се стича наравно с тази на другите – не искам такава смърт и няма да го позволя !

Няма да умра !
Искат да ме убият, усещам го ! Но аз няма да им се дам ще видиш ! Няма как да ме пипнат, ако не ме виждат, нали така ? Отговори ми по дяволите ?! И ти си един от тях, нали… знам аз и ти искаш да заемеш моето място. Да не мислиш, че е лесно, а ?

В последствие той изгорил дневника, а пепелта заключил в сандък, който скрил на сигурно място, да не би някой да успее да прочете мислите му. Минали още пълни със страх и ужас дни, а крал Рафаел ставал все по параноичен и невротичен. Наредил вече никой да не нарушава уединението му, а който посмеел да го стори по каквато и да е причина бивал убит незабавно. Една привечер на предела на абсолютната лудост крал Рафаел крачел неспокойно из покоите си. Внезапно погледнал пред себе си и видял човек.
- Кой си ти !? Махни се оттук ! Ще наредя да те убият ! – извикал кралят в пристъп на паника.
Човека, обаче стоял пред него и повтаряш действията на краля, сякаш го имитирал и осмивал. Разгневен от неподчинението, изпаднал в състояние на абсолютна лудост крал Рафаел взел меча си и се устремил към нежелания гост. Човека, отново, сторил същото като краля, което още повече го вбесило. Кралят стигнал до него и забол меча си в гръдта му, ала вместо да убие натрапника самия крал се озовал на пода. Целия облян в кръв, паднал на пода, единственото, което крал Рафаел виждал било огледалото, което току що бе счупил…

Не разбрах как така е намушкал огледалото, пък всъщност себе си... Как точно умря, не разбрах?

Вижда се влияние от По, впрочем - няма лошо, даже напротив - това влияние е показателно в комбинация с видимия ти напредък. Така че пиши още много и чети още по-много и ще вземе да ти се получи.

Едит: Пропуснах да ти кажа да внимаваш с разните архаизми - имай мяра с думичките и внимавай кое къде ползваш.

Зомби, шо не земеш и малко Лъвкрафт да пробваш?

Той каза, че ще почне. Може и Боровата пустош да четне

Но имаш трайъл пириъд, гледай да си изковеш свой собствен стил:)

(Insert a title here)

By the river once I walked, remember…
Whisp’ring streams were passing by
Silent was the sky that weighed upon
Like th' spell which beckon’d me to come

…
By the river once I walked, remember…
Silver streams were flowing by
Swift and clear was the path before me
Unlike the voice inside that talked

By the river waters stranger walked
Once he walked and once he stopped
Once he was and once – was not
Once I heard the trees that talked

Shall I be the one before?
Shall I be again restored
From whence I came – where rivers talked,
From whence I changed – where stranger walked?

Колапс

Изстискан
Седи самотен плод
И прахта обърсва
По един човешки плот.

В него са облаците
Сиви и бездушни
Убити резени
От мъката в гърдите.

Сам и сив
Жъне затихнал сърп
Последната си нива
Смъртта му е игрива.

Ковчег по плота
С дъх на дъб се издига
Звездата се предава
И предсмъртно мига.

Часовникът пет удря
Самотен плод се разпада.
Стрелката тихо се отмества
С нотки на обречена балада.

Спомен

Огън тлее и грее в медта
Отливката се отмива.
Очи топят се и ваят гръдта
Реката на силует се размива.

Докосване и моментен разпад
Нежност, погубена вечно.
Изоставен, бедният скита въ’ глад
А душата ридае човечно.

В мрака седи и реди своите мисли
Гледа и спомня, спомня и гледа.
И не може, не може умът да избистри
Губи пламнал поредна победа.

...Сихая...
Машиара.
Дъх на горска поляна
Начало на нова имрама.
Раждаме се в мрак
Умираме в светлина.

Кръвоформа

Излез от формите;
Защото те събудих
Няма ограничения за нас
Митичен звяр двуглав
Бълващ лудост в сетен бяс.

Нови граници са сложени
Поезията е вече кръвна реч
Няма място за тъга и слабост
Покрай стихове лежат разложени
Телата ни в мастилена младост.

Ти си мъртвороден;
Не смей за живот да бленуваш
Вълк без глава, див, ала в плен
Сърцето дивее и не ще кротуваш
Излез от формите и се прероди.

Капка по капка
Локва по локва
Река по река
Бушува кръвта!

Ловът е на ход, ние сме плячка
Ще давим в кръв и ще умрем.
Чума сеем на десетата крачка
Мастилото е нашето спасение
Тичайки към бесния мъглив ден.

влага

отпускам своите сълзи
на разходка
само в дъждовни дни

за да ги търся и събирам после
с лопатка

и да опитам да запълня
безбройните безсмислено изпразнени пространства
зад угасналите си очи

-

"Слънцето грее за всички!"
- ЛЪЖА!

В тъмната стая с воня на лайна
Седя
И пуша

Никой не слуша
Празните думи на ням

Не знам
Сигурно има от тука

Изход... Но на кой му пука...
Уморих се веч от игрички

Oh, in this room, with my needle and my spoon, by myself
I'm making love to myself inside this room
Oh, in this room, with my needle and my spoon
And a bottle in my arm, pills in my mouth in this room

reminds me of gg

ето и едно мое стихотворение казва се падащ ангел

Блясакът на падащия ангел
Тази умираща звезда
Вещаеща зло на света

Писъкът на падащия ангел
Носещ се навред по земята
Раздиращ тъмнината

Усмивката на падащия ангел
Тъй мрачна и зловеща
Убиваща последната надежда

Падащият ангел сам е в мрака
Омраза в него вечно ще гори
И кървави капят ангелските му сълзи

Падна ангела, а на небето
Бог му се присмива
Как загубил беше всичко заради една мечта красива

Аз съм паднал ангел
Аз съм сред море от самота
И вечно сам ще бродя по света

Петлешков

"Дъх на череши
въздуха обхвана
и пукна, и пукна пролетта..."

Във вените влива се отрова
Отвън е огън,
огън нетърпим.
Петлешков мълчи, а вътрем - крещи
Черешите цъфтят
И падат сиви в мръсен дим.

Птица пее, блестят тъмните очи
Поробителят беснее,
беснее над пламъчни лъчи.
"За родината и за нашите деца
за урожая на нивите ни
ще умрем - лъвове и вълци
Ще умрем във пролетта!"

Мълчи един герой, а съзнанието блести
Вятър пролетен тихичко шепти.
А далеч паметник победен изригва
Докато огън плътта обгаря -
Априската, априлската коситба
Кога зверове слепи смелите изгарят.

Един герой безмълвен си замина
С отрова,
във огън,
без вик загина.
За моята, за твоята
За моята и негова
Великата...великата родина!

"Слънцето се издига, но е кърваво
Разкрива земи, които са умрели
/но във времето ще се възродят
и нашите деца ще стъпят на крака.
За да помнят саможертвите ни,
защото са кръвта от нашата кръв/."

Дотук

По празен въздух
Гориво се лее
И страница пламти
Историята припада;
Сълза по корица пада
Емоцията кърви, кърви.

Този беше разстрелян;
Друг за кауза се бори
Защото бе преди отнет.
Кажи ми кой е виновен
Кажи ми кой да обвиня
Кажи ми кой да е проклет.

По мъгла от дим и сажди
Танк избухва и помита
Всички, всички, които обича
Някой, който пак и пак се бори.
Над него самолет излита
За да убива, за да убива безкрай.

Нямам ръце, нямам глас
В кехлибар на война стоя
Броя три минути и един час
Линията на трагедията е наша
Но умирам, загивам, докато следя
Докато следя края на всичко сега.

Той умря; тя също; то ги последва
Ние умряхме, вие сте мъртви;
Те всички, всички умряха във прах.
Кръв и сълзи, толкова умрели души
Заставам на прага – сам, изморен
И плача пред всечовешкия крах.

Воплите на мисълта

О, велико небесно царство, приюти ме, дай ми сигурност в топлата, невидима снага. Защото знам, че в сърцевината на проблемите се крие решението им, че в зародиша на злото се крие доброто, че в смъртта – живота е ръката, която люлее люлката. Нека се опитам да покажа готовността ми да стана част от теб.
В мрака на безкрайността ходех без посока към вечността,
в суетата на денят стигах до проникновението на Богове
в хаоса на вселената намирах хармонията на сладостта
в света на война и смърт, където всеки пътя си кове.
Аз бях Човек и нека тялото ми почива сред свои,
Пък душата ми - в царството ти на плодородни земи !
Аз живях сред хората много лета. Смеех се с тях, боледувах с тях, усещах страха им като мой собствен, хранех тялото си, тичах по полето преди първите петли да са станали и да събудят Човека. Има някаква магия в това съществуване, тя не се крие в съвършенството, а по скоро в контролирания хаос. Наистина, Човешкия свят е доста далеч от безкрайната хармония на небесния, но О, колко тъжно ми стана, когато дойде времето да напусна тялото си. Човек не е идеален, ала къде се крие магията му, така и не разбрах. Дори аз, който съм толкова древен и мъдър не успях да намеря с какво точно този живот ме дари и с какво ме развълнува до степен, че да не искам да го напускам нивга. Живях котешкия, кучешкия, мишия и още куп други животи, но ни един не ме грабна както Човешкия.
Не искам от теб твърде много, готов съм да се откажа от всички животи, които досега съм изживял, от цялата мъдрост натрупана от тях, от всички спомени – добри или лоши, само за да мога още веднъж да се родя Човек и да умра такъв, да усетя отново чувството да си човек, да помириша от свежестта на летния дъжд и от топлината на прегръдката от близък човек. О, велико небесно царство, зарадвай ме с най – прекрасния дар, позволи ми да изживея един живот два пъти, пък дори и навеки да тъна в тъмнината на забвението след туй. Нека бъде Човек още веднъж, туй е моят зов към теб и нека всекиму шанса да се опита да разбере тайната на неразгаданата, велика магия наречена Живот.

1.1.1.1.

„Заставам без дъх
Между земята и небето
И гледам как камъните
Приветстват зората.”

Опитаха се да вземат
Всичко, което имах
С куки и със смях
С демони и с ангели
Със изтънчени слова.

Станах и хвърлих
Празна чаша по тях
С отровен сок от нас
Порази ги; спряха те
И тогава аз се смях.

Олтар от камък се всече
И се опитаха/и ме лишиха
От гордостта на моя Аз
Успяха или не? Не знам
Все още чудя се на глас.

Нямам дъх, с ключ е
В мраморен буркан
А ръцете ми се трошат
Силно запечатан, той
Издига мрамора на бран.

И нямам дъх, казах!
И тяло вече нямам
Но не ме интересува
Мощите си взимам
Вече станах жив,
Жив, копелета такива.

Shutdown

Глупости;
Съзнанието не ми трови
В което вече текат
С пълна сила червените реки.

И подводни
Течения мият мъртво, бледо тяло
Змии и слепи майки
И тях водното дере е с вена обляло.

Млъкни;
Погребах стотици всред пръстта
И плаках за новите
Които се хвърлиха някъде в пастта.

Ние сме никои;
Нямаме значение, кървава нула
Ще ме усмихнеш ли?
Лъжеш – кървава трепти във въздуха
Последната – надежда – лавандула.

Какво правиш, когато
Подпорите рухнат и колелото
Любов и топлота помете?
Аз съм дърво – а стъблото, стъблото
Кръв и немощ него го погълна;
И всеки мой ден занапред прокле.

Post Mortem

Всеки човешки живот е ценен, ала мнозина от нас оценяват това едва, когато настъпи часът на смъртта им или чак след краят на живота си. Такава е и моята история, наскоро починах, сега се намирам в бездната на безкрайното и студената празнота.
Родил съм се с ужасяващ и неизлечим дефект – краката ми бяха трудно подвижни и едва успявах да направя по няколко крачки, когато усещах неописуема болка и нерядко падах на земята в безсилието си. Този ми недостатък беше една от предпоставките, затова живота да бъде толкова тъжен, самотен и мрачен – какъвто беше. С такъв дефект, някои биха били оптимисти да се борят с това, заради силното си желание за живот, други, към които спадам и аз, се примиряват с дефекта си и се отдават на тъмните си помисли. Родители ми направиха за мен, каквото можаха, ала уви поминаха се и майка ми и баща ми, когато бях на шестнадесет. Оттогава за мен се грижеше единственият ми приятел – чичо Вивиан. Той не ми е чичо, но му виках така, защото е с петнадесет лета по – възрастен от мен и ми се щеше по някакъв начин да изразявам уважението си към него. Единствения човек, с който споделях и си говорех беше той. С времето проблема ми се влошаваше и един мрачен ден, когато понечих да стана от леглото, не можах да направя и една крачка, а директно се строполих на пода. От този ден насетне въобще не можех да ходя, което направи живота ми същински кошмар. В продължение на много дълги периоди оставах сам, а това ме подлуди и подсили тъгата ми. Скоро съвсем изгубих желание за съществуване, а подир месец-два за пръв път изпитах желанието за облекчаващото избавление – смъртта.
Капка восък падна на ръката ми и ме събуди. Бях потънал в дълбок, като че ли безкраен сън, и едва ли щях скоро да се събудя. Какъв ужас за мен – бях буден и отново сам със себе си. Страх ме беше от мислите ми, защото те бавно и мъчително ме подлудяваха. Около мен, същите до болка познати неща, не събуждаха никакви позитивни чувства у мен. Старата библиотека, чийто книги отдавна бях прочел по няколко пъти, потъналия в прах гардероб, изтъркания персийски килим и дървените маса и столче до леглото ми. Имах чувството, че ще полудея ! В този момент най – желаното от мен беше всичко това да свърши. Жалкото подобие на живот, което имах да бъде отнето и душата ми да получи своя вечен покой. В следващия момент, точно до леглото ми се яви някакъв ангел – целия в бяло, с две прекрасни крила и лице, което събуждаше у мен чувства, който смятах за изгубени безвъзвратно в дълбините на душата ми. Топлина обгърна тялото ми, а ума си – чувствах по спокоен от всякога. Този миг на сладост, обаче бе кратък и след малко белия ангел изчезна, тъй внезапно както се бе появил. Известно време след това, не знам точно колко, на същото място се появи друг ангел – черен, мрачен, навяващ трагични помисли и събуждащ скръбта, която се бе загнездила в средата на душата ми. Той ме изгледа и за секунда-две впи поглед в очите ми, сякаш цели да внесе допълнителен смут в и без това неспокойната ми душа. Този ангел изчезна също, за радост. Дълго време след това лежах в леглото и размишлявах над случилото се. Какви бяха тези ангели, какво означаваха, та аз нищо не разбирах… Доста дълго време, подир виденията ми пред мен се появи странна картина – намирах се в някаква странна местност, където навсякъде имаше кал, а облаците бяха светло сини. Пред мен бяха двата ангела, белият стоеше смирено и с едната ръка показваше тунел, от който се виждаше ярка, бяла светлина. Черният – мрачно стоеше и мъмреше нещо на неразбираем език, показвайки ми пропаст, от която тъмнината, сякаш шепнеше името ми и ме приканваше да се отдам на меката й паст. Сега дълбоко съжалявам за избора си, но колко късно е вече…Избрах черният ангел и мрачните му обещания за край на болката ми. Започна безкрайното ми падение в непрогледната пропаст. Желание ми се изпълни и душата ми напусна тялото, ала вместо да се отдаде на покой, тя попадна на мястото, където болката и студа са постоянни, а надежда – няма. Там, където черни гарвани свирепо грачат, а небето е черно като душата на демон.
След смъртта болката за мен е двойно по – голяма, ала аз сам направих избора си, нима имам право да се оплаквам ? Нима някой е виновен за греховете, които е сторил ? Та, нали всеки прави своя избор, дали добро или зло – за всеки е различно. Знам само, че след смъртта започва истинското изпитание за душите ни.

Булевардната стена

Застанах пред стената. Беше ужасно красива. Тя, не стената.

Всъщност, не бях виждал толкова красиво момиче. Захапал замислено цигарата, огледах внимателно порцелановото й лице и тъмните, задълбочени очи.
Някой доста сив мина покрай мен и дежурно хвърли реплика, изтъкана от лъжи и фалш.
- Красиво момиче, много красиво.
Кимнах и се обърнах да видя този сив, но той вече беше отпрашил по тротоара, проточващ се до края на хоризонта. Свих рамене и метнах цигарата по него, с надеждата някак да го уцеля. Което бе невъзможно, разбира се.

- Коя си ти? – попитах и запалих нова. Трябваше да ги намаля, но си го казвах сякаш от векове.
В началото не отговори, но после очите й проблеснаха и в тях се изви вятър от живец.
- Син Нанна.
- Това е мъжко име.
- Знам. И все пак са ме нарекли Син Нанна.
- Син Нанна, защо умря?
Красивите й очи се разшириха и в тях видях сблъсъка на светове и разпада на небеса. С уплашена нотка в ириса тя наклони леко глава.
- Аз не съм мъртва.
Помислих малко и реших, че няма смисъл да й развалям удоволствието. Питах я дали пуши и като тя кимна й дадох и на нея една, след което блажено двамата застинахме, дърпайки от отровния, сивкав дим.
- Защо стоиш сама покрай тази сива стена. Не те ли е страх, че някой ще ти направи нещо?
- Не, трябва ли? Хората са добри, и нощем съм оставала тук. Луната хвърля цветни отблясъци по този тротоар, стига да чакаш внимателно изгрева й.
Опитах по-тактично.
- Син Нанна, разочарова ли някого?
Погледна ме странно и с...разбиране?
- Да. – наведе глава и косата й се люшна като водопад от гарванови криле. – Родителите си. Най-близкият ми. Себе си. Живота...
В крайна сметка...знаеше.
- Извини ме, непознати, но трябва да си ходя у дома сега. Този път ще се върна, благодаря ти. – момичето се усмихна и очите й ме поздравиха прощално.
Знаеше. Но не искаше да повярва.

Кимнах й и размахах ръка – още с цигарата – в приятелски жест. Когато тя си тръгна повърнах – на същия този сив, лъскав тротоар. Няколко сиви се връщаха от работа и ме изгледаха с присмех, след което ме отминаха. Пооправих се, взех кърпичка и си изтрих устата. Вдигнах глава.

От некролога ме гледаха две спокойни, прекрасни очи. Беше починала много, много отдавна, затова и обветряният лист беше окъсан на места, сякаш забравен от всяка и всеки. 25.01.2005. Преди двадесет години...

Хвърлих отвратено цигарата, всякакво желание бе изчезнало в мен. С тежки крачки тръгнах по булеварда покрай стената. Стена, от която постоянно ме наблюдаваха мъртви черно-бели лица...докато не намеря своето там.

^
Много добро

Смърт

Виж;
кехлибар грее
докато процесията се вие
и блестят унили майчини сълзи.

Чуй;
сойка пее
сол бреговете ни мие
буря над главите с тътен бучи.

На дъб;
Ковчега ухае
Който братът мой изпраща
Между корени и тихи морета.

Скръб;
Небето сияе
Вятър молитвите ми отпраща
И повтаря на дървесата обета.

„Листата са моята кръв;
Стъблото е моят живот;
Планините са вечния взор;
Реките шептят водния хор;
Цял съм и не можеш да ме отнемеш.”

******

Аз;
Същия, който бях
Се борих с теб
И отново загубих.

Кой си?
А кой не си?

Структурирам
Съзнанието си вяло
Но изключвам
И отново се чудя;
Въртя двата въпроса.

Отвън ме гледа
Тъмна птица
В разкъсана рокля
И плаче с кръв
И капе във паница
И зове се нова жрица
И в ръцете ми умира.

През счупения прозорец
На празното ни витаене
Стоновете на мъртвите кънтят сами.

***

Химн

Знаеш ли
Че да откраднеш едно зрънце
Подсича подпорите
И ние вдигаме глави
Със звън
В нашите сърца
И стон, и гръм
От хиляди гърла -
Недоволството шепти.
Построихме планина
А ти я разруши
Ще я върнем
Ще я върнем!
Ние сме един,
Ние сме хиляди.

Ръцете ни са кал
Гърлата ни са вик
Какво значи
"Един от вас - умрял"
Кой го казва, питам
Него ще набучиме
На планина, на щик!
В буря ще го
Родим наново и
С усмивка ще развеем
Знаме на нашата победа
Защото имаме любов
/гърлата ни са ален зов/
И в кръвта на очите
Цял свят ще се огледа.

****
Да...сега си спомних
Някога имах дом
Хей, не, не точно, не
"Мило място" му казвах поне
И се смеех, и имах
Някъде вътре в мен си сърце.

И всъщност имах любов
Напук на всичко – обичах
И докосвах, и думи изричах
И се смеех най-кротко с очи
Болеше ме с тръни
/знаеш ли какво е?/
Когато и моя близък го боли.

Сега си спомних за вас;
Някога всеки и всяка
Беше част неразделна
/красива.../
Късче от фрагмента „мен”.
Миг; и загубих своя глас
Времето ни е разделно,
Израснах във коприва.

А тя, мръсницата
Знаем, знаем –
Няма навик да прощава.
Щом е крива спицата
Що да дири тук;
Що да дири тъдява?
Нямам дом, не ми говори
Вече дори не знам
Дали има такъв някъде там;
Където и да е, за него
Ще диря; ще се изтръгна
Ако ще да лежи на Края дори.

Изкуството

Оооо,
аз съм змия
и мога да крещя
и с лапа да убивам спомени
и с нокът да драскам по нови земи.

Изкуството
умира с прободна рана
време е да го възродим с мастило
за което плащаме със собствената кръв
собствената кръв е за словата ни стръв!

От змията
ще вземем с вопъл отровата
с вълча лапа ще изтръгнем гръклян
с нокът ще бележим началото на природата
защото изкуството е фактор непреодолян.

Но то не е нежно
не и винаги, не казвам това
то е грубо, сякаш мечка извива човешка ръка
и крещи и пищи, и се вие, и на мандрагора е дъха
и, по дяволите, отрова е и сладост, и забравя ни греха.

Като влак
между тревата и катранените небеса
смазва и телата ни влачи, а ние сме във възторг
и осъзнаваме, макар и късно – та ние не сме само меса
не сме, не сме, никога няма да бъдем, защото не е, НЕ Е така.

Аз дялкам, раждам, убивам
аз съм змия и вълк, лисица и птица
изкуството тече във мен, черно-бяла, блестяща мараня
питам те, заставен отпред – с нас или без, ще дерем, тук и сега?

Затворени окови

Ако можех...

Имам толкова пътища
Светят и блестят пред мен
И във всеки с ярост умирам
И във всеки съм отново роден.

Но един е с листа препречен
Защото в миналото блед остана.
Друг е забранен – завинаги предречен
Третият е в плътта зарасналата рана.

Паветата са прекалено груби
И разцепват с ален цвят на мига –
Символ как частица от мен се губи –
Признание как в парализа са моите ходила.

Ако можех
Дори за прашинката време
Бих ли се върнал назад
Или скочил напред?
Всеки ход е просто ново бреме
В което „преди" става „след".

Молитва

Време е да се разлюлеят стените;
Да се слеят подземия и катакомби
Светът да падне, и ние със него
Огън да лее вода; да се склопят очите.

„12-годишна беше изнасилена от петима души.
Момичето проявява отклонения; лекарите смятат, че няма да може да преодолее случилото се.”

Вековете тегнат и ни смазват
Притискат сърцето и костите чупят.
Човешкият род е низък и ще умре
Моят и Другият дъх извиси се и прокле.

„Брутално убийство потресе столицата днес.
90-годишна старица бе буквално разфасована за 10 лева.
Убиецът е успял да избяга и е обявен за издирване.”

Хрип от милиони загиващи души
Холокост и спасение; светлина в мрака.
От небето адски пламък злобно свисти
Гарван до сойка с лед извива си грака.

Жиците се впиват в плътта и пристягат
Вълк раздира гърло и мечка чупи ребра.
Майка плаче, в ръце й – мъртво дете
Пустош тлее, огън се вее от всяка страна.

„Момиче на 16-годишна възраст изчезна по пътя към дома, смята се за отвлечено.
Родителите описват дъщеря си като кротко и спокойно момиче
И все още не могат да преодолеят шока. Издирването продължава.”

Този свят отмира и не ще се върне
Защото с дъха на дъха си го проклех.

...умрете или не, умрете или не
всичко заедно в ария последна
умираме, умираме, умираме.
Нека загине този свят прокълнат
С дъха на дъха си го проклех;
Навеки проклех земния ад.

Супер, супер!
Цитатчетата са прекрасно допълнение!
...and long live misanthropy!

Поздравления Няма смисъл да казвам друго.

^,^^ благодаря.

--

Забравени деца

Ние сме мъртви
Също тъй – угнетени
Падаме
.......постоянни жъртви
Борим се с
.......ежедневните проблеми.

Деца сме
И се усмихваме
/Само за да плачем/
И знам, за мен
Важното е едно име
/Един призив тъй тачен./
Но него го няма.

А сме в камък;
А сме в тиха глухина
И в утроба
На сивкав пламък
Срещаме една мечта
Една лишна празнина.
Не е достатъчна.

И не мога да намеря мира
И се блъскам -
Муха във стени
На буря метежен безспира
Мене промени.
Мрак извира, щом
Камъка заблъскам
И открия забранените земи.

Ние сме мъртви
И камък е нашия живот
И пак, пак падаме –
Покосени хартиени жъртви
В търсене на имане
В търсене на всевечния кивот.

Now we're talking about poetry