^ аз си направих труда да прочета твоите 105 поста, и нищо стойностно не намерих, така че никак няма да е зле да се позамислиш малко, преди да оплюваш тоя или оня

Попаднах на литературното творчество на нашата драга гражданка за по кратко тук наречена мис Линда. На какво е мис и защо е Линда не знам, обаче творбата, която ми е изпратила като лична бележка директно я поставя в пантеона на моите любимци. Ето и едно цитатче от нея:

"село, селооооооооооооо, селоооооооооооооооооооооооооооооооооо

благоевградско селооооо, и понеже немате жени, си ебете козите

ахахааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа"

Да ни е жива и здрава поетесата и още дълги години да ни радва с литературното си творчество.

Отново срещам разбиране от теб MrsLinda. Аз не се обиждам от злободумията на другите, това е човешко, твърде човешко.

Наземен вой

Кажи ми
кажи ми как и с какво
са заслужени тези тълпи
кажи ми къде,
къде и защо
нечий робски ум теб роди;
кажи ми, кажи ми.

Проклинам песнопенията
изтръгвам летаргичните души
с гарван-копие –
вихър съм
и опустошавам селенията
с единайсет лъча
секвам сън.

Кой те нарече висш,
и кой те нарече Бог?
Кой масите покоси
с жезъл
съ’ скиптър
с поглед безумен дори!
Всред молитви и химни
с гняв
тлеещ
неспирен
в ярост крещящ
опушвам бели стени.

Легион от лишени
с тях чакам за твоята плът.
Стълби, до небето опрени
земята ще разтърсим тоз’ път.
Чумави
и прокълнати
бледи и
мъртви
всичките – братя.
Без крака
с разбита уста
с издути ръце
без крила, без лице.

Ратаят воин става
срещу предадена клетва.
Кръв за вяра
и вяра за кръв
и теб ще забием на летва.
И рояк, рояк
пчели без жила
ще хапем, ще плюем
вяра искаме за кръвта
вяра
вяра
вяра истинна за всяка душа!

^ Първата строфа седи не на място тук... много е... абстрактна... на фона на останалото
Но пък и тя остава в главата от цялото произведение...

Хм, те туй не го разбрах май. Не знам. Та, да си продължим..

---

Lex Talionis
/душа за велика душа/

Много
прекалено ти се събират
и дишат от отровата
и пият от прашасалото вино
и пият
и пият
и пият
всичките тези мъртви.

Когато разкъсаш длани
виждаш отвътре навън
отвътре...навън -
бяла приказка,
черен, черен сън.

А аз ще разкъсам дланите
не моите, не
а твоите -
за да потърся право
да потърся обяснение
да изсмуча отровата
и без наведена глава
без капка примирение:
ще поискам нашето желание
да кажеш защо
да кажеш и как
да те счупим
скършен пъзел в едно
да те сгърчим въ’ мрак.

Защото безмълвният зов
нивга Бог не ще се нарича.
И всяка уста и око
от тук до безкрая
лъжите и светлините
ще отрича.
ще отрича.
ЩЕ ОТРИЧА.
Lex talionis
&
Lex draconis.

С последния дъх те проклинам
навеки и отвъд времената.
И глас-дар като вихър аз имам
от името на всички, които уби
всички, които чакат разплата
аз теб, чудовище-Бог, проклинам.

"Много смърти и много тъга. Човечеството винаги е било закърмено с тях, пяло е под развято знаме, пяло е, докато не е изгубило живеца. Грешно е да се твърди, че не трябва да обвиняваме божественото начало, след като някои вярват в него. Където вирее вяра, обвинението преражда идеите и ги формира.

Виновни винаги има. Но от страх да погледнем в себе си, виним предполагаемият ни, налудничав и жесток създател. Отраженията са по-бледи от оригинала. Числеността не е извинение. Няма извинение.

И някой ден ще плюем с презрение в очите на този, който ни създаде, за да ни убие."

Почивай в мир Настя, която не познавах. Както и всички други - деца на едно обречено творение.

Лутане

Имаше едно безвремие,
в което се учехме на прошка.
Имаше едно безвремие,
в което се учихме да забравим.
Учихме се на вяра в себе си,
учихме се да помним...
Но паметта се изтърка,
премина през облаци
от забравени грешки,
посърна и после потъна.

Някога, някъде бяхме заедно.
Душите ни търсеха пристан.
А болката като съдница вечна
отряза съдбите през рамото.
И вече не вярвахме никому.
Въртяхме се в кръг.
Измъчена мисъл и страх
завладяха сърцата ни.
Ментално. Обърнахме се надолу.
Главите ни гледаха ада.

Времето не научи и нас.
А болката остана забита в оковите
на робското мислене.
Не забравяш. И още по-трудно прощаваш.
А паметта се изтърка от циклене
и разярена връз прашния под
изтрещя и продъни тишината
с отекващия в стените на кухата мисъл
вой. Самотен. И мъртъв.

Някога, някъде бяхме ние.
И се въртяхме в кръг.
И циркулирахме нежно
и леко изнервени, даже леко ранени.
И в страх се смущавахме
даже от себе си.
Да изчистим оковите искахме,
но нямахме смелост.
Да възкресим лудостта справедлива желаехме,
но нямахме себе си вече,
за да повярваме отново във нас

Хаотичната,
прочетох го, хареса ми. Нямам някакви кой знае какви забележки, всичко е ок. Ревнивостта убива, хах. Продължавай Стилът ти е по-съвременен, в което няма нищо лошо, разбира се. Бих те посъветвал, може би малко по-стегнато да е, но това може би са само мои размишления.

Благодарско много за коментара.  
Всъщност аз си направих труда да си прочета.. разказа сутринта и като видях какво съм писала..
"УжасТ" не е достатъчно силна дума. След множеството предстоящи редакции ще е що-годе приемливо. Повече няма да пиша след един през нощта..
И да, бих го стегнала, но винаги се унасям и пиша излишни подробности.. Затова после редактирам и премахвам най-излишните.. :Р

Химнът на дрипите

Тълпи, тълпи
прииждащи,
безоки
студени
чумни и шумни
живи, живи
социални мъртъвци.

Като армия разярена
кошер разбуден
вдигнал пестник
с рев на лъв измършавял
чакащ връщането
на сина блуден,
на сина разблуден.

И щом злато проблесне
хоризонта се люшва
вълните убиват
кални и мътни
дрипави
сополиви
в косите – въшки
в косите – все гниди
без място за приказки
без място за самодиви.

И гръм убива небето
и корен разравя земята
от хиляди гърла виждам
окървавени езици
и всички викат
и всички крещят:
„Разплата!
РАЗПЛАТА!
За нашите бащи
за нашите деца
за измършавелите души
за застиналите ни сърца!
Разплата сега! СЕГА!"

И Бог, там горе
замлъква и чака;
ангелите шептят
демони спират да ровят.
С кръв в очите
потънали във шлака
глава надигат те
и Вселената за миг умира.

Горска приказка

Стоя самичка сред листата
и гледам към гората с жал.
Стоя и мисля за дърваря,
как сякъл и не се прибрал.

Разправят, феите му пели,
улисал се и не разбрал
как мръкнало и на къдели
се спусанла мъгла без жал.

Изгубил пътя и останал
в гората сам. А там
не знаел и не вярвал,
че имало и звяр голям.

А феите със дълги роби
безшумно бродели в гората.
И търсели души самотни
да омагьосат без пощада.

От обед песента запели,
видяли тъжния дървар
как хубав бил и тежко удрял,
изливащ болката си ням.

Оставила го чудна мома
онези дни в селото сам.
А челядта си иска свойто
и тате бягал за дърва.

Те мъничко му завидели,
усетили йощ обичта,
която нейде на дълбоко
погребал в своята душа.

И пожелали мигом силно
да имат момъка суров.
Да омагьосат го и придвидливо
да го оставят в дар готов.

А звярът нейде подусетил,
че жертва ще му принесат
и зъбите готов наточил
и тръгнал бавно нанатам.

И ето- вече мръкнало,
дърварят не усетил даже
и още пътя щом подирил,
видял, че няма да го бъде.

Те, феите, му се явили,
омаяли го, паднал той в несвяст.
Наоколо му те танцували
и галели го във захлас.

И полумъртъв от дъха им
и губещ сили от омаята,
оставили го в дарна звяра,
идещ бавно във тъмата.

А сутринта, когато тръгнал,
приятелят му верен да го дири,
на камъка до брадвата му зърнал
една глава и много дрипи.

Помен

Кръстове
извисили се пред мен
боже, цяла каменна гора.
Около тях –
частици от вкаменения ден
вълни от сивееща слана.

Сядам с тих стон
раменете падат
о, раменете се тресат
очите дера, дращя безсилно
пресъздавам за последно звукът.
А около мен вали
както никога, никога преди.

От клоните на живота
аз ще откъсна един.
Дърводелец прероден
ала не Божи, не Божи син
фигура ще извая една
и ще я оставя до гроба –
сред ярките завещани цветя
паметник малък на черна земя.

Аз, братко, не мога да пиша
мога само кръста да нося
обрисуван с твоя лик и мечти.
Аз, братко, чувам, чувам как
мъглата нощна страхливо издиша
за да пусне при кръста ти мрак.

И нека мрак да е, но не и забрава
всечен в кръвта, всечен в плътта
ще те срещна на самия Край.
Аз знам, брате, там шири се
за всинца една безгранна морава
тя, брате, тя ще бъде нашия Рай.

Ego mos memor vos, frater.

На В.

Почивай в мир. Дано мястото, на което си, бъде красиво и добро..

Самодива

В гората, сред пороя на дъжда,
седеше самодива хубва.
И пръстите докосваха едва
разтичщите се по тялото й пръски.
Защото слабичките й ръце
тъй уморено падаха връз коленете
във спомени обгърнати и във печал...
Навеждаше глава до тях
и тихо заридаваше.

Дъждът валеше,някак силно блъскаше
о дънера на преваленото дърво.
А тя, със свити в колене крака,
седеше върху цъфналите тази сутрин теменужки.
Дали валеше зарад тях дъжда
или отново я прегръщаше
във самотата й?

Когато спря, ни облак не помръдна.
А тя заплака безутешно.
Картина във гората след дъжда
художник там със нея би си нарисувал.
Картина на самотото сърце.
Как самодива се прегръща със пороя.
И после със измито от дъжда лице,
рисува обич върху своята неволя.

. Telia, пишеш интересно. Имаш един, изненадващ за мен, идеалистичен словесен поглед в творбите си, но твоя идеализам не е сляп, както повечето такива, а е обвързан с едно своеобразно осмисляне на идеала ,представен в думи. Иначе казано тази мисъл, несвойствена на идеалистическите усещания, представлява едно частично отрицание на изказаните идеализирани слова и точно в това противоречие се крие истинската красота на тврчеството ти.
Любимото ми е „Лутане” ,но това едва ли те изненадва.

Scion_of_storm, харесвам произведенията ти. Смятам, че съчетаваш много успешно представянето на картини с една своя уникална експресивност, която никъде другаде не съм виждал. Но това е, защото ти имаш уникално усещане за трансцеденталното и идеализираш само неидилизаруемото. И точно тук се крие чарът на гносеологичното ти търсене, чиито смисъл, може би, е точно безсмислеността му.

Ай,айй, Щурме, и аз го харесвам!

Telia "Горска Приказка" звучи като микс: "Нощта, в която Лафонтен тръгна да придиря на Толкин, че нема такива същества..."
Хареса ми много!!

Ако не си чела "Дневникът на Сатаната" на Амброуз Биърс, ти го пропоръчвам

Никой

Не спомня вашта памет началото безлично
на вас и вашта личност, там утробно без лице сте!
Днес на общия прогрес вий върхът сте лично!
Не е ли двуличие, да се надвесвате над вчерашното си падение, простете?!

Толкова много имена откърми безименния свят,
веднъж порастени, те преименуваха родното наименование:
видяха нещо в нищото и кръстиха го всичко и от него ще посеят
висините си(приземни) и даже себе си и своето сказание.

Все още търся някой, който себе си Никой да нарича,
който да е забравил спомена на забравата човешка,
който да знае незнанието свое и от него да не се отрича.
И ще търся сред „праведното” множество скътаната грешка.

Прощавай, nikoi, но не схаващам думите на първия куплет. Някои думи са непознати за мен. Благодаря за добрите ти отзиви относно творчеството ми, само че тук не пишем, за да се възхваляваме или да изтъкваме някого. Отдавна изказах мнение по този въпрос някъде напред в темата.

A train to drown in

What happened, my friend
saw you drown
drown and rise again.
So, uh, what happened, old man
life turned grey to brown
but we’re still on the same ol’ train.

I drop from twelve to twenty-five
drop dead, yeah, clench the fists
and go like darksome fiend.
Upon a moor, in a fall I dive
tattoo marble across my wrists
say the words I never meant.

And, I, uh, I throw a stone
to hide the past ‘neath a tomb.
And when the marble’s all gone
spitting,
raging,
shivering as hell itself
I fall back in the ol’borne womb.

So say, what happened, my friend
always late and tired for our choices.
I stare in so many words I never meant
hidden beneath a thousand voices.

Отражение

През две поля живееше една
далечна моя близка.
Скръб наричаха я двете ми сестри,
които се познаваха със нея отпреди
и често срещаха се в тъмни нощи
на плач, когато се отдаваха
по своите любими.

Една такава нощ щурче при мен дойде,
и с китната си беличка цигулка
засвири ми едно лежерно нещо,
в което пееше се за скръбта,
как идвала отвъд тъмата
и ярка как била.

В земи далечни не живеела,
а носим я в сърцата, жадни за любов.
И щом звездите засияят, ний плачем,
пееше щурчето...
И с него аз пролях сълза,
очаквайки любимия, и мислех как
след дълъг поход срещу себе си
ще дойде, ще приседне,
и аз как всичко бих забравила поне за миг,
щом косата му докоснеше лицето ми...

Видях тогава пламък,
а небето някакси помръкна.
Видях и нея в синя роба -
ръце разпери и ме призова.
Тогава и сълзата секна.
Щурчето спря да свири.
И с нея разговаряхме мълчейки -
как него няма никога да видя...

Забравен танц

“…whether you are gonna be the problem
or you are gonna be the solution”
- Shai Hulud quote

Ако вярваш
на същите тези хора
които те гледат невинни
и лъжата облещена
поемаш съ’ студен дъх -
то ти си глупак
и извинения не трябва да търсиш.

Римата се изплаши
ритъмът набучих на кол
право в сърцето, право там
както вие направихте
без капка от езеро,
без дъжд от какъв да е срам.

Аз правило трето налагам
‘не доверявай се,
не разчитай вече на хора
които само сърцето ще изровят’.
И маска от стомана слагам
затвор за душата,
преграда като сетна отплата
тридесет сребърни ‘джаката’.

И нека прокълнат ме
с език от отровна пара
с очи на любима измамна
и нека разпънат ме сам
на кръст от плевел и сяра
и издерат ме грам по грам.
Аз на хора не ще се веч’ доверя
не и истински, не и както
преди танцувах с тях по ръба.
Не и както бяхме преди по ръба.

Тъга

Неизлекувани спомени в сърцето се бият.
Неизживени мечти го рушат...
И завихря се в него магия -
дали да поеме на път?
Дали да поеме през мрачната горест
и да остане само...?
Дали да рискува, макар и за кратко,
за щастие чудно едно?
Мечтите са хубаво нещо, му каза приятел,
с когото делиха съдба.
Но този приятел сега е самичък
във мъката своя и той...
Остана без него в своето "днес",
сърцето прокудено някак остана.
Противно на себе си той го закле
да замълчи, защото раната веч е голяма...
Сега си тъгува и плаче сиротно.
Приятелят там е, и сам.
Свещичка за него гори за живота,
а то ще е винаги там.
Сърцето мое те моли горещо,
приятелю, ти ме помни.
Със обич огромна и много надежда
аз моля пак да си ти...
Ти до мен, за да има утре пак слънце
и в мечти светлина да блести...
Аз помня как с твоите думи
у мен нежността съхрани.
Аз помня ръцете горещи,
влетени в тази магия...
Аз помня и дните горещи,
в които ти осени я.
Надеждата наша бе за неща,
толкова лични и тъй чародейни.
И сякаш магия върху нас връхлетя,
раздели ни, а сега плаче сърцето.
Помни. Аз ще се моля.
До теб ще съм и ще горя.
Остана огънят, в който изгаряхме.
Остана страстта.

И аз да се вредя с едно скромно разказче.

Не бях докосвал рояла от години.
Винаги съм избягвал да говоря за това. Така и до днес не мога да разбера защо. Просто изведнъж сякаш изгубих онова желание, което ме караше да свиря. Още когато бях малък, в детската градина майка ми казваше, че съм бил музикант по душа. Дори и тогава си спомням вземах две пръчки и удрях навсякъде по мебелите.
По-късно, когато започнах с уроците по пиано, всички се учудваха на таланта ми. Четях нотите, сякаш през целия си живот съм правил само това. Отраснах различен от останалите - докато моите връстници играеха по улиците, аз репетирах за концерти.
Но всичко свърши, когато един ден баща ми донесе един голям кашон.
- Компютър - рече той с весел тон - малко да се разсейваш, а чувам, че сега всички момчета имали компютри.
Усмивка грейна по лицето ми. Толкова много се зарадвах, че родителите ми бяха решили да ми купят компютър. Започнах да прекарвам по цели дни пред него. Почти забравих за музиката. Така престанах с участията и изявите. Сякаш целият ентусиазъм и желание се бяха изпарили от мен. Повечето хора казваха, че талантът ми бе напуснал, но единствено родителите ми отричаха това.
- Творческа криза - казваха те - Случва се често при хората на изкуството.
Така неусетно минаха годините. Някъде там останаха и спомените от възрастта, в която бях отдаден на музиката. Този компютър ме бе завладял, какво откривах в него, все още не мога да си обясня, но и до днес са малко онези, които знаят за таланта ми. Изгубения ми сякаш талант.
Една късна вечер почувствах някаква празнина. Непознато досега за мен. Седнах пред рояла. Стар, но беше много скъп за мен, носеше ми приятните спомени от детството. Докоснах го, дебел слой прах беше полепнал по него. Неусетно старите навици ме завладяха. Взех кърпичката и не сякаш просто бършех клавишите, а виновно ги галех. Поставих ръце върху тях и затворих очи. Музика изпълни душата ми. Искаше ми се да остана в този свят на красота, да не се откъсвам никога от него.
Изведнъж усетих нечие докосване, като че ли нечия ръка погали рамото ми. Обърнах се и видях девойка с дълги кафяви коси и едни кадифени очи, които излъчваха необикновена топлина. Усмихна се.
- Ще посвириш ли за мен? - помоли ме.
- Дали ще мога? - отвърнах неуверено.
Не знаех какво се случва - дали е наяве или насън. Почувствах някаква нова сила, която извираше от мен. Свирех с неутолима жажда. Желанието ми да бъда всеотдаен на този свят се бе върнало.
Отново започнах да се готвя за концерти. Не знаех ще издържа ли? Пръстите ми бяха неуверени. Имах чувството, че не свиря това, което трябва да бъде. Вярата, че ще успея както винаги, бе изместена от едно прокраднало се съмнение. И също толкова неочаквано чух гласа на нея - на съдбата.
- Ще успееш - казваше ми тя - музиката ти е вълшебна! Никога не забравяй, твори със сърцето си!
За нищо на света не исках да напускам този свят на музиката. Жадувах за нея. Тя правеше всичко по-различно, по-живо и необикновено.
Съдбата беше до мен. Това вече ме караше да се чувствам уверен и вътрешно знаех, че това е правилния път. Завинаги.

Пепелява надежда

Въглен и пепел
и после - мъртъвци.
Многобройни
разярени
и о, бесни,
дърлещи се
хищни разкъсани хиени
чакащи идни промени.

Аз сърце имах
сред живи!
сред пламъкa чер
сред въглен разпален
и бях листо в пролетта.
В надежда загинах
отхвърлих
изстисках
като парцал мокър
изпосталялата си душа.

Сред мъртъвците живея
и сред мен живеят те
проснати
като войници оловни
от буря разхвърляни
подети от вихър
ах, проснати, проснати
по ужасяващо минно поле.
И аз мъртъв съм,
и все тъй хладни остават си те.
Чер въглен
чер като мрачна родина -
захвърлен с омраза
в мечтите на едно светло дете.

И аз в него живея
с тамян в изпосталяла душа.
Тютюн в простора
безмълвен все тъй вирея
в очакване на пепелява река.

Нихи

ПЛЮЯ
плюя на твоите стремления
на живота
и на
също така светлината
на всички възхваления
защото тъмна, тъмна
остава си гората.

Изкормих сърцето
захвърлих го
жадно да цвърчи
застинало на пещ.
Това е, което
усмихва ме
в сардонит зловонен
сапфирено сив зловещ.

Аз сам съм се родил
сам вътрешно живея
и сам ще си умра.
Стълб кръводървесен
извисен до небесата
разкъсал 'давно плътта.

И няма топлина
погълнахме луната
заплюхме радостта
в жлъч потопих сърцата.
А бях толкова невинен
докато
един
безоблачен ден
не ми обясниха правилата.

Камък и жила
с отрова кръв
с ръце ножове
с очи гранит.
Ръцете вдигам
към небето
да го строша
Аз съм сардонит.

"Надежда?
Повръщам върху сиянието на вашата празнота, градена на надежди.
Буря нека овъгли месата ми и изпепели това, което остана.
В живота си - винаги сам,
винаги сам, Калам."

^^^ Уау! Пишеш изключително увлекателно! Брависимо!

***

Облаците бавно се точат,
като нишка от дрипи-
забравени стари предания.
И после изтичат през склона,
където се крият от погледи яростни.
Грозни... бяха старите скици на битието.
Някой реши нови с рязък замах да рисува.
А те станаха тежки, не прозираха
през ефира на мътния небосклон.
Титани, помнещи как сме създавани,
бавно се спуснаха откъм мъглата.
Наляха мъдрост, а ние, вече отровени,
я изхвърлихме и направихме рана.
Чупим щитове, а облаци отново прииждат.
Зад хълма настана война-
обезсърчените викат, а жалките
хвърлят гранати...за да счупят надеждата.
Умираща бавно звезда озари необятната шир.
Почиващи в мир Духове, закръжиха
над пепелявата сплав от тела.
И се заточиха плавно облаците-
стара нишка от дрипи, нова вражда...

Първи дъх

"...и с първия си дъх
ние проклятие ще изкрещим."

С печат кръвен
дамгосан на устата
като добитък обречен
с окови пристегнати
стомана омразна окол' краката
духът ни - сломен, съблечен.

РАЖДАМЕ СЕ!

и писъкът ни трепти
един вой невиждан
на оскотели чеда
всеки - заплют,
всеки - обиждан
без ръце борбени
без светлоноси лица.

От мрак най-отчаян
душа ще изковем
пресована и невярна
закопитена в
най-гнусна
в най-мътна леярна
изродена, фучаща
досущ звяр кръводавен
в най-грозния плен.

И първия дъх
последен се оказва
но ние крещим ли,
крещим.
Плюем, плюем!
на тази всемирна проказа
душите ни греят
и сърцата, те пеят
потопени в безжалостен дим.

10 от 10 по скалата на Щурм. А знаеш, че рядко бих ти казал нещо такова.

Е, това вече си е сериозна работа наистина. :ь

Тишина

Гори...
Взор в Тишината и песен дочувам.
Щурци...,
а някой пак в съня си бълнува.
Боли...
Не можеш повече тук да останеш.
Приспи...
сетива си натежали от бемълвие.
Проклинай...
денем мен и мойто присъствие в теб.
И отново...,
взор забил ти в тишината,
следвай...
Сърцето, което разбира Душата.
А мъртвите...
Те в своите ризи гробове плетат.
И ние...
Ние с теб сме там, в сенките.
Мраз...
Проклинам и плача за свойто Вдъхновение.
Палач...,
убий мен, щом обричаш него в забвение!

Интересен е поводът, по който написах следния текст. Бяхме на упражнение и прилагаха върху нас ТАТ (тематично аперцептивният тест, в който гледаш определена сцена с участието на човешки фигури и трябва да кажеш какво според теб се е случило и какво ще се случи). На мен ми дадоха картина на човек, който се подпира в мрака на стълба на улична лампа. Аз, обаче доста некадърно бях обърнал картината наобратно и тъй като наистина беше много тъмна, видях нещо друго, а именно покойник и ангел над него. Та ето и какво написах.

Lonely, hopeless and shattered he dies. An angel comes and showing him haven, says: “Your place is there by the grace of God”. He, however, laughs grimly and tells the angel: “Even an eternity in the Garden of Eden cannot erase the evanescent flash of agony, called life and, after all, who is more prepared than me for the suffering in hell. Bring it on! Nothing can crush me there, after I have lived here. No, my divine one, the beauty of the sky, the stars, and the angel songs are not made for me. I’d rather have the darkness and deafening silence of the underworld, there I wanna be seen, and there I wanna be heard.

Хай, нещо ми е скучно в тая съботна вечер и реших да пусна това:

Неочаквано



Не мога да си спомня датата, когато се случи, но ясно в съзнанието ми се е запечатало съобщението, което получих.
Казваше,че бил впечатлен от стиховете, които пиша. Стилът ми го вдъхновявал. Все още не разбирам какво толкова красиво намираше в тях, но в онзи момент почувствах някаква непозната топлина. Бях объркана. За първи път някой ми казваше, че онези малки глупави стихчета му носят красота.Не знаех какво да си мисля? Беше ли наистина прав, или просто ми го казваше от любезност...или от съжаление?
Тогава преживявах любовно разочарование и често намирах отдушник на емоциите си в поезията. Понякога си пишех по цял ден само и само, за да забравя поне за миг болката. Веднъж реших да кача скромните си творби в един сайт. Защо не - рекох си - Да споделя и аз нещо. Тогава получих онова съобщение. Неочаквано. Помислих, че се шегува, но след като го прочетох още веднъж се разубедих. Нямаше шега.
Продължихме да си пишем. Той винаги ми пращаше разни мили съобщения. Много скоро започна да ми се струва, че това е най-милият и нежен човек, от всички, с които съм си писала. Разбираше ме. Никой до този момент не бе докосвал душата ми толкова. Понякога си мислех, че съм го познавала винаги - през целия си живот. Но защо едва сега го отривах? Не можех да си отговоря.
Скоро започна да ми праща свои стихове. Казваше ми, че били за мен. Това беше най-красивата поезия, която бях чела. Караше ме да се потапям в едно огромно море от нежност и емоции. Нещо тръпнеше в мен. Чувствах се както никога до сега. Използвах всяка свободна минута, за да се свържа с него. Непрекъснато името му изплуваше в съзнанието ми. Щом се приберях от работа, бързах да седна пред компютъра. С нетърпение очаквах да видя мигащото в отговор съобщение. Сърцето ми биеше лудо всеки път, когато той кажеше нещо мило. Чувствах се като пред полет. Всичко изглеждаше като на филмова лента, докато веднъж не прочетох следното съобщение: "Не издържам. Искам да видя лицето ти! Не спирам да мисля за теб! Да се срещнем!"
Цялата изтръпнах. Не можех да повярвам, че това се случва. Ръцете ми трепереха. Трудно да намирах думите, с които да отговоря. Прехапах устни и единственото, което можах да напиша бе "Да! И аз искам да се видим."
Бързо се уговорихме за часа и мястото на срещата. Станах и побързах да се приготвя. Тръпнех от нетърпение. Изгарях от желание и от вълнение. Ами сега - питах се - Какво ли ще стане? Как ли ще реагира като ме види?
На излизане от входа видях симпатичното момче от отсрещния блок да минава покрай мен. Все още нищо не подозирах, но когато тръгна по улицата и се насочи към близкото кафене разбрах, че това е той...

Вода 2

„Какво друго да събуди музата
освен трагедия човешка?”

Оставете ме
и нека обрисувам нещо
монумент всечен
елегия в пастелно синьо
спомен, дето тлее вечен.

Там скиташе Вода
с мрежи разплетени
за улов скръбоносен.
Дърво проскърца, и
всред водни врати
Адът, казват, Адът
се разкрил най-грозен.

И няма гроб,
няма ни сянка,
ни сетно ложе
за тез’ безпомощни тела.
Кой може, кой може
да ги върне в пролетта?

Нека Водата коварна
със съсък разсека.
От нея телата родни
на Майка земя вярна
с почит ще даря.

И в нейните недра
спомен нека изградя.
Паметник, на който
тук, сред смъртни нам,
ще се вее пламтящ върха.

Помни и за мъртвите живей.
В нас всички огънят тлей.

- 05.09.2009.
Почивайте в мир.

Сливане

Ти си в мен
и ръцете ми бавно допират небето.
Няма нужда от взор,
няма нужда да гледам към теб.
Аз те нося в сърцето
и Душата приветсва блаженството.
Водопад от искри,
нощно звездно небе, Аз-Ти.

И се ражда звезда
от прокудени бясове.
Жълта глъчка ехти
и се носим над лесове.
До тогава пропъждахме
всеки страж- пуснат страх от веригите.
Аз, неразбраната Аз,
Ти, неизречен и див.

А сега не вървим,
просто плуваме в самотата.
Не тежат нито дни,
ни окови в главата.
Разтечеш се във мен,
аз се гмуркам в дълбокото.
Не, няма ден,
няма нощ, няма време.
Има само река в тишина
и Дълбокото.

София

Надрусани
и вчесани
несресани
размъкнати
в покруса /ни/
се разкрива длетото.

Под флаг –
на свастика
на кръст
на звезда или не
на пентаграм
на гола жена без срам -
всеки свой символ
всеки от нас взе.

Бой.
По Попа
покрай църкви
с наркотици
впримчени в мрежа
едни падат, други стават
синьо, червено, дъга.
Над София изгряват.

Аз в този град
роден съм помийно;
и добавям своя отпечатък.
Покрай курви и курвари
Лозенец модерен
и Овчакупелски дувари
сред интелигенция
и сред улични хлапета
където в трамвай
старица с лев за билет крета.

Тъй или инак,
градът е наша мащеха
злобна и ревнива
разтворила крака
пред индустрията зловеща.
Стоя, шест и десет е
със съдбата в
пушека над нас имам среща.
Можеш ли да го усетиш всичко това?

^ добро е. Усеща се влиянието на Гео мМилев. С това огрубяване на езика. Хареса ми.

Един жалък опит от мен:

Жажда за промяна

О, майко, моя мила!
В България си ме родила
Сърцето ми ще ме влече
Вечво из земите на моите деди,
Живели и мряли за тоз къс земя.

Нощем гледайки Луната
Чувам стърси безброй.
Сякаш Ад настанал на Земята.

Предатели и врагове, навсякъде!

Къде изчезна наш'та чест?
Идеалите ни днес, тънат в кал злокобна.
От горди вълци, станали сме овци.
Надежда не се види за туй племе скотско.
Докат' чужди ни нареждат,
Промяна не ще срещнем.

Реформи и модернизация?
Един нов вид манифестация
На партия или водач със змийски нрав.

Духовно изчерпани, морално погубени.
Съдба на човек или на нация,
Това зависи само от вашата аргументация!

Добре дошли в 21 век!

Сашмен, тебе те виждам у някой учебник след 10-15 години. Ако все още има учебници де, кхъ-кхъ.

мене ако ме вкарат в учебник това ще е края на образУванието.. :д

От доста време не съм поствал, по простата причина, че работя върху разни мои по - мащабни проекти. Бих желал да постна един от тях, още незавършен, с молбата, който иска да опита да ми помогне поне с някаква идея или пък критика за добро. Все още не е озаглавен, като интересно е, че градът споменат в разказа е реален и се намира в Англия в района Уест Мидландс, в близост до Бирмингам. Ще съм много благодарен на всеки, който си направи труда да прочете и коментира, тъй като с този разказ смятам да почна да пиша по - дълги и заплетени истории Та, ето го въпросният :

---

А, някога всичко в Олдбъри беше тихо и спокойно; нищо не предвещаваше последвалите събития, които разтресоха и шокираха градчето.
Мистър Холдинг беше едър мъж с очила и мустачки. На главата му винаги стоеше черното бомбе, което той така обичаше да носи. Той бе спечелил уважението на градското общество със своята неповторима хитрина и дързост. Въпреки уважението, което си бе спечелил, мистър Холдинг нямаше семейство и цял живот бе живял в самота. Един от малцината, които бяха близки на едрия мъж бе доктор Грей. Докторът беше блед и много слаб младеж, който беше известен с нервността си и с чудатите си навици. В компанията на тези мъже, обикновено, беше и старият кръчмар Гилбърт Бигъм. Неговата жена бе починала преди година, а деца нямаше. На пръв поглед беше безобиден, ала ядосаше ли се ставаше като разярен звяр. Обикновено, обаче не беше много разговорлив и минаваше със съвсем минимално количество реплики, пък и неговото ниво на еродираност бе далеч под това на приятелите му. Характерно за него бе, че имаше ужасяващо голям суеверен страх и вярваше в редица странни поверия и легенди. Тримата, наглед, доста различни мъже бяха доста добри приятели и често бяха заедно в кръчмата на Бигъм.
Една дъждовна, самотна вечер тримата се събраха в кръчмата и след обичайните разговори относно бита и проблемите си, съвсем ненадейно доктор Грей подхвана интересен разговор :
- Господа – започна докторът – на прага съм на ново откритие, което може да промени всичко човешко вовеки ! Каня вас, моите приятели, да бъдете първите, които ще зърнат с очите си невероятния експеримент, който осъществих успешно. Елате в дома ми след половин час и ще бъдете хвърлени в дълбоко удивление от това, което ще видите – рече им доктор Грей.
- Непременно ще съм там, докторе, изгарям от нетърпение да видя плодовете на вашият труд – заяви мистър Холдинг.
- Ще дойда – тихо каза кръчмаря Гилбърт
- Отлично! Тогава ще се завърна в дома си, да оформя последните детайли по експеримента си, за да ви го представя в пълният му блясък. Ще ви очаквам да пристигнете. До скоро господа ! – след тези думи доктор Грей излезе, качи се в каретата си и тръгна по посока дома си.

След около половин час двамата другари се намираха пред дома на докторът, за да видят какво е това откритие, което приятелят им е направил. Когато пристигнаха, икономът на доктора ги приветства като заяви, че господарят му е в кабинета си и ги очаква там. След няколко крачки Холдинг и Бигъм се озоваха пред багрената, дървена врата, водеща към кабинета на Грей и почукаха по нея. Противно на очакванията им докторът ги посрещна с разтревожено, издаващо страх изражение на лицето си :
- Господа, ще ви помоля веднага да си вървите ! Тук няма нищо за гледане – отсече доктор Грей през зъби и им посочи вратата.
- Как така ? Ами онова откритие, което щяло да ни хвърли във върховно удивление и неземен потрес ? – рече мистър Холдинг, като и кръчмарят Бигъм се съгласи с думите му, кимайки с глава.
- Моля ви, господа, напуснете. Сега не е времето за обяснение, но ви уверявам, че ще ви бъде обяснено, щом това стане нужно – след тези думи докторът затвори вратата на кабинета си.
Двамата напуснаха дома на приятеля си в недоумение от случилото се. Всеки тръгна по своя път, а през нощта в дома на доктор Грей се случиха някои странни неща. Часовникът току бе ударил първият час на новия ден, когато ярки светлини озариха нощната тъмнина. Остри писъци пронизаха гъстия мрак обхванал целия град. Идваха от кабинета на докторът. С изгревът на яловото слънце писъците стихнаха. Никой в малкото градче не видя Грей през целият ден, а вечерта той не се появи в кръчмата на Бигъм при другарите си, които бяха силно разтревожени за състоянието на приятеля си, затова отидоха до дома му, предполагайки какви ли не свръхестествени и страховити неща, които биха могли да са се случили на приятелят им.
В каретата на път към дома на докторът Бигъм и Холдинг проведоха кратък и напрегнат разговор :
- Какво мислите е това нещо, за което ни говореше доктора, Гилбърт ? – попита мистър Холдинг
- Ами, не смея да твърдя със сигурност, ала според мен нещо определено не е наред с целият този „ експеримент „ на доктора. Надявам се да не се налага да ходим до Куентън*, носейки цветя за гроба му… - след като изрече тия думи, по челото на кръчмарят избиха едри капки горчива пот, а погледът му издаваше уплаха.
- Моля ви ! Излагате се ! Нима наистина сте толкова уплашен от това, че нашият скъп приятел – докторът е бил в кабинета си цял ден. Според мен най – вероятно се е разболял, поради тежката и усърдна работа, която е извършвал през последните няколко дни. Зает човек е, все пак.. – спокойно отвърна Барет Холдинг, отпивайки глътка от уискито си.
Последва неловка тишина, през която кръчмаря се опитваше да разсее страха си, а мистър Холдинг наглед съвсем спокойно отпиваше глътка след глътка от питието си.
Сетне стигнаха пред дома на доктора, ала на вратата ги посрещна някакъв висок човек с бледо лице, късо подстриган, със сенки под очите, който твърдеше, че е новият иконом на Грей и им предаде, че докторът има прекалено много работа, която изисква цялото му внимание и не желае да бъде обезпокояван, докато работи по нея и че веднага щом приключи с тази тъй важна работа, той сам ще посети приятелите си. Бигъм и Холдинг бяха силно изненадани от съобщението на иконома, поради това че ден по – рано доктора ги бе поканил в дома си, за да видят новото му откритие. Току преди икономът да затвори входната врата от кабинета на Грей се видяха пурпурночервени лъчи, които сякаш пронизваха тъмнината обхванала тъмният, неосветен коридор. Това накара Бигъм да засили страха си, като той побърза да прикани Холдинг да си вървят сега, пък утре да се върнат, за да се опитат отново да видят доктора. Поглаждайки мустачките си мистър Холдинг прие, ала се виждаше, че не му се ще много, много да оставя приятеля си, въпреки съобщението предадено от икономът му.
През нощта отново бяха чути писъци от дома на докторът, като този път бяха съпроводени с думи изречени с дрезгав, неясен тон. Последва ярка светлина, след което се чу човешкия писък от близката гора.
На сутринта заглавието в местния вестник бе следното :
„Дървар намерен обезобразен в гората„

„Тридесет и една годишния Робърт Мърлоу бил намерен мъртъв в гората от случаен минувач, любуващ се на утринния въздух. Мърлоу бил намерен с отсечена глава, а брадвата, с която сечел дърва, била забита в гръдта му. Жителите на Олдбъри смятат, че съгражданина им е бил жертва на ужасяващ убиец, ала всички запитани отрекоха дърварят да е имал врагове.
Местната полиция отказва да говори по случая, докато не бъде изяснена причината за смъртта.”
*едно от гробищата в града
Изплашените до смърт жители на градчето предприеха отчаяни мерки. Някои от тях, дори, се затвориха в домовете си, заковавайки прозорците и вратите с дъски. Целият ден мина под знака на страха и по улиците рядко се виждаха повече от двама-трима души. Бавно и мъчително слънцето залезе, а Гилбърт Бигъм ставаше все по – притеснен за доктор Грей и с всяка изминала минута все повече се подчиняваше на суеверният си страх. Нещото, което преля чашата на нормалността му бе следната статия прочетена на следващото утро във вестника :

„Поредно убийство!„

„След убийството на дърварят Робърт Мърлоу, сутринта в полицията бе съобщено за друг случай на нечовешко насилие. В гората – място на първото престъпление – бе намерен обезобразен труп, който в последствие бе разпознат като трупът на бившият иконом на местният доктор. Полицията не успя да намери сегашният иконом на доктора, нито самият него за разпит. Органите на реда съветват да не излизате от домовете си сами, а след залез слънце да се затваряте вътре. Предстои по – мащабно разследване на двете убийства ”

Прочитайки това кръчмарят Бигъм побърза да затвори кръчмата, в която нямаше никой, и да остане сам. След като стори това, кръчмарят остави следното писмо на бара :

„Скъпи мистър Холдинг,
Не мога да живея повече в страх, ала се опасявам, че съм твърде бъзлив да сторя каквото и да е на трезва глава, затуй ще изпия бутилка бренди и ще тръгна към дома на Грей. Виждам нещо ужасяващо, нещо извън човешкото въображение. ! Знам, че вие сте човек, за когото моите страхове са детински и наивни, ала моля ви, проявете разбиране. В случай, че повече не се видим, както е по – вероятно – шкафа в бара съдържа стара пушка и няколко патрона, които могат да се окажат безкрайно нужни. Аз не смея да ги използувам, поради нетрезвото състояние, в което ще бъда. Това е засега, а може би завинаги от мен. Нека Бог бъде с вас!

Един добър приятел, Гилбърт Бигъм.”

След около три часа мистър Холдинг влезе в кръчмата на Гилбърт, чиято врата беше широка отворена, ала само тишина и пустота го посрещнаха. Щом видя и прочете писмото, което кръчмаря бе оставил Холдинг веднага тръгна към дома на Грей. Мракът бавно поглъщаше малкото останала светлина, когато от каретата слезе Холдинг. На вратата, обаче не го посрещна никой, затова без много да мисли се запъти направо към кабинета на доктора. Тъкмо щеше да отвори вратата, когато от гората, където бяха убити Мърлоу и доскорошният иконом на доктора се чу писък, който бе способен да прати нормален човек в състояние на вцепеняващ ужас и неописуем страх. Холдинг, обаче бе запази самообладание и се насочи към гората. Тъкмо излезе от къщата, когато видя на няколко крачки от него иконома на Грей, чийто поглед бе толкова суров и чудовищен, че Холдинг първо не посмя да го заговори, но след това се престраши и попита :
- Къде е доктора ?
- Много се зарадва на посещението от приятеля си, Бигъм, и двамата излязоха да се разходят из гората. – рече иконома, като продължаваше да гледа с каменен поглед.
Мистър Холдинг не можа да каже нищо, но в този момент коленете му поддадоха и той рухна на земята, като последното нещо, което можа да види бе зловещата усмивка на лицето на иконома.
След като се събуди от припадъка Холдинг се озова в кабинета на Грей. Зловонната миризма на кръв витаеше във въздуха, осветлението бе приглушено, а тих, зловещ смях се дочуваше от средата на кабинета. Това бе смехът на високият, блед господин, който твърдеше, че е новия иконом на доктора.

"Еродираност", човече? Първо, че няма такава дума и второ, че ако имаше, щеше да е грешно написана. Инак чета с интерес.
едит: Определено трябва да обърнеш сериозно внимание на пунктуацията и граматиката. А ако трябва да съм честен, не видях нещо особено интересно във фабулата тук. Все пак ти желая успех и да се развиваш, защото смятам, че по принцип си талантлив.

Една безлунна и безмълвна нощ в Провадия стоях и гледах през прозореца и изведнъж изпитах желание да напиша какво минава през ума ми. Ето го и резултатът

За мрака и светлината, мракът в светлината и светлината в мрака

Във фолклорната традиция на повечето култури, светлината и мракът винаги са били антагонистични символи с неизменно фиксиран ценностен и емоционален заряд. Светлината винаги е била пространство на доброто, красотата, хармонията, щастието, символ на самия Бог, който ги олицетворява в християнската традиция. От друга страна, мракът и сянката са изконният, архетипният дом на злото и страха. Всичко, принадлежащо там е изкривено, грозно, враждебно, всяващо смут и ужас в душата.
Удивителна е лекотата, с която използваме тази дума (душа) – когато искаме да заявим колко обичаме, мразим, страдаме или ликуваме. Но душата не е нещо, което е достъпно за погледа, осезанието и останалите сетива. Как всъщност добиваме адекватно познание за нея, за истинската й същност? Аз считам, че отговорът на този въпрос е неделимо преплетен със загадката на човешкото разбиране за светлина и мрак, останало неизменено в пространството и времето.
Светлината е тази, която прави света, както природния, така и социалния, достъпен, понятен и разбираем за нас. Този, “който ходи в светлината”, е свързан чрез нея с всичко и всички, които го заобикалят. Светлината, обаче, е и причината да бъдем видяни другите. В това на пръв поглед няма нищо лошо. Но човек започва да се замисля какво искат другите да видят в него, какво иска самия той да бъде видяно и някак си онова, истинското – душата в нейния първообраз, се оказва неприятна и незначителна подробност, която с достатъчно козметика и умела маскировка може да бъде “поправена”, за да не бъде забелязана, светлината определено ни дава “този шанс” и мотива да го използваме. Нещо повече, с времето самите ние се научаваме да не виждаме душата. Все пак има толкова други неща, които светлината ни позволява да видим. Така, тя ни “прави услугата” да хвърли мрак над това, което не искаме да покажем на света и на себе си.
В този ред на мисли, мракът е онова състояние на битието, когато загубили връзка с “нормалния и естествен” порядък на заобикалящата ни реалност, ние “налудничаво” се понасяме стремглаво обратно надолу в бездната на собствената си същност, онази – нежеланата, диаболичната, истинската, от която страхливо сме избягали в илюзорната идилия на света, който светлината позволява на сетивата ни да създадат. Така злото, демоните и чудовищата, не се крият в мрака. Там просто ги е поставил нашият страх да загърбим измамния и изкусителен блясък, заслепяващ взора ни, и да пристъпим в пространството, където изгубени за всичко и всички ни предстои дълго отлаганата среща със самите себе си. В този смисъл парадоксално единствено в призрачното сияние на мрака сетивата ни виждат истински.

пробвал ли си да мислиш за мрака в мрака?
едит: и изложеното от Пратчет, макар и иронично, съществуване на 'тъмната страна на светлината', май тъй бе формулирано.

Когато бях водещ на Ендивал ми хрумна, че мога да напиша история под формата на разказ като действието се развива в този свят. Малко съм променил и доизмислил някои факти за Ендивал (като отношението към децата на елфи и даенлини и влиянието на смесената кръв върху сянката и др.), но ми се струва, че излезе сполучлив сценарий за играта ни. Ще се радвам на мнение от страна на всеки фен, който естествено има и търпението да го прочете.


Поредната мисия с ниски шансове за оцеляване в сърцето на Империята на нейските като че ли най-накрая щеше да й донесе покоя, който тя търсеше толкова отдавна. Последният й спомен бе силният удар в тила, който я накара да изгуби съзнание. Сега, възвръщайки си бавно способността да използва своите сетива, Едълуен осъзна, че се намира в центъра на огромен площад, а около нея в нощния мрак горяха странните светлини на многоцветни факли. След няколко мига, пронизвайки тъмнината по-внимателно със свръхестественото си зрение на даенлин, тя видя, че това, което бе взела за пламъка на факли, бе всъщност отвъдният огън, горящ в празните очи на хилядите заобиколили я ”тракащи”. Усещайки допира на две извити остриета, сплели се около гърлото й в свещения кръст на Скитхе, тя изведнъж прозря ситуацията, в която се намираше – зад нея бе застанал върховен жрец на богинята, който се готвеше да пролее нейната кръв, изпълнявайки древен ритуал на почит към тъмната си господарка.
Следвайки не толкова някакво собствено желание да се спаси, а усвоените в обучението й навици, тя се огледа, само за да установи, че този път изход нямаше. Не можеше обаче да не признае, че гледката бе внушителна. Огромен и заплашителен, в далечината се издигаше мрачният силует на крепостта на неживите, съхраняваща т. нар. ”родилни камери” – там младите нейски губеха своята плът, заедно с всички останали връзки със света на ”дишащите”, за да приемат страховития си първооблик, даден им в зората на времето от тяхната господарка и богиня. Там животът отново и отново векове наред губеше двубоя с извечната си съперничка. Като че ли тази цитадела бе магически портал, през който самата смърт докосваше Ендивал чрез чедата си.
Образът започна да се размива и Едълуен видя как призрачното сияние, което излъчваха очите на нейските се слива в едно, придобива плътност и форма на ръка, сключваща костеливите си пръсти около корените на дървото на живота, а то започва да линее и съхне безвъзвратно.
Болката, която грубата настилка на площада причиняваше на нейните боси нозе я извади от видението й и я накара да се усмихне иронично – все пак единствените, на които бе позволено да пристъпят тук бяха тези осъдени на смърт или вече мъртвите, а и в двата случая удобството не бе приоритет.
Внезапно раздвижване сред редиците на ”тракащите” привлече вниманието на Едълуен. Изведнъж заобиколилите я нейски паднаха на колене, вперили изпълнени със страхопочитание (доколкото това е възможно за скелети) погледи в пространството над нея, като че ли виждайки самата богиня, напуснала небесната си крепост, спускаща се да присъства на тъмния ритуал. Използвайки телепатичните си способности, младата даенлина усети, че жрецът, опрял хладната стомана до гърлото й се изпълва с гордост, очевидно считайки, че събратята му изразявят преклонението си пред неговото величие. Заедно с това, обаче, тя почувства и нещо друго – приближаването на същество, чиято сила бе огромна, а съзнанието му – непристъпен бастион за скромната й дарба. Скоро самоувереният скелет щеше да осъзнае грешката си.
Боботещият глас, който се чу, напомняше тътена на гръмотевица:
- Кой дръзва да не преклони глава пред един от избраните? Кой смее да предизвика силата и гнева на кентаврите?.
Миг, след като беше отекнала и последната дума, сред възцарилата се тишина, Едълуен със задоволство констатира издрънчаването на кокали по каменната настилка, което означаваше, че скелетът бързо беше прозрял как глупостта му може да се окаже фатална и бе паднал по очи. Това й даде възможност да погледне нагоре точно навреме, за да види спускането на един силует, който можеше да бъде определен като човешки, ако не беше долната половина на тялото, която представляваше конско туловище с четири крака, копита и опашка. Левитирайки, създанието бавно се спусна на площада.
Бързо изгубвайки интерес към просналия се в ужас скелет, съществото заговори:
- Някога Скитхе отреди на нас, кентаврите, да бъдем първи и най-могъщи сред расите, които служат на боговете и да водим останалате. – започна то с глас, в който заплахата бе изчезнала, заменена от тъга и копнеж. – Но дойде време нашата сила, както и тази на всички вас живи или немъртви, които обитавате Ендивал да бъде подложена на изпитание. Скиражите отново крачат по нашата земя и търсят отмъщение. Сътворявайки тази лиана, боговете ги създадоха, за да я управляват от тяхно име. Дариха им сила и мъдрост. Хазерот изкова за тях талисман – ”Сърцето на светлината” – в него всеки от безсмъртните вложи частица от собствената си мощ. Но вместо с благодарност и почит, от рождението си скиражите бяха изпълнени с гордост и презрение към позицията си на слуги, макар и на самите богове. Така, те се вдигнаха на бунт, обсадиха небесните дворци на божествата и всяха смут и ужас в душите им. Могъщи бяха скиражите, огромна бе силата на ”Сърцето на светлината”, но с хитрост боговете успяха да им го отнемат. Без талисмана крайният изход на войната бе предрешен.
За назидание скиражите бяха обречени на вечно изгнание в мрака на далечна лиана, чието име бе запретено да се произнася, а ”Сърцето на светлината” бе скрито в зловещата крепост на нашата господарка Скитхе, където никой смъртен не би пристъпил драговолно.
С времето страхът от скиражите бе забравен и бдителността на боговете намаля. Така, само преди броени дни немислимото се случи – с помощта на група смъртни, изкушени от обещания за вечен живот и власт над Ендивал, расата на Първите строши оковите и напусна хилядолетния си затвор. Съзаклятниците са успели да проникнат и в дома на богинята на смъртта и макар мнозина от тях да намират гибелта си сред ужасите там, един успява да избяга с безценна плячка – ”Сърцето на светлината”.
Обзети от паника при мисълта за отмъщението на древните си врагове, боговете решиха да оставят Ендивал на милостта на скиражите и потърсиха убежище в други Лиани. На изток Бурхският хаганат вече е унищожен, а дните на кралството на върколаците също са преброени. Водени от могъщия им лидер, носещ талисмана, редиците на Първите не могат да бъдат спрени без намесата на боговете. Тоталният погром на вълчите легиони, които всяваха страх дори и сред вашите немъртви войски е категорично доказателство за това. Скиражите ще преминат през Ендивал с огън и меч, заробвайки обитателите му и превръщайки го в база, от която да започнат похода си към безсмъртните.
Но макар тази участ за всички нас да изглежда почти неизбежна, все още има надежда – нищожна, едва тлееща, налудна може би, но все пак надежда. Без ”Сърцето на светлината” скиражите могат да бъдат победени. Веднъж то им бе отнето и единственият път към свободата за нас е това да стане отново. Аз бях изпратен тук, за да намеря този, който ще се опита да пронкине в укрепленията на Първите с риск за живота си и да спаси Ендивал.
Едълуен пристъпи напред, защото знаеше, че говорят за нея. Кентавърът я прониза за миг със студените си, сиви очи и продължи:
- На юг се носи легенда за подвизите на един данлински шпионин, който предизвиква самата смърт, кръстосвайки земите на нейските в изпълнение на задачи, който никой друг не би приел. Казват, че бил неуловим, идвал със сенките и изчезвал в утринните мъгли. Търсел гибелта си, но не я намирал. Искам сега да го попитам дали е загрижен за съдбата на Ендивал повече, отколкото за собствената си.
Едълуен знаеше, че искреният й отговор няма да бъде приет, ето защо реши да си спести омайващите заклинания на кентавъра и свивайки рамене попита спокойно:
- Какво трябва да направя?
Жрецът продължаваше да лежи в краката й, като че ли в безмълвна молитва. Всъщност изглеждаше, че току що се бе превърнала в някой, към когото щяха да се отправят доста молитви.




Тя не беше като другите даенлини. Мелез! Плод на любовта, или както учителите й твърдяха – на слабостта, която баща й, генерал от конницата на Черното острие бе проявил към една елфа – нейната майка, спасена от него при поредната наказателна акция в Хълмовете на Скитхе. Само онези, познаващи древната и жестока традиция, ревностно съхраняваща отликите между двете раси, чиято кръв течеше в нейните вени, можеха да разберат проклятието тегнещо над нея и себеподобните й. Името дадено й от нейните родители, беше може би най-доброто описание на жестокия абсурд, който представляваше съществуването й – Едълуен ин Даелинд – душата на елф, предадена във властта на сянката, смъртоносните инстинкти на даенлин-войн, изправени пред ужаса от отнемането на живот, заложен в самата същност на расата, създадена от Неитуиде и Лафлуида, за да цери и възкресява света. Носеща в себе си противоречия, които не могат да бъдат разрешени, болка, която не може да се излекува, за нея не бе трудно да повярва в думите на всички тези, които твърдяха, че не е трябвало да се ражда изобщо. След смъртта на нейния баща, майка й бе прокудена, а според другите даенлини, единственото за което тя можеше да бъде използвана, бяха самоубийствените разузнавателни акции в тила на врага – Империята на нейските.Уменията да борави с течението на Мисълта й отрежда почетно място в най-опасните мисии – там, където шансовете за оцеляване бяха минимални. Тя самата търсеше смъртта като дълго чакано изкупление за това, че се е появила на този свят, като желано избавление от бремето на битието. Животът й бе белязан от самота и пустота. След загубата на своите родители, единствен нейн спътник остана Сянката.
Всеки даенлин я носеше в себе си някъде на границата между разума и лудостта. Произхода и същинската природа на тази сила бяха неясни. Едно нещо, обаче, се помнеше от всички – докосвайки елфите, затворени в недрата на скалите от древната магия на костните дракони, тя им бе дала необходимото, за да оцелеят, превръщайки ги в нова раса – по-силна и по-жестока. Имаше и цена, която трябваше да бъде платена – да приемат мрака и безумието в себе си, но цената бе платена.
По някакъв начин, смесената кръв на Едълуен бе повлияла върху Сянката в нея, правейки я по-силна и непредсказуема. Понякога даенлината не я усещаше за много дълги периоди от време. Тези мигове на покой тя знаеше, че дължи на елфическото у себе си, завещано й от нейната майка. Когато мракът дойдеше, обаче, той я превземаше изцяло и безусловно, заплашвайки да изтрие нейната идентичност. Битката, за да го преодолее й струваше все повече усилия всеки следващ път и тя знаеше, че един ден няма да може да му се противопоставя повече. Единствената й надежда бе смъртта да дойде преди този ден.


Плъзгайки се като призрак покрай палатките във временното укрепление на скиражите, тя усети Сянката да се раздвижва в отдалечено кътче на съзнанието й. Отново се започваше! Трябваше да побърза. В краткия си сблъсък със стражите, който я бяха забелязали, тя установи, че макар и притежаващи сила отвъд тази на което и да е друго същество на Ендивал, скиражите не бяха безсмъртни. С помощта на изненадата и два мълниеносни удара с кинжал тя бе оставила зад себе си безжизнени трупове, окъпани в лунната светлина. Надяваше се да стигне до покоите на техния лидер, преди някой от събратята им да ги открие и вдигне тревога. Оттам телепортиращото заклинание, което кентавърът й беше дал щеше да свърши останалото.
Сякаш в отговор на мислите й, в мрака пред нея изплува силуетът на крайната й цел. Без да се колебае тя се шмугна безшумно в палатката на водача на скиражите, пред когото трепереха смъртни и богове. Предварително беше решила да импровизира според ситуацията, но се надяваше да не й се налага да се изправя срещу него в директен двубой, тъй като не се залъгваше за крайния изход от подобен сблъсък. Мисълта за народа й (интересно бе, че самата тя не можеше да определи дали това са елфите или деанлините), окован във вериги при евнтуален нейн провал я натъжи.
Палатката беше празна. Сдържайки въздишката си на облекчение, тя трескаво започна да търси това, за което бе дошла.
- ”Сърцето на светлината” няма да ми бъде отнето отново! – гърленият глас, който се чу зад нея я накара да се вцепени.
Обръщайки се бавно, тя видя, че платнището на входа е отметнато и там е застанала огромната фигура на Борс, Бичът на боговете, предводител на расата на Първите. Могъщият талисман грееше на гърдите му и разпръскваше всяко късче мрак в затвореното пространство на палатката.
С неуловимо движение Едълуен изпрати кинжала си по посока на сърцето на противника си, като не му остави никакъв шанс да реагира. Определено сега не бе времето за честна битка. Но острието изведнъж спря смъртоносния си полет на няколко сантиметъра от целта, като че ли ударило се в невидима преграда и падна на пода, издрънчавайки безсилно.
- Сега ще изпиташ истинската сила на ”Сърцето на светлината”! – изсъска Борс.
Сиянието на гърдите на скиража стана още по-ярко – вече я заслепяваше, прогаряше очите й, плътта й. Тя осъзна, че ще бъде изпепелена. Това трябваше да е края... Но не беше.
Изведнъж тя почувства леден полъх, идващ от най-тъмните кътчета на душата й. Там където някога се криеше сянката. Там откъдето тя сега идваше с мразовит вой, за да превземе цялата й същност. Едълуен усети как устните й започват да се движат. Гласът, която произнасяше думите беше нейният, но волята и съзнанието- чужди.
- Аз съм първичният хаос и мрак. Аз бях господар на този свят дълго преди вашите невръстни божества да пропълзят плахо в него. Сътворената от тях светлина е безсилна пред мен.
Едълуен видя как собствената й ръка се протяга и докосва огнения талисман. Силата му като че ли бе внезапно задушена и той се превърна в студен къс скала, който започна де се напуква. След миг единственото, което бе останало от него бе шепа прах.
- Това е невъзможно! – изкрещя скиражът с разширени от ужас очи. – ”Сърцето на светлината” е неразрушимо! Аз не мога да бъда победен! Какво си ти?
- Аз съм началото на всичко – отговори с дрезгав шепот обсебената даенлина – и с мен идва края.
Ръката на Едълуен се протегна отново – този път към гърлото на Борс. Дори и тя да бе способна да изпита милост към скиража, силата, която я бе обладала очевидно не познаваше такава. Съпротивата му бе яростна, но безплодна и когато след няколко минути кратката им схватка приключи, пред даенлината лежеше лишеното от живот тяло на едно същество, гордо заявило, че не може да бъде победено.
Изведнъж Едълуен осъзна болезнено ясно, че сянката няма да спре дотук. Расата на първите щеше да бъде изтрита от лицето на Ендивал преди утринните лъчи на слънцето да докоснат лагера. Тогава, обаче, макар и избавен от робство, светът щеше да потъне в хаос и разруха. Веднъж отприщен, мракът беше готов да погълне всичко – лиани, богове и смъртни, а тя щеше да бъде негов инструмент. Едълуен знаеше, че трябва да опита да му попречи. Само тя можеше да го направи тук и сега преди той да е събрал достатъчно мощ, за да заличи същността й и да я обсеби напълно.
Събирайки сетните сили на волята си даенлината натисна срещу Сянката, опитвайки да я изтласка обратно в тъмното кътче на собственото си съзнание, откъдето бе дошла. Усети как усилията й се удариха като в каменна стена. Знаейки, че нейното време изтича Едълуен се хвърли отново отчаяно напред... и стената поддаде. Един след друг се заредиха мигове на свирепа борба, борба за душата на един елф и за съдбата на един свят. Бавно, но неотклонно сянката отстъпваше пред натиска на Едълуен, докато накрая с гневен писък се предаде и освободи съзнанието й. Миг преди да си отиде, обаче, се чу зловещ шепот: ”Един ден ще надделея”
”Един ден, но не и този ден”, изпрати мислено отговора си Едълуен и се отпусна уморено на земята. През входа на палатката проникваше светлина, което й напомни, че слънцето е изгряло и тя трябва да поеме по пътя си, път чийто край чезнеше в мрака.

Изтръгнати длани разстилат съдби

Ние живеем
в улея на война -
аз давам кръв
ти даваш вода -
извор на безчестието.

Законът е марля
захвърлена с юмруци
на кучетата в нас
застанали, чакащи
под уриниращи улуци.

Ритник за пестник
и нож за омраза.
Плач за майчин вик.
Обезглавени души.
Безкрайна проказа.

Осъзнах, че не сме мъртви.

Ритаме със злоба
другарските тела
плюем ги
с дъх на киселина;
откъсваме крайниците;
дерем лицата
убиваме децата
удавяме познайниците.

Нека сега някой поет
извие песен за нас.
Нека балерина
счупи крака
в най-отчаян пирует
за нас, за нас, и
за настъпилият час.
И нека изкуството
със сцепени устни
слово едно проговори.
Да ни изкара от кошмара
от продънените коптори.

По-добре мъртви да бяхме.

След обяд

Бял лист отпред,
в ръката химикалка.
Минута.
Две.
Стоя и размишлявам.

Как трудно е да си поет
когато си нахранен...

(: