Поспри
Не, недей!
В града е пусто както никога!
И сенки гарванови посред нощ не виждам.
Не, не идвай!
В града е тихо както никога преди!
Дори и кучетата тая вечер не дочух да вият.
Не, недей да тръгваш!
Спри и затвори вратата!
Ще ти говоря в тишаната мълчешком.
Поспри, не бързай!
Миг от тук и от сега да ти изпратя.
А после можеш да поспиш обвит в ехтеж от чувства.
Пълна версия: Лично Литературно Творчество
Страници: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33
Гробарска мъка
Ако ти кажа
че до откат
виждам телата
и обръщам на камък
прелиствам страната
и откривам point-blank.
Тогава ми писва
и дъня небесата
защото вече няма души.
И както знаеш,
пенлива вие реката
а в нея звезда си пламти.
От точка незрима – изстрел.
Разстрел на поети;
на девици
и мъже, и деца
и лели, чичовци
син, пък и дъщеря
разстрел на хора проклети.
Със спирали от лед
пронизан в ответ
умри, народе
народе проклет.
А когато небесата
излеят всемирната мъка
и трон заблести съвършено сам.
Тогава ще осъзная,
като глупак пълен,
всяка душевномъртва разлъка
рушението на всеки наш храм.
Нека тогава телата станат едно
и мъртви, и живи;
най-прогнилото красиво звено.
"Родени в Хаос, стремящи се към Ред.
Глупаци.
Съдбата се определя от нас и никой не е във власт думи и спомени в чуждата нишка да слага. Само Хаосът."
Ако ти кажа
че до откат
виждам телата
и обръщам на камък
прелиствам страната
и откривам point-blank.
Тогава ми писва
и дъня небесата
защото вече няма души.
И както знаеш,
пенлива вие реката
а в нея звезда си пламти.
От точка незрима – изстрел.
Разстрел на поети;
на девици
и мъже, и деца
и лели, чичовци
син, пък и дъщеря
разстрел на хора проклети.
Със спирали от лед
пронизан в ответ
умри, народе
народе проклет.
А когато небесата
излеят всемирната мъка
и трон заблести съвършено сам.
Тогава ще осъзная,
като глупак пълен,
всяка душевномъртва разлъка
рушението на всеки наш храм.
Нека тогава телата станат едно
и мъртви, и живи;
най-прогнилото красиво звено.
"Родени в Хаос, стремящи се към Ред.
Глупаци.
Съдбата се определя от нас и никой не е във власт думи и спомени в чуждата нишка да слага. Само Хаосът."
Път
*В позлатeното от залеза небе,
прехвръкна лъч стоманен...*
Той нямаше причина да е тук,
причина в себе си да търси.
Не откри и век измина,
а небето пак на залез тръгна.
Препуска в здрача войн на сенки
и с бялата магия на жена-
воалът от мъгли-
пренася дар за другата земя.
Ехот. Пукот. Гръм.
Във битката е вече.
Тук няма милост. Беше сън преди.
Сега ще може пак да бъде вечен.
Спаси се. Дар да принесе отива.
Tой препуска сред мъглите
и носи във сърцето бяла самодива.
Не се обръща, падат клони.
А конят изнурено цвили във уплаха.
Обуздава себе си и своя гняв.
И пак ще тръгне- войн със доблест-
сред мъгли във сън и себе си ще води.
*В позлатeното от залеза небе,
прехвръкна лъч стоманен...*
Той нямаше причина да е тук,
причина в себе си да търси.
Не откри и век измина,
а небето пак на залез тръгна.
Препуска в здрача войн на сенки
и с бялата магия на жена-
воалът от мъгли-
пренася дар за другата земя.
Ехот. Пукот. Гръм.
Във битката е вече.
Тук няма милост. Беше сън преди.
Сега ще може пак да бъде вечен.
Спаси се. Дар да принесе отива.
Tой препуска сред мъглите
и носи във сърцето бяла самодива.
Не се обръща, падат клони.
А конят изнурено цвили във уплаха.
Обуздава себе си и своя гняв.
И пак ще тръгне- войн със доблест-
сред мъгли във сън и себе си ще води.
Есенни птици в недрата намират спасение
Имах време
но сякаш бе отдавна.
Щастливо време, да,
пещерата със спомените
към него грее стара, давна.
В сърце ми
болка горестна тупти
а в душата - стръв за мъст.
Грифони и змии...
кога небесата наляха облаци
и загубих под краката всяка пръст?
Имах време,
ала всъщност нямам нищо.
Оголена вяра и замръкнал меч.
Ленена торба - бреме,
мрак, огрял ме мътен свише
и светлина, която е безкрай далеч.
Аз вече нямам стъпки
сянката ми само тягостна остана
прорязващо цинична, мъртвородена.
Покриват я черно-сиви кръпки
едно лице изтерзано - жива рана
вътрешна личност, до огън разярена.
Аз вече нямам стъпки,
нямам ориентири,
смърт само чакам,
за да се усмихна сетне
на тази, която вечно сънувам.
Имах време
но сякаш бе отдавна.
Щастливо време, да,
пещерата със спомените
към него грее стара, давна.
В сърце ми
болка горестна тупти
а в душата - стръв за мъст.
Грифони и змии...
кога небесата наляха облаци
и загубих под краката всяка пръст?
Имах време,
ала всъщност нямам нищо.
Оголена вяра и замръкнал меч.
Ленена торба - бреме,
мрак, огрял ме мътен свише
и светлина, която е безкрай далеч.
Аз вече нямам стъпки
сянката ми само тягостна остана
прорязващо цинична, мъртвородена.
Покриват я черно-сиви кръпки
едно лице изтерзано - жива рана
вътрешна личност, до огън разярена.
Аз вече нямам стъпки,
нямам ориентири,
смърт само чакам,
за да се усмихна сетне
на тази, която вечно сънувам.
Другата врата
...А тя ще дойде, приковала поглед
в твоя леден лик.
Без страх ще се отвориш ти за нея,
а твойто племе ще остане под небето.
Не унивай. Стъпките ти бяха
във ехтеж обвити.
А следите нежно тя изтри, за да не види
твоята любима дири.
Усмихнато дочакващ, нямаш нищо вече
в този свят от подлост изтъкан.
И бори се, и би се с дявол
и вампир, одеждите- лъжи- изгуби.
Остави си бремето отпред, до прага,
Навътре пристъпи без тежест.
И ще усетиш как олеква тялото,
жадуващо за смъртната наслада...
...А тя ще дойде, приковала поглед
в твоя леден лик.
Без страх ще се отвориш ти за нея,
а твойто племе ще остане под небето.
Не унивай. Стъпките ти бяха
във ехтеж обвити.
А следите нежно тя изтри, за да не види
твоята любима дири.
Усмихнато дочакващ, нямаш нищо вече
в този свят от подлост изтъкан.
И бори се, и би се с дявол
и вампир, одеждите- лъжи- изгуби.
Остави си бремето отпред, до прага,
Навътре пристъпи без тежест.
И ще усетиш как олеква тялото,
жадуващо за смъртната наслада...
Наказанието на зара
Бизнесът не беше особено добър зимно време, но въпреки това, младият Уилям Флиткрофт работеше усърдно. Той държеше антикварен магазин в ъгъла на улица „Аркет”, намираща се в закътаното, провинциално градче Дърмът. Магазинът беше създаден преди повече от двадесет години от Чарлз Флиткрофт, бащата на Уилям, а след смъртта му, той бе завещан на най – младият от фамилията Флиткрофт. Уилям беше двадесет и три годишен младеж с брада, набола по грубоватото му лице, очи – зелено-сини, а най – странното беше, че едното му ухо бе откъснато, в следствие на тежък инцидент, който претърпял преди година и половина.
Вечерта на двадесет и първи октомври, малко преди Уилям да затвори магазина, през вратата влезе някакъв господин с прошарени коси и празен, изпит поглед, който носеше някаква стара торба. Отиде до младежа, внимателно си сложи торбата върху масата, сякаш вътре имаше изделия от порцелан, а сетне заговори младият Флиткрофт :
- Добър вечер, господин…- спря тук, защото не знаеше името на антикваря.
- Флиткрофт, Уилям Флиткрофт, приятно ми е! – представи се, съвсем любезно, младежът.
- Драго ми е, че ви виждам, господин Флиткрофт! Моето име е Саймън Хефс. – тук се почеса нервно по ръката и продължи - Но нека не се отклоняваме в излишни разговори. Дошъл съм тук, защото имам нещо, което безспорно много ще ви зарадва.
Извади от торбата, която носеше една голяма, дървена кутия за бижута с гравирани символи на нея, сетне продължи да говори на антикваря, който не можеше да каже и дума, заради неспирните бръщолевения на господин Хефс. Думите на Хефс, обаче, сякаш хвърляха сянка над Флиткрофт и той започваше да се чувства унил и изморен.
- Тази кутия за бижута ми бе дадена от твоя баща – Чарлз – когато отваряше този магазин. Тогава ми каза, че когато поискам ще мога да върна кутията тук, като единственото условие е, бъде ли върната кутията, то тя да не бъде отваряна нивга! Уверявам те в тонът му тогава, се долавяше нотка на лудост, но дори и да е било така аз реших да изпълня своята част от нашата, така да се каже „сделка”
”Но защо бихте искали да върнете такава прекрасна кутия” – помисли си Уилям, но всъщност попита друго :
- Значи ще получа кутията, ей така ?
- Слушай ме, младеж! Това, което ще ти кажа е ужасно важно, може да се окаже съдбоносно за живота ти, а и за безопасността на хората от градчето. Никога!НИКОГА!При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!Пренебрегнеш ли предупреждението ми ще те сполети същата съдба, като мен…- изричайки тези думи стария Саймън Хефс се изпари в нищото.
Дълго след това Уилям гледаше вторачено пода, където се бе изпарил Хефс, но така и не можеше да си обясни какво точно бе останало. Минаваха дните и с тях антикваря бавно, но сигурно се опитваше да изтръгне от паметта си, онова, което се бе случило в семейния магазин с господин Хефс. Тъй или иначе никой не бе дошъл да го търси, защо трябваше той да се притеснява толкова много ? Нали всеки ден се случваха стотици необясними явление по целият свят ? Кутийката също бе оставена настрана, докато един ден, някъде към средата на декември Уилям се бе разровил из кашоните в магазина и съвсем случайно попаднал на злопаметната кутийка, принадлежала някога на баща му. Гледаше сребристите орнаменти по дървеното й капаче и си мислеше, дали пък щеше да навреди, ако бе хвърлил един бърз поглед вътре ? Какво пък толкова щеше да стане ? След кратко себе убеждаване Уилям отвори капачето и надзърна какво се крие под него. С голяма изненада откри, че вътре има малък, дървен зар. Отстрани на кутията имаше една малка ръчка, която се завъртя още при най – малкото докосване. При завъртането й от кутията се чу детски глас, който каза следното : „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”.
- Сега ще пробвам късмета си, хехе – с усмивка на уста изрече антикваря.
Хвана дървеното зарче в ръка, разклати го добре, духна докато го разклащаше за късмет, сетне го пусна в кутийката.
- Пет ! Не е никак зле – рече младия Флиткрофт, а усмивката на устата му се увеличи
След като видя какво е отредила за него Фортуна, той върна зарчето обратно в дървената кутийка. Току да я затвори кутията, когато явно е докоснал ръчката, защото отново се чу онзи детски глас, който този път каза :
„Едно – ларви в твоето око
Две – демон кожата ти ще дере
Три – червей душата ти изпи
Четири – заключен зад стоманени стени
Пет – въздуха ти е отнет
Шест – последна чест
откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !”
Рано следващата утрин Уилям се събуди - целият беше пребледнял, а гърлото му бе съдрано от постоянното кашляне. Трудно му бе да поеме глътка въздух, затова бързо отвори прозореца на стаята си и подаде главата си отвън. Това не помогна, защото все още изпитваше неимоверна трудност да поема дълбока глътка въздух. След десетина минути, съвсем изведнъж, болките изчезнаха и антикваря отново усети небесния дар, да може да диша спокойно. Взе си един студен, освежаващ душ, изяде два препечени филийки за закуска и тръгна към магазина, който обикновено отваряше врати към девет сутринта. Тъкмо отключваше магазина, когато отвътре видя някаква мистична жена, облечена в дълга жълта рокля, стигаща до земята, с жълт цвят на кожата. В следващия миг жената се изпари в нищото, подобно на господин Хефс. Уилям бавно влезе в магазина, като единственото, което намери като доказателство, че жълтата жена не бе само плод на въображението му бе текст написан на стената с жълт цвят :
„Жълтата гостенка идва за своето!”
Когато видя това Уилям си помисли :„Жълтата гостенка?Пет – въздуха ти е отнет?Всичко води към туберкулозата. Но не е възможно, та тя не се хваща от днес за утре! За нея трябва време, не може да съм се разболял, пък и няма как да съм!”
Сякаш за да увери антикваря, че греши той отново започна силно да кашля, като този път изплю малко кръв. При вида на собствената си кръв по пода, Уилям изгуби разума си. На мига той затвори магазина и веднага отиде при кутията със зарчето. Отвори капака й, като ръчката сама се нави и от кутийката се чу онзи познат детски глас :
„Ха-ха-ха-ха-ха, нека сега видят какво ми беше на мен
Ха-ха-ха-ха-ха, нека всички бъдат наказани
Ха-ха-ха-ха”
Сърцето на Уилям се сви. Той отчаяно се опитваше да разбере какво се случва с него, ала когато отвори кутийката зарчето го нямаше, а на негово място имаше гравиран в дървото силуета на малко дете. Докосвайки го антикваря усети някакво странно опияняващо замайване, сякаш изпадаше в безсъзнание. Не след дълго той се отдаде на налегналото го опиянение и легна на пода. Гледаше със замъглен поглед тавана, докато изведнъж се озова в тъмна, малка стая. В ъгъла й се бе сгушило малко дете, облечено в бяла роба. Уилям стана и се приближи към него бавно и несигурно. Стигна до него, но когато детето се извърна рязко и неочаквано, антикваря падна на пода от ужас. Едното око на детето бе разядено от стотици лазещи, малки, отвратително ларви. Кожата му бе цялата раздрана и изглежда му бе изключително трудно да си поеме въздух. Уилям започна да вика по него :
- Дете, какво ти е ? Мога ли да ти помогна ?
- Пет – въздуха ти е отнет, пет – въздуха ти е отнет – повтаряше то, едва, с пресъхналия си глас
За щастие антикваря се завърна от състоянието, в което бе изпаднал, само че беше още по – ужасен и по – уплашен отпреди. Чувстваше се твърде объркан, а това дете от стаята му се струваше в основата на всичко. Сякаш имаше отделните елементи на пъзела, ала не знаеше как да ги свърже в цялостна картинка. В този момент се сети за думите на стария Саймън Хефс : „При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!” Колко ли можеше да му коства това, че пренебрегна това предупреждение с лека ръка ?
Затвори магазина съвсем рано и се прибра в дома си, като отнесе със себе си и дървената кутия със зарчето. С всяка изминала минута му ставаше все по – трудно да диша. Когато отвори вратата към всекидневната завари вътре да цари пълен хаос. Диванът беше раздран, килимът – изцапан с лепкава течност, най – вероятно кръв, а книгите от библиотечката бяха нахвърляни из цялата стая. Единствено едно четиво стоеше на най – горният рафт. Това бе четиво, което Уилям никога преди не бе виждал в дома си. Обема му бе едва няколко страници а, очевидно, бе доста старо, съдейки по пожълтелите му корици. Антикваря разгърна страниците и видя, че това е бележникът на покойният му баща – Чарлз Флиткрофт. Няколкото страници на бележника съдържаха следното :
„ Двадесет и втори Октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година,
Започнах да пиша в този бележник, заради странната кутийка, която бях открил при пътуването си до Колумбия. В последните минути от живота си ми се ще да опиша историята си. Просто си лежеше там в някаква стара, отдавна изгоряла сграда и чакаше някой да я намери. Каква ли случайност бе решила точно аз да съм този клетник, който ще пробуди това нещо от кутията ? Сега се сещам за историята, която ми разказваше местния жител – столетният Росарио Валес. История за убийство извършено преди много години по тези земи, когато в града имало последователи на древна, мрачна секта. Именно тези сектанти жертвали малко дете на своите богове, ала това жертвоприношение не било като другите. Първо направили някакво заклинание на детето и стотици ларви започнали да разяждат окото му, сетне призовали един от боговете си, който се вселил в тялото на малкия и започнал да раздира кожата му. Това бил техният бог – Червей, който според вярванията им изпивал душите на хората, щом тяхното време настъпи. Заключили момчето в сградата, където бях намерил дървената кутия, пък там след ужасни душевни и физически изтезания детето умряло. Липсата на въздух в тясното помещение било това, което го довършило. Говори се, както ми беше казал Валес, че сектантите изгорили тялото на детето, след което затворили пепелта му в дървена кутия. Тази кутия се превърнала за тях в нещо като храм. Вярвали, че там, в едно с невинната детска душа, лежи и частица от душата на великият им бог – Червей. Накрая на разказа си, Валес, ме предупреди никога да не отварям кутията, за да не усетя яростта на пробуденото божества, а и на не намерилото вечния си покой дете.
Тогава всичко това ми се струваше повече като легенда, която се разказва за сплашване на децата, отколкото като истина. За жалост аз съм от тези хора, които започват да вярват в нещо само, ако се убедят в съществуването му. Завърнах се Дърмът, отворих малък антикварен магазин и всичко вървеше отлично, докато един ден случайно не попаднах на дървената кутия. Бог да ми прости, но и аз съм човек, и аз съм подвластен на изкушенията на Сатаната, а едно от тях за мен се оказа – любопитството. Това пусто, проклето, ужасна любопитство ! Мислех си, какво пък, ще отворя кутията, ала тогава не знаех, че това ще окаже пагубно влияние на живота ми. Отворих кутията и в този момент ръчката, която се намираше отстрани се завъртя, а от неизвестно къде се чу детски глас : „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”. Видях малкия, дървен зар, който стоеше вътре и реших да го хвърля. Три беше моето число, ах това проклето число ! Реших да затварям кутията, ала току да го направя, когато отново се чу детския глас :
„Едно – ларви в твоето око
Две – демон кожата ти ще дере
Три – червей душата ти изпи
Четири – заключен зад стоманени стени
Пет – въздуха ти е отнет
Шест – последна чест
откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !”
Отнесох се съвсем пренебрежително, въпреки историята, която ми бе разказал Росарио Валес. Ала сега вече знам. Знам, но уви, вече е прекалено късно. Не ще разказвам цялата история на мъченията, които изпитвах, само ще спомена следното „Червей душата ти изпи”.
Всяка вечер, след като цял ден чувствах разяждащ паразит в себе си, бивах убиван от огромен червей. Навярно Червеят бог на древната секта. На сутринта се събуждах, а на нощното шкафче се намираше зарът попаднал на три. Това продължи с месеци ! Пробвах толкова много неща ! Опитах да изгоря кутията, ала тя просто не гореше. Сякаш, че бе направена от някакъв специален материал, който нивга не ще изгори. Пробвах да я разбия, но и това остана без резултатно. Дори я хвърлих в реката, но на следващото утро кутията и зарът отново се озоваваха на нощното шкафче до леглото ми, незнайно как. Един ден отговора просто ме връхлетя като гръм от ясно небе. „…откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !” Ами, да ! Струваше си, да изчезна во веки, а не да страдам неописуемо до края на живота си, а дали пък не и до края на вечността… Написах набързо завещанието си, след което се срещнах с господин Саймън Хефс. Дадох му дървената кутия, след което го предупредих, че не бива нивга да я отваря ! Казах му, че винаги може да върне кутията обратно в магазина, ала единствено при условие, че предупреди тя нивга да не бъде отваряна ! Наистина не исках друг да страда, както аз страдах. Отпратих Хефс, който ми обеща, че ще изпълни заръката ми, сетне застанах в центъра на всекидневната и просто зачаках нещо да стане. Сякаш го предусещах. Те идват за мен. Сбогом ! И помнете, че всеки има право на избор.”
Прочитайки това Уилям затвори бележника. Сега вече пъзелът бе нареден, ала въпреки това, същинската дилема едва сега бе поставена. Нима нямаше начин да се отърве от ужасното проклятие на кутията ? Даваше се сметка, че е още твърде млад и не иска да изчезва от лицето на земята, но пък всекидневното мъчение щеше да бъде нетърпимо. Мисля, че няма смисъл да ви казвам какъв е бил изборът му, щом сега Аз трябва да правя същият такъв…
Надявам се да се хареса.
Бизнесът не беше особено добър зимно време, но въпреки това, младият Уилям Флиткрофт работеше усърдно. Той държеше антикварен магазин в ъгъла на улица „Аркет”, намираща се в закътаното, провинциално градче Дърмът. Магазинът беше създаден преди повече от двадесет години от Чарлз Флиткрофт, бащата на Уилям, а след смъртта му, той бе завещан на най – младият от фамилията Флиткрофт. Уилям беше двадесет и три годишен младеж с брада, набола по грубоватото му лице, очи – зелено-сини, а най – странното беше, че едното му ухо бе откъснато, в следствие на тежък инцидент, който претърпял преди година и половина.
Вечерта на двадесет и първи октомври, малко преди Уилям да затвори магазина, през вратата влезе някакъв господин с прошарени коси и празен, изпит поглед, който носеше някаква стара торба. Отиде до младежа, внимателно си сложи торбата върху масата, сякаш вътре имаше изделия от порцелан, а сетне заговори младият Флиткрофт :
- Добър вечер, господин…- спря тук, защото не знаеше името на антикваря.
- Флиткрофт, Уилям Флиткрофт, приятно ми е! – представи се, съвсем любезно, младежът.
- Драго ми е, че ви виждам, господин Флиткрофт! Моето име е Саймън Хефс. – тук се почеса нервно по ръката и продължи - Но нека не се отклоняваме в излишни разговори. Дошъл съм тук, защото имам нещо, което безспорно много ще ви зарадва.
Извади от торбата, която носеше една голяма, дървена кутия за бижута с гравирани символи на нея, сетне продължи да говори на антикваря, който не можеше да каже и дума, заради неспирните бръщолевения на господин Хефс. Думите на Хефс, обаче, сякаш хвърляха сянка над Флиткрофт и той започваше да се чувства унил и изморен.
- Тази кутия за бижута ми бе дадена от твоя баща – Чарлз – когато отваряше този магазин. Тогава ми каза, че когато поискам ще мога да върна кутията тук, като единственото условие е, бъде ли върната кутията, то тя да не бъде отваряна нивга! Уверявам те в тонът му тогава, се долавяше нотка на лудост, но дори и да е било така аз реших да изпълня своята част от нашата, така да се каже „сделка”
”Но защо бихте искали да върнете такава прекрасна кутия” – помисли си Уилям, но всъщност попита друго :
- Значи ще получа кутията, ей така ?
- Слушай ме, младеж! Това, което ще ти кажа е ужасно важно, може да се окаже съдбоносно за живота ти, а и за безопасността на хората от градчето. Никога!НИКОГА!При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!Пренебрегнеш ли предупреждението ми ще те сполети същата съдба, като мен…- изричайки тези думи стария Саймън Хефс се изпари в нищото.
Дълго след това Уилям гледаше вторачено пода, където се бе изпарил Хефс, но така и не можеше да си обясни какво точно бе останало. Минаваха дните и с тях антикваря бавно, но сигурно се опитваше да изтръгне от паметта си, онова, което се бе случило в семейния магазин с господин Хефс. Тъй или иначе никой не бе дошъл да го търси, защо трябваше той да се притеснява толкова много ? Нали всеки ден се случваха стотици необясними явление по целият свят ? Кутийката също бе оставена настрана, докато един ден, някъде към средата на декември Уилям се бе разровил из кашоните в магазина и съвсем случайно попаднал на злопаметната кутийка, принадлежала някога на баща му. Гледаше сребристите орнаменти по дървеното й капаче и си мислеше, дали пък щеше да навреди, ако бе хвърлил един бърз поглед вътре ? Какво пък толкова щеше да стане ? След кратко себе убеждаване Уилям отвори капачето и надзърна какво се крие под него. С голяма изненада откри, че вътре има малък, дървен зар. Отстрани на кутията имаше една малка ръчка, която се завъртя още при най – малкото докосване. При завъртането й от кутията се чу детски глас, който каза следното : „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”.
- Сега ще пробвам късмета си, хехе – с усмивка на уста изрече антикваря.
Хвана дървеното зарче в ръка, разклати го добре, духна докато го разклащаше за късмет, сетне го пусна в кутийката.
- Пет ! Не е никак зле – рече младия Флиткрофт, а усмивката на устата му се увеличи
След като видя какво е отредила за него Фортуна, той върна зарчето обратно в дървената кутийка. Току да я затвори кутията, когато явно е докоснал ръчката, защото отново се чу онзи детски глас, който този път каза :
„Едно – ларви в твоето око
Две – демон кожата ти ще дере
Три – червей душата ти изпи
Четири – заключен зад стоманени стени
Пет – въздуха ти е отнет
Шест – последна чест
откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !”
Рано следващата утрин Уилям се събуди - целият беше пребледнял, а гърлото му бе съдрано от постоянното кашляне. Трудно му бе да поеме глътка въздух, затова бързо отвори прозореца на стаята си и подаде главата си отвън. Това не помогна, защото все още изпитваше неимоверна трудност да поема дълбока глътка въздух. След десетина минути, съвсем изведнъж, болките изчезнаха и антикваря отново усети небесния дар, да може да диша спокойно. Взе си един студен, освежаващ душ, изяде два препечени филийки за закуска и тръгна към магазина, който обикновено отваряше врати към девет сутринта. Тъкмо отключваше магазина, когато отвътре видя някаква мистична жена, облечена в дълга жълта рокля, стигаща до земята, с жълт цвят на кожата. В следващия миг жената се изпари в нищото, подобно на господин Хефс. Уилям бавно влезе в магазина, като единственото, което намери като доказателство, че жълтата жена не бе само плод на въображението му бе текст написан на стената с жълт цвят :
„Жълтата гостенка идва за своето!”
Когато видя това Уилям си помисли :„Жълтата гостенка?Пет – въздуха ти е отнет?Всичко води към туберкулозата. Но не е възможно, та тя не се хваща от днес за утре! За нея трябва време, не може да съм се разболял, пък и няма как да съм!”
Сякаш за да увери антикваря, че греши той отново започна силно да кашля, като този път изплю малко кръв. При вида на собствената си кръв по пода, Уилям изгуби разума си. На мига той затвори магазина и веднага отиде при кутията със зарчето. Отвори капака й, като ръчката сама се нави и от кутийката се чу онзи познат детски глас :
„Ха-ха-ха-ха-ха, нека сега видят какво ми беше на мен
Ха-ха-ха-ха-ха, нека всички бъдат наказани
Ха-ха-ха-ха”
Сърцето на Уилям се сви. Той отчаяно се опитваше да разбере какво се случва с него, ала когато отвори кутийката зарчето го нямаше, а на негово място имаше гравиран в дървото силуета на малко дете. Докосвайки го антикваря усети някакво странно опияняващо замайване, сякаш изпадаше в безсъзнание. Не след дълго той се отдаде на налегналото го опиянение и легна на пода. Гледаше със замъглен поглед тавана, докато изведнъж се озова в тъмна, малка стая. В ъгъла й се бе сгушило малко дете, облечено в бяла роба. Уилям стана и се приближи към него бавно и несигурно. Стигна до него, но когато детето се извърна рязко и неочаквано, антикваря падна на пода от ужас. Едното око на детето бе разядено от стотици лазещи, малки, отвратително ларви. Кожата му бе цялата раздрана и изглежда му бе изключително трудно да си поеме въздух. Уилям започна да вика по него :
- Дете, какво ти е ? Мога ли да ти помогна ?
- Пет – въздуха ти е отнет, пет – въздуха ти е отнет – повтаряше то, едва, с пресъхналия си глас
За щастие антикваря се завърна от състоянието, в което бе изпаднал, само че беше още по – ужасен и по – уплашен отпреди. Чувстваше се твърде объркан, а това дете от стаята му се струваше в основата на всичко. Сякаш имаше отделните елементи на пъзела, ала не знаеше как да ги свърже в цялостна картинка. В този момент се сети за думите на стария Саймън Хефс : „При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!” Колко ли можеше да му коства това, че пренебрегна това предупреждение с лека ръка ?
Затвори магазина съвсем рано и се прибра в дома си, като отнесе със себе си и дървената кутия със зарчето. С всяка изминала минута му ставаше все по – трудно да диша. Когато отвори вратата към всекидневната завари вътре да цари пълен хаос. Диванът беше раздран, килимът – изцапан с лепкава течност, най – вероятно кръв, а книгите от библиотечката бяха нахвърляни из цялата стая. Единствено едно четиво стоеше на най – горният рафт. Това бе четиво, което Уилям никога преди не бе виждал в дома си. Обема му бе едва няколко страници а, очевидно, бе доста старо, съдейки по пожълтелите му корици. Антикваря разгърна страниците и видя, че това е бележникът на покойният му баща – Чарлз Флиткрофт. Няколкото страници на бележника съдържаха следното :
„ Двадесет и втори Октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година,
Започнах да пиша в този бележник, заради странната кутийка, която бях открил при пътуването си до Колумбия. В последните минути от живота си ми се ще да опиша историята си. Просто си лежеше там в някаква стара, отдавна изгоряла сграда и чакаше някой да я намери. Каква ли случайност бе решила точно аз да съм този клетник, който ще пробуди това нещо от кутията ? Сега се сещам за историята, която ми разказваше местния жител – столетният Росарио Валес. История за убийство извършено преди много години по тези земи, когато в града имало последователи на древна, мрачна секта. Именно тези сектанти жертвали малко дете на своите богове, ала това жертвоприношение не било като другите. Първо направили някакво заклинание на детето и стотици ларви започнали да разяждат окото му, сетне призовали един от боговете си, който се вселил в тялото на малкия и започнал да раздира кожата му. Това бил техният бог – Червей, който според вярванията им изпивал душите на хората, щом тяхното време настъпи. Заключили момчето в сградата, където бях намерил дървената кутия, пък там след ужасни душевни и физически изтезания детето умряло. Липсата на въздух в тясното помещение било това, което го довършило. Говори се, както ми беше казал Валес, че сектантите изгорили тялото на детето, след което затворили пепелта му в дървена кутия. Тази кутия се превърнала за тях в нещо като храм. Вярвали, че там, в едно с невинната детска душа, лежи и частица от душата на великият им бог – Червей. Накрая на разказа си, Валес, ме предупреди никога да не отварям кутията, за да не усетя яростта на пробуденото божества, а и на не намерилото вечния си покой дете.
Тогава всичко това ми се струваше повече като легенда, която се разказва за сплашване на децата, отколкото като истина. За жалост аз съм от тези хора, които започват да вярват в нещо само, ако се убедят в съществуването му. Завърнах се Дърмът, отворих малък антикварен магазин и всичко вървеше отлично, докато един ден случайно не попаднах на дървената кутия. Бог да ми прости, но и аз съм човек, и аз съм подвластен на изкушенията на Сатаната, а едно от тях за мен се оказа – любопитството. Това пусто, проклето, ужасна любопитство ! Мислех си, какво пък, ще отворя кутията, ала тогава не знаех, че това ще окаже пагубно влияние на живота ми. Отворих кутията и в този момент ръчката, която се намираше отстрани се завъртя, а от неизвестно къде се чу детски глас : „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”. Видях малкия, дървен зар, който стоеше вътре и реших да го хвърля. Три беше моето число, ах това проклето число ! Реших да затварям кутията, ала току да го направя, когато отново се чу детския глас :
„Едно – ларви в твоето око
Две – демон кожата ти ще дере
Три – червей душата ти изпи
Четири – заключен зад стоманени стени
Пет – въздуха ти е отнет
Шест – последна чест
откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !”
Отнесох се съвсем пренебрежително, въпреки историята, която ми бе разказал Росарио Валес. Ала сега вече знам. Знам, но уви, вече е прекалено късно. Не ще разказвам цялата история на мъченията, които изпитвах, само ще спомена следното „Червей душата ти изпи”.
Всяка вечер, след като цял ден чувствах разяждащ паразит в себе си, бивах убиван от огромен червей. Навярно Червеят бог на древната секта. На сутринта се събуждах, а на нощното шкафче се намираше зарът попаднал на три. Това продължи с месеци ! Пробвах толкова много неща ! Опитах да изгоря кутията, ала тя просто не гореше. Сякаш, че бе направена от някакъв специален материал, който нивга не ще изгори. Пробвах да я разбия, но и това остана без резултатно. Дори я хвърлих в реката, но на следващото утро кутията и зарът отново се озоваваха на нощното шкафче до леглото ми, незнайно как. Един ден отговора просто ме връхлетя като гръм от ясно небе. „…откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !” Ами, да ! Струваше си, да изчезна во веки, а не да страдам неописуемо до края на живота си, а дали пък не и до края на вечността… Написах набързо завещанието си, след което се срещнах с господин Саймън Хефс. Дадох му дървената кутия, след което го предупредих, че не бива нивга да я отваря ! Казах му, че винаги може да върне кутията обратно в магазина, ала единствено при условие, че предупреди тя нивга да не бъде отваряна ! Наистина не исках друг да страда, както аз страдах. Отпратих Хефс, който ми обеща, че ще изпълни заръката ми, сетне застанах в центъра на всекидневната и просто зачаках нещо да стане. Сякаш го предусещах. Те идват за мен. Сбогом ! И помнете, че всеки има право на избор.”
Прочитайки това Уилям затвори бележника. Сега вече пъзелът бе нареден, ала въпреки това, същинската дилема едва сега бе поставена. Нима нямаше начин да се отърве от ужасното проклятие на кутията ? Даваше се сметка, че е още твърде млад и не иска да изчезва от лицето на земята, но пък всекидневното мъчение щеше да бъде нетърпимо. Мисля, че няма смисъл да ви казвам какъв е бил изборът му, щом сега Аз трябва да правя същият такъв…
Надявам се да се хареса.
Много, много добро! А стихчето на детото е твърде catchy. xD
Саамо имаше малко повторения в началото, иначе както вече написах - много добро!
Саамо имаше малко повторения в началото, иначе както вече написах - много добро!
И мен ме зарадва. Беше доста увлекателно, макар и прилично изтъркано. Стихчето пък ме накара да се хиля няколко минути.
Продължавай в същия дух!
Продължавай в същия дух!
Благодаря за коментарите. Надявам се да стават и по-добри в бъдеще 
X
Ние сме последната преграда;
листата, крещящи
на вятъра в най-дивния рев.
На децата устите, пищящи
ала безмълвни, да,
бездумни да останем най-добре.
С очи вдигнати
в заревото на Апокалипса
стомана ковем с очи и лица.
Кръвта не е Дух, не,
и всред на Майка Земя гипса
разкриваме длъжността си,
отчаяни и спокойни. Деца.
Когато времето увяхнало измре
и кръстове паднат въ’ грохот
а вятър душите разтърси
с хиксове на сърца и ръце
ще издигнем паметник в поход
за Този, що Пътя потърси.
Нека тогава Вселената падне
и всички нам в нея помете.
Нека, тъй както проклеха ни
всички
пантеонни
олтарни Богове!
Ние живеем, за да браним човека
/последната преграда
последна бариера сме/
за блясъка в очите
на всяко новородено дете.
Ние сме последната преграда;
листата, крещящи
на вятъра в най-дивния рев.
На децата устите, пищящи
ала безмълвни, да,
бездумни да останем най-добре.
С очи вдигнати
в заревото на Апокалипса
стомана ковем с очи и лица.
Кръвта не е Дух, не,
и всред на Майка Земя гипса
разкриваме длъжността си,
отчаяни и спокойни. Деца.
Когато времето увяхнало измре
и кръстове паднат въ’ грохот
а вятър душите разтърси
с хиксове на сърца и ръце
ще издигнем паметник в поход
за Този, що Пътя потърси.
Нека тогава Вселената падне
и всички нам в нея помете.
Нека, тъй както проклеха ни
всички
пантеонни
олтарни Богове!
Ние живеем, за да браним човека
/последната преграда
последна бариера сме/
за блясъка в очите
на всяко новородено дете.
Живописен свят
Повръщано -
около човечеството
плиснало в плесен
/животът е песен
изтръгната от дробове
на поробеното ни дете/.
Аз ще ви кажа
не нещо, никак не
а толкова много неща
преди края на живота
ще се молите
всеки ден, сред утрото
чак до вечерта, до вечерта
да дойде за вас смъртта.
Курви-майки с
увиснали
органи-хранители
от киселина.
Курвари сноват
всеки – с члена си на прът
в едно оригващо се в мухъл
умряло толкова отдавна
в окови бездънни общество.
Роди още копелета
които да дъвчат разярени
с метални зъби утроби
на майки-сукуби разпределени.
Роди още помия
помия, помия, помия
която дори внуците ни
и правнуците не ще изтрият.
Инжекция със сяра
мирис на изтръгнати черва
човечеството рухва днес и утре
и ален плащ постила се пред нас.
Кръвта на майка и деца
изкупление, отредено в есента.
Повръщано -
около човечеството
плиснало в плесен
/животът е песен
изтръгната от дробове
на поробеното ни дете/.
Аз ще ви кажа
не нещо, никак не
а толкова много неща
преди края на живота
ще се молите
всеки ден, сред утрото
чак до вечерта, до вечерта
да дойде за вас смъртта.
Курви-майки с
увиснали
органи-хранители
от киселина.
Курвари сноват
всеки – с члена си на прът
в едно оригващо се в мухъл
умряло толкова отдавна
в окови бездънни общество.
Роди още копелета
които да дъвчат разярени
с метални зъби утроби
на майки-сукуби разпределени.
Роди още помия
помия, помия, помия
която дори внуците ни
и правнуците не ще изтрият.
Инжекция със сяра
мирис на изтръгнати черва
човечеството рухва днес и утре
и ален плащ постила се пред нас.
Кръвта на майка и деца
изкупление, отредено в есента.
Река на скръбта
И намери ми песен да изпея на полето,
поело кръвта на войните…
И разтвори ме в реката,
поела скръбта на майките…
А после викай- вик-
отрова в стрелите на неродените,
повик на зловещи сенки.
Не бяхме. И не ще се родим
отново да изкупим и тия,
що обрекоха в немилост
да живеем дните Тук.
Опашки на зверове- черни прокоби-
прокудили златните отци.
О, вятър, децата на йерофантите-
децата на скитите извикай!
Донеси ни самите богове!
И намери ми полето, в което
песен не изпята остана…
Да я взема в сърцето си-
река от живи рани…
А после да я занеса на неродените
и да избавя с нея мъките им.
И намери ми песен да изпея на полето,
поело кръвта на войните…
И разтвори ме в реката,
поела скръбта на майките…
А после викай- вик-
отрова в стрелите на неродените,
повик на зловещи сенки.
Не бяхме. И не ще се родим
отново да изкупим и тия,
що обрекоха в немилост
да живеем дните Тук.
Опашки на зверове- черни прокоби-
прокудили златните отци.
О, вятър, децата на йерофантите-
децата на скитите извикай!
Донеси ни самите богове!
И намери ми полето, в което
песен не изпята остана…
Да я взема в сърцето си-
река от живи рани…
А после да я занеса на неродените
и да избавя с нея мъките им.
Елегия
Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.
Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.
Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.
Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.
Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.
Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.
Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.
Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.
25 I.C.
„Слушай ме,
този път сенките се приближават
и раздраните лица разкриват душите си.
Светът никога не е бил толкова кух досега.”
Изранени нозе
по улиците от дъжд
насред всяко око – лице
жена от коренна кал
от плът безцветна – мъж.
Разярени.
С меч до топор
и млечнобели очи
сякаш демоничен събор
зар от среднощни игри.
Убийствоубийствоубийци!
и шепотът вече пищи
в огън родени
в сребро неусмирени
под нозете им буря трещи
под нозете им земята пищи.
Аз видях първо Адама
после Ева Преродената пак
в кръв окъпана и отрова
/без свян в плътта и без срама/
и не Бог, не той майка бе
а пулсиращият в нощта мрак.
И когато младенеца пробиха
/със стръв присъщо човешка/
замлъкнаха всички поети
Вселената се обърна зловещо
и в блясък отчаян пометна.
Слушай ме,
сенките в нас и тук живеят.
Под покритието на млечнобели очи.
Тъй както плевелите виреят
тъй нам незнаен демон роди.
„Слушай ме,
този път сенките се приближават
и раздраните лица разкриват душите си.
Светът никога не е бил толкова кух досега.”
Изранени нозе
по улиците от дъжд
насред всяко око – лице
жена от коренна кал
от плът безцветна – мъж.
Разярени.
С меч до топор
и млечнобели очи
сякаш демоничен събор
зар от среднощни игри.
Убийствоубийствоубийци!
и шепотът вече пищи
в огън родени
в сребро неусмирени
под нозете им буря трещи
под нозете им земята пищи.
Аз видях първо Адама
после Ева Преродената пак
в кръв окъпана и отрова
/без свян в плътта и без срама/
и не Бог, не той майка бе
а пулсиращият в нощта мрак.
И когато младенеца пробиха
/със стръв присъщо човешка/
замлъкнаха всички поети
Вселената се обърна зловещо
и в блясък отчаян пометна.
Слушай ме,
сенките в нас и тук живеят.
Под покритието на млечнобели очи.
Тъй както плевелите виреят
тъй нам незнаен демон роди.
Възкресение
Затваря се порталът подир мен
последна светлина угасва
Нощта покрива сетния ми ден
и края възвестява.
И нищо след това не ще да има
животът продължава, цикълът вековен,
пак пролет, лято, есен, зима...
И до безкрай така.
"Тъй тъжно" ще речете, но напротив!
Душата смъртна е,
материята е вечна,
в безкраен кръговрат върти се тя
и ето ме: в ухайните цветя,
и в най-далечното море...
Това съм аз!
Със птиците и вятъра,
Със слънцето и пролетта,
Част от всичко и едно с света!
Затваря се порталът подир мен
последна светлина угасва
Нощта покрива сетния ми ден
и края възвестява.
И нищо след това не ще да има
животът продължава, цикълът вековен,
пак пролет, лято, есен, зима...
И до безкрай така.
"Тъй тъжно" ще речете, но напротив!
Душата смъртна е,
материята е вечна,
в безкраен кръговрат върти се тя
и ето ме: в ухайните цветя,
и в най-далечното море...
Това съм аз!
Със птиците и вятъра,
Със слънцето и пролетта,
Част от всичко и едно с света!
Ето нещо, което бях измъдрил в 7ми клас:
"Франклин ходи си в гората,
И се задуши в листата.
Мечо здраво се задави,
И Умря без да се бави.
Охлю падна в реката,
И го изяде рибката зъбата.
Гъси се опита да полети,
Но светкавица я срази.
Бобърка падна от самолета,
И се размаза на парчета.
Лиско си играе с ножа,
Ала накълца свойта кожа.
Зайо си похапва сладко сладко,
И получи инсулт накратко.
Видричка се скри зад една витрина,
И умря без никаква причина."
Става въпрос за анимационното филмче Франклин, което го гледах по това време. Наистина съм бил гений....
"Франклин ходи си в гората,
И се задуши в листата.
Мечо здраво се задави,
И Умря без да се бави.
Охлю падна в реката,
И го изяде рибката зъбата.
Гъси се опита да полети,
Но светкавица я срази.
Бобърка падна от самолета,
И се размаза на парчета.
Лиско си играе с ножа,
Ала накълца свойта кожа.
Зайо си похапва сладко сладко,
И получи инсулт накратко.
Видричка се скри зад една витрина,
И умря без никаква причина."
Става въпрос за анимационното филмче Франклин, което го гледах по това време. Наистина съм бил гений....
Юдейска луна
Празна е луната
безмислостна, зловеща
като къс изсребрена надежда,
грее и залязва,
наднича. А после търси отплата.
Със стъпки по ръба
на световните трагедии
посрещам от прозореца /нощна/ зората
и всред драми и алени комедии
намирам пак на Смърт дима.
Осъзнах, че не тук съм
роден като замряло растение
а в празния хол уморен
на змии и отрова - в забвение
оставен съм от ужаса си в плен.
Ухилена е луната
със сърп на най-мръсна ръжда
наточен за жътва последна
и капе дъжда като умрели тела
комичната драма изтлява поредна.
И от рода ми човешки
най-грозен и сляп, и ужасен
син юдейски стъпва в негови грешки
и крета, и крета, и тихо крета
с мозък разпилян на дома по паркета.
Празна е луната
безмислостна, зловеща
като къс изсребрена надежда,
грее и залязва,
наднича. А после търси отплата.
Със стъпки по ръба
на световните трагедии
посрещам от прозореца /нощна/ зората
и всред драми и алени комедии
намирам пак на Смърт дима.
Осъзнах, че не тук съм
роден като замряло растение
а в празния хол уморен
на змии и отрова - в забвение
оставен съм от ужаса си в плен.
Ухилена е луната
със сърп на най-мръсна ръжда
наточен за жътва последна
и капе дъжда като умрели тела
комичната драма изтлява поредна.
И от рода ми човешки
най-грозен и сляп, и ужасен
син юдейски стъпва в негови грешки
и крета, и крета, и тихо крета
с мозък разпилян на дома по паркета.
Странно?
Стоя приклещен в края на возилото претъпкано
и зяпам
през стъклото мръсно.
Странно, всеки тука закъснява,
сякаш вече не е късно…
Зяпам с празен поглед подир спирката отминала
и чакам,
дръжката прегърнал.
Странно, всеки иска да пристигне,
все едно въобще е тръгнал…
Чакам рейсът грохнал по шосето да се изтъркаля
и стоя,
минутите броя.
Странно, всеки слизане на спирка чака,
сякаш знае на коя…
Странно ли? Едва ли…
И аз се возя в този рейс!
И ти!
Странно ли? Едва ли…
Качих се, а сега ще чакам -
това е странното…
Нали?
Стоя приклещен в края на возилото претъпкано
и зяпам
през стъклото мръсно.
Странно, всеки тука закъснява,
сякаш вече не е късно…
Зяпам с празен поглед подир спирката отминала
и чакам,
дръжката прегърнал.
Странно, всеки иска да пристигне,
все едно въобще е тръгнал…
Чакам рейсът грохнал по шосето да се изтъркаля
и стоя,
минутите броя.
Странно, всеки слизане на спирка чака,
сякаш знае на коя…
Странно ли? Едва ли…
И аз се возя в този рейс!
И ти!
Странно ли? Едва ли…
Качих се, а сега ще чакам -
това е странното…
Нали?
Иронично
Сиви облаци като
размъкнати чаршафи
по пуст простор човешки
тлеят и гъмжат
пеят, че ръмжат.
И гладни за ирония
по дъска редят си пешки.
Под тях – земя
ала не каква да е
а измокрена и морна
с очи сляпо изморени
обърнати към няколко деца.
И тя плачеща
и тя жадна за ирония.
И дъжд нейде там
в небитие скопено
захваща и захваща,
помита ми мечтите,
всред почвата запраща.
И тя – стръвно угоена,
ала ирония поема.
Сред полята ходя
и от иронията плюя
като пес дръглив обезверен
като дивен кът обезлесен
търся просто топлина
търся нечия душа.
Иронично казано,
аз просто търся си смъртта.
Сиви облаци като
размъкнати чаршафи
по пуст простор човешки
тлеят и гъмжат
пеят, че ръмжат.
И гладни за ирония
по дъска редят си пешки.
Под тях – земя
ала не каква да е
а измокрена и морна
с очи сляпо изморени
обърнати към няколко деца.
И тя плачеща
и тя жадна за ирония.
И дъжд нейде там
в небитие скопено
захваща и захваща,
помита ми мечтите,
всред почвата запраща.
И тя – стръвно угоена,
ала ирония поема.
Сред полята ходя
и от иронията плюя
като пес дръглив обезверен
като дивен кът обезлесен
търся просто топлина
търся нечия душа.
Иронично казано,
аз просто търся си смъртта.
* * *
В тази малка, тясна стая
стоя сам
и размишлявам.
В тази малка, тясна стая
стоя сам
и гледам през прозореца навън.
В тази малка, тясна стая
стоя сам
и слушам шума на децата, играещи под жаркото слънце.
В тази малка, тясна стая
е тъмно,
студено
и влажно.
От тази малка, тясна стая
се опитвам да избягам,
удряйки главата си
в каменните и стени.
В тази малка, тясна стая
ще си остана...
Завинаги
сам.
Далеч
от лятото навън.
Опрял
лице
в прозореца.
Като насън ще си отида.
И никой
няма
да
разбере...
В тази малка, тясна стая
стоя сам
и размишлявам.
В тази малка, тясна стая
стоя сам
и гледам през прозореца навън.
В тази малка, тясна стая
стоя сам
и слушам шума на децата, играещи под жаркото слънце.
В тази малка, тясна стая
е тъмно,
студено
и влажно.
От тази малка, тясна стая
се опитвам да избягам,
удряйки главата си
в каменните и стени.
В тази малка, тясна стая
ще си остана...
Завинаги
сам.
Далеч
от лятото навън.
Опрял
лице
в прозореца.
Като насън ще си отида.
И никой
няма
да
разбере...
Горчив Смях
На музите горчив е смеха
горчив и тъжен, ала могъщ
и да искам, не мога да го смекча
а не искам, защото той прави ме мъж.
Няма нужда от траурни ленти
за положението що е сега.
Все срещам погребалните агенти
дошли за гроб на сърце и на душа.
Нагледнах се на празни обвивки
на ножове и мечове в гърба.
Фалшиви, от майстор нехаен отливки
‘близки’, а нариват те в пръстта.
На музите горчив е смеха
и плачат те с истински сълзи.
Този плач /и да исках/ нивга не ще смекча
колкото и звярът в мен да го боли.
На музите горчив е смеха
горчив и тъжен, ала могъщ
и да искам, не мога да го смекча
а не искам, защото той прави ме мъж.
Няма нужда от траурни ленти
за положението що е сега.
Все срещам погребалните агенти
дошли за гроб на сърце и на душа.
Нагледнах се на празни обвивки
на ножове и мечове в гърба.
Фалшиви, от майстор нехаен отливки
‘близки’, а нариват те в пръстта.
На музите горчив е смеха
и плачат те с истински сълзи.
Този плач /и да исках/ нивга не ще смекча
колкото и звярът в мен да го боли.
Привет на всички...
Бих желал да споделя с вас...
но колко от вас ще ме разберат...
това значение за мен няма...
важното е да споделя...
защото някой може да ме разбере...
а някой друг не...
Щастлив съм...
Защо се питате?
и аз не мога да си отговоря...
но днес...
стоях и гледах през прозореца...
гледах как птичките акат..
гледах как как мухичките се плякат...
гледах мръсното небе..
гледах..
гледам и то ме гледаше....
много гледах...
Щастлив съм..
да...
Колко обичам да пиша тук..
Обичам...
Пиша си на воля..
И винаги има кой да прочете написаното...
Ох, колко приятно...
Благодаря...
Писал съм го преди близо три години без 2-3 месеца.
Бих желал да споделя с вас...
но колко от вас ще ме разберат...
това значение за мен няма...
важното е да споделя...
защото някой може да ме разбере...
а някой друг не...
Щастлив съм...
Защо се питате?
и аз не мога да си отговоря...
но днес...
стоях и гледах през прозореца...
гледах как птичките акат..
гледах как как мухичките се плякат...
гледах мръсното небе..
гледах..
гледам и то ме гледаше....
много гледах...
Щастлив съм..
да...
Колко обичам да пиша тук..
Обичам...
Пиша си на воля..
И винаги има кой да прочете написаното...
Ох, колко приятно...
Благодаря...
Писал съм го преди близо три години без 2-3 месеца.
Главоболието се засилваше. (Шумът от стъпките също.)
Изгарящата болка никога не изчезваше. (Шумът от стъпките също.)
Но пламъкът й понякога намаляваше. (Стъпките също.)
Стаята не бе нещо особено. Напълно нормална, но и някак магична за едно десет годишно момиченце.
Бели стени покрити с разноцветни плакати на усмихнати герои, куп играчки струпани в лилав панер в основата на леглото, шарени, подбрани с вкус мебели.
Но тя не виждаше никое от тези неща.
Именно, когато се нуждаеше от усмивка не можеше да получи такава, била тя и нарисувана.
Слабата светлина от прозореца единствето осветяваше пода и полагаше върху него бледата сянка на дървото отвън. Голите му, сухи клони добиваха зловеща и извратена форма върху ламината.
Това караше момичето да се свива на по-плътно кълбо под завивките. То с ужас оглеждаше всяко ъгълче на мрака, но погледът му винаги се връщаше към шаващата сянка на пода.
Въображението му я превръщаше в нещо живо, а главоболието не позволяваше на разума да го убеди в противното.
Клоните като пипала се протягаха към него и сетне се отдръпваха. Стъпките се засилваха и заглъхваха. Главоболието също.
Пулсиращата болка вече не означаваше нищо за него. Траещото месец мъчение бе изгубило значимостта си.
Вниманието му бе изцяло насочено към сянката и стъпките.
Навън завя вятър и сянката се раздвижи.
Тогава стъпките закънтяха и сякаш бе забит поредния пирон в главичката на детето.
Стъпките приближаваха.
Те достигнаха вратата на спалнята. Нещо(пипало..) натисна бравата и, притваряйки се вратата сякаш изпищя.
Болката се засили. Сянката също.
То забеляза светлината върху завесите. Надигна се от леглото и се хвърли към прозореца.
Стъклото се счупи с трясък, а крехкото телце се понесе към осветената улица.
За миг болката изчезна. (Стъпките също.)
До него достигна отчаян вик.
Зоваха го. Зоваха я. Зоваха малката Сюан.
Но тя не отвърна на зова, а се впусна в мрака. Там, недосегаема за страданието, там, където в далечината се криеше малък къс светлина.
Днес си го написах през часа по руски.
Посветено е на главоболието ми, което ме тормози от 4-5 дена и ми даде идеята.
И не, не визирам себе си.
Изгарящата болка никога не изчезваше. (Шумът от стъпките също.)
Но пламъкът й понякога намаляваше. (Стъпките също.)
Стаята не бе нещо особено. Напълно нормална, но и някак магична за едно десет годишно момиченце.
Бели стени покрити с разноцветни плакати на усмихнати герои, куп играчки струпани в лилав панер в основата на леглото, шарени, подбрани с вкус мебели.
Но тя не виждаше никое от тези неща.
Именно, когато се нуждаеше от усмивка не можеше да получи такава, била тя и нарисувана.
Слабата светлина от прозореца единствето осветяваше пода и полагаше върху него бледата сянка на дървото отвън. Голите му, сухи клони добиваха зловеща и извратена форма върху ламината.
Това караше момичето да се свива на по-плътно кълбо под завивките. То с ужас оглеждаше всяко ъгълче на мрака, но погледът му винаги се връщаше към шаващата сянка на пода.
Въображението му я превръщаше в нещо живо, а главоболието не позволяваше на разума да го убеди в противното.
Клоните като пипала се протягаха към него и сетне се отдръпваха. Стъпките се засилваха и заглъхваха. Главоболието също.
Пулсиращата болка вече не означаваше нищо за него. Траещото месец мъчение бе изгубило значимостта си.
Вниманието му бе изцяло насочено към сянката и стъпките.
Навън завя вятър и сянката се раздвижи.
Тогава стъпките закънтяха и сякаш бе забит поредния пирон в главичката на детето.
Стъпките приближаваха.
Те достигнаха вратата на спалнята. Нещо(пипало..) натисна бравата и, притваряйки се вратата сякаш изпищя.
Болката се засили. Сянката също.
То забеляза светлината върху завесите. Надигна се от леглото и се хвърли към прозореца.
Стъклото се счупи с трясък, а крехкото телце се понесе към осветената улица.
За миг болката изчезна. (Стъпките също.)
До него достигна отчаян вик.
Зоваха го. Зоваха я. Зоваха малката Сюан.
Но тя не отвърна на зова, а се впусна в мрака. Там, недосегаема за страданието, там, където в далечината се криеше малък къс светлина.
Днес си го написах през часа по руски.
Посветено е на главоболието ми, което ме тормози от 4-5 дена и ми даде идеята.
И не, не визирам себе си.
^^Ахахахахаха, блъде, това просто ме смаза с непресторената си неадекватност...
Тест "Ставам ли за брутално яка дет метъл банда?" @ http://bliodj.blogspot.com/ *турбогъзар*
Списваме го с 2+2, за който не знае. *
Откровени глупости.
Предупредени сте.
*Не обвързвам 2+2 с моите материали и той не носи никаква отговорност за написаното в тях. Аз за неговите обаче също
Тест "Ставам ли за брутално яка дет метъл банда?" @ http://bliodj.blogspot.com/ *турбогъзар*
Списваме го с 2+2, за който не знае. *
Откровени глупости.
Предупредени сте.
*Не обвързвам 2+2 с моите материали и той не носи никаква отговорност за написаното в тях. Аз за неговите обаче също
Борба
Не ми казвай, че ще умрем
Не е така!
Аз знам
ние сме роби
окаишени с вериги
опасани с бинтове
в социалния си плен
но няма, няма, няма
няма да умрем!
Едно за сестрите ми
едно за моите братя
и за тази куха съдба
безока и гнусна
жестоко изкусна
с обич мразим я.
Едно за нам робите
живи, ала умрели
с гипс във главите
с листа във очите.
Никога
няма
няма да умрем
с гърла поаленели
като вихър сред леса сме
СМЕЛИ!
Едно за теб,
невернико мой
чуй словата ни
чуй мислите
чуй тътена –
ръце, крака, мисли
сърца, души, красота
цял вълкодавен порой!
И в сърцето на душите
смей да кажеш само
че ще умрем.
Не, не, не, винаги
винаги ще бъде рано
чуй ни – вълците в плен
духът ни крещи
духът ни пищи
няма да бъде сломен!
Не ми казвай, че ще умрем
Не е така!
Аз знам
ние сме роби
окаишени с вериги
опасани с бинтове
в социалния си плен
но няма, няма, няма
няма да умрем!
Едно за сестрите ми
едно за моите братя
и за тази куха съдба
безока и гнусна
жестоко изкусна
с обич мразим я.
Едно за нам робите
живи, ала умрели
с гипс във главите
с листа във очите.
Никога
няма
няма да умрем
с гърла поаленели
като вихър сред леса сме
СМЕЛИ!
Едно за теб,
невернико мой
чуй словата ни
чуй мислите
чуй тътена –
ръце, крака, мисли
сърца, души, красота
цял вълкодавен порой!
И в сърцето на душите
смей да кажеш само
че ще умрем.
Не, не, не, винаги
винаги ще бъде рано
чуй ни – вълците в плен
духът ни крещи
духът ни пищи
няма да бъде сломен!
Н.
Решетки опънати
с озъбени лица
потопени във мастило
с косите – протрити
с колене ожулени
с души – тъй разбити.
В раната на звяра
виждам човека там
в раната на човека
виждам звяра без срам
гол като подхвърлено дете
взрян в невидимото си небе.
И когато капките паднат,
рухнат всичките прегради
ще те гледам със тъга в очите
/мой звяр в клетка
и човеко мой във звяр/
без фанфари и цигулки;
без химни, оди, ил’ балади.
Бяхме, приятелю, зверчета
сетне потопа нам удави.
Остава от решетката парчета
да обръгнем съ’ ръцете
и сред сълзите и косите
да станем на мастилни сплави
и в лист бял живота си да отдадем.
Решетки опънати
с озъбени лица
потопени във мастило
с косите – протрити
с колене ожулени
с души – тъй разбити.
В раната на звяра
виждам човека там
в раната на човека
виждам звяра без срам
гол като подхвърлено дете
взрян в невидимото си небе.
И когато капките паднат,
рухнат всичките прегради
ще те гледам със тъга в очите
/мой звяр в клетка
и човеко мой във звяр/
без фанфари и цигулки;
без химни, оди, ил’ балади.
Бяхме, приятелю, зверчета
сетне потопа нам удави.
Остава от решетката парчета
да обръгнем съ’ ръцете
и сред сълзите и косите
да станем на мастилни сплави
и в лист бял живота си да отдадем.
Дим
А в дим борбата наша остана обвита...
С криле пекършени те гледам
и сълзи в очите мои напират.
В очите твои- безверие.
Кога бяхме заедно в нашите битки,
приятелю, кога бяхме заедно,
вплетени в огън?
Друг живот имахме с тебе.
Други бяха мечтите ни.
После ти понесе си бреме,
Мен ме взеха орисници,
За да дадат нов живот.
…И коленичил те гледам насред полето,
меч забил в сухата пръст,
поела кръвта на злите души.
И плача над теб, приятелю клети,
че те оставих без дъх,
че те оставих без себе си.
А в дим борбата наша остана обвита...
С криле пекършени те гледам
и сълзи в очите мои напират.
В очите твои- безверие.
Кога бяхме заедно в нашите битки,
приятелю, кога бяхме заедно,
вплетени в огън?
Друг живот имахме с тебе.
Други бяха мечтите ни.
После ти понесе си бреме,
Мен ме взеха орисници,
За да дадат нов живот.
…И коленичил те гледам насред полето,
меч забил в сухата пръст,
поела кръвта на злите души.
И плача над теб, приятелю клети,
че те оставих без дъх,
че те оставих без себе си.
Прощално
Знам, брате,
ние ще умреме млади
неразбрани и далечни.
Знаеш, брате,
избираме смъртта
пред туй да стоим безчовечни.
Бях дом на надежда
и мисля все още съм.
Ала всеки ден процежда
лъч мрачен в зимния сън
и като кълбо тъмна прежда
развивам се в угнетяващ мене гръм.
Опитах да намеря сходни
навсякъде бродих и уж бях.
От недрата човекородни
получих, ала, само бледа прах.
Тъй надеждите секват и умират
а потоците мътни извират
и не спират.
Чуй, знам брате,
имаме и сестри
нейде по ироничния ни свят.
Ала как смола муха смоли
в капан са те, както аз и ти –
разделени, разединени.
Ничии в тази ничия земя
във всеки неин град.
Гробът вече го издигнах
с камъни и въглища подхранен.
С дъха на майка ни Земя,
с успокоението на баща Небе.
Там място последно за нам има
отредено от този, който ни прокле.
И нека там е крайната ни среща
когато, брате, млади си умрем.
Знам, брате,
ние ще умреме млади
неразбрани и далечни.
Знаеш, брате,
избираме смъртта
пред туй да стоим безчовечни.
Бях дом на надежда
и мисля все още съм.
Ала всеки ден процежда
лъч мрачен в зимния сън
и като кълбо тъмна прежда
развивам се в угнетяващ мене гръм.
Опитах да намеря сходни
навсякъде бродих и уж бях.
От недрата човекородни
получих, ала, само бледа прах.
Тъй надеждите секват и умират
а потоците мътни извират
и не спират.
Чуй, знам брате,
имаме и сестри
нейде по ироничния ни свят.
Ала как смола муха смоли
в капан са те, както аз и ти –
разделени, разединени.
Ничии в тази ничия земя
във всеки неин град.
Гробът вече го издигнах
с камъни и въглища подхранен.
С дъха на майка ни Земя,
с успокоението на баща Небе.
Там място последно за нам има
отредено от този, който ни прокле.
И нека там е крайната ни среща
когато, брате, млади си умрем.
Дъждовни деца
В канавките, в канавките
забравени и оплюти
разбити, изкормени -
децата на дъжда –
натикани в сетни приюти
ще умрем с усмивка на лица.
Този живот взе от нас
толкова, колкото и ние
и в позиция гард
остана душата да гние
докато не се свестихме
докато не се свестихме
и изревахме:
СМЪРТ И ГИБЕЛ ЗА ТАЗИ ПОМИЯ!
няма да се оставим да ни отмие!
Този живот ни разкъса
като звяр с белонокти ръце
и песове с пяна кръвна
/НИЕ!/
вой нададохме гърлен
и родихме земетръса
всеки от нас – дъждовно дете.
Дъжд е нашето име
дъжд е и нашата плът;
дъжд взе ни, роди ни
последен дъжд ще ни е домът.
И в канавките ще умрем
скитници с горящи очи
в позиция – мирно
със слънчеви ръце
обърнати с длани напред.
И нека капката тогава боли
за душите-вихър устремени
към едно дъждовно море.
В канавките, в канавките
забравени и оплюти
разбити, изкормени -
децата на дъжда –
натикани в сетни приюти
ще умрем с усмивка на лица.
Този живот взе от нас
толкова, колкото и ние
и в позиция гард
остана душата да гние
докато не се свестихме
докато не се свестихме
и изревахме:
СМЪРТ И ГИБЕЛ ЗА ТАЗИ ПОМИЯ!
няма да се оставим да ни отмие!
Този живот ни разкъса
като звяр с белонокти ръце
и песове с пяна кръвна
/НИЕ!/
вой нададохме гърлен
и родихме земетръса
всеки от нас – дъждовно дете.
Дъжд е нашето име
дъжд е и нашата плът;
дъжд взе ни, роди ни
последен дъжд ще ни е домът.
И в канавките ще умрем
скитници с горящи очи
в позиция – мирно
със слънчеви ръце
обърнати с длани напред.
И нека капката тогава боли
за душите-вихър устремени
към едно дъждовно море.
Прощално излияние
Привет в таз тъжна, сумрачна стая,
името ти, печално, аз не ща да зная.
Ти си само гостенин случаен и наивен,
който скри се от дъжда проливен.
Слушай мойта дума тиха, но щастлива,
че аз чета на глас поезията на По.
Душата ми с всяка дума се разкрива,
а черна сяра разяжда близкото дърво.
Черен дъжд и черна пара
и черна сянка падат над града !
И черни влакове на стара гара
Пристигат и възкресяват нощта.
Черни пътници града обсипват
с черни думи и стъпки изгнили.
Oвехтели цветя - улиците посипват
А, как ухаеха... Не помниш нали ?
Няма как да помниш, мина време
ти тогава беше още пеленаче,
преследвано от тежкото бреме,
да слуша как светът му плаче.
Тъгата бе голяма, ти не знаеш
войната ги отне завчас, сякаш !
Защо започна, сега, да ридаеш ?
Нима ще се върнат, нявгаш ?
Името ти аз не ща да зная,
макар че ти си моя внук.
Изпрати ме, моля те към Рая,
дето чува се прекрасен звук !
Още го обмислям, де...някакви мнения ?
Привет в таз тъжна, сумрачна стая,
името ти, печално, аз не ща да зная.
Ти си само гостенин случаен и наивен,
който скри се от дъжда проливен.
Слушай мойта дума тиха, но щастлива,
че аз чета на глас поезията на По.
Душата ми с всяка дума се разкрива,
а черна сяра разяжда близкото дърво.
Черен дъжд и черна пара
и черна сянка падат над града !
И черни влакове на стара гара
Пристигат и възкресяват нощта.
Черни пътници града обсипват
с черни думи и стъпки изгнили.
Oвехтели цветя - улиците посипват
А, как ухаеха... Не помниш нали ?
Няма как да помниш, мина време
ти тогава беше още пеленаче,
преследвано от тежкото бреме,
да слуша как светът му плаче.
Тъгата бе голяма, ти не знаеш
войната ги отне завчас, сякаш !
Защо започна, сега, да ридаеш ?
Нима ще се върнат, нявгаш ?
Името ти аз не ща да зная,
макар че ти си моя внук.
Изпрати ме, моля те към Рая,
дето чува се прекрасен звук !
Още го обмислям, де...някакви мнения ?
пооправи го, мен не ме кефи лично.
---
Urbanus bestia
Кажи кой роди човека
че сам да стои;
кой го роди,
паяжината на копнежите
кой с чук кремъчен потроши?
Посочи го този Отец
с камъни да го удавим
за липсата на правда
за липсата на чест
гробница да му направим.
Загърнат в плащ нощен
стоя – и гледам
сред светлините на града
хора пищят и се каят
а над тях – лозунг един
„Почакайте, скоро иде Раят”.
И воловете – спират.
Ралото бетона къдри
по който пъплим
и сълзите мият просеките
а душите ни опушва ги дим.
Кочияшът тогава се засмива
с демонична си уста.
„Скоро иде Раят!”
процежда с троен свой език
един Месия за клетата тълпа.
Не Рай, а камък о пушек
виждат моите очи.
Не хора, а зверове,
раздрани, вой надали
а раната им ярка – смъди.
Обгърнат в нощта
мятам камъни нагоре самин
с неоновата си душа
и с мъртви редом мен
замервам ядно градския дим.
---
Urbanus bestia
Кажи кой роди човека
че сам да стои;
кой го роди,
паяжината на копнежите
кой с чук кремъчен потроши?
Посочи го този Отец
с камъни да го удавим
за липсата на правда
за липсата на чест
гробница да му направим.
Загърнат в плащ нощен
стоя – и гледам
сред светлините на града
хора пищят и се каят
а над тях – лозунг един
„Почакайте, скоро иде Раят”.
И воловете – спират.
Ралото бетона къдри
по който пъплим
и сълзите мият просеките
а душите ни опушва ги дим.
Кочияшът тогава се засмива
с демонична си уста.
„Скоро иде Раят!”
процежда с троен свой език
един Месия за клетата тълпа.
Не Рай, а камък о пушек
виждат моите очи.
Не хора, а зверове,
раздрани, вой надали
а раната им ярка – смъди.
Обгърнат в нощта
мятам камъни нагоре самин
с неоновата си душа
и с мъртви редом мен
замервам ядно градския дим.
telia- "Поспри" е много красиво..
ето нещо от мен:
За вятъра,за слънцето и житата
Понесе се трептене на една струна и тръгна през житата, които вятърът галеше. Слънцето раздаваши лъчите си на полята, назаем и се носеше аромат на талази..на нещо непознато, което той не беше помирисвал. Светлината се оглеждаше като стъклено тяло в очите му,които като езера поглъщаха и житата и слънцето и тревата. Той стана, обърна се и струните засвириха заедно. Вятърът искаше да сграбчи онази блуждаеща сянка в очите и да я превърна в същество. В нещо живо,което да погълне парчетата тъга, които се рееха в душата му, както парчета вестникарска хартия подмятани от вятъра по тъмна улица.. Но той стоеше все така, спокоен външно, с притихнало дихание и гледаше в далечината. Никой не би могъл да разбере какво се въртеше в мислите му, сякаш светът бе замрял за него и бе единствен. Една прашинка в житното поле, една цел на вятъра, един самотен дъжд от светлина.
ето нещо от мен:
За вятъра,за слънцето и житата
Понесе се трептене на една струна и тръгна през житата, които вятърът галеше. Слънцето раздаваши лъчите си на полята, назаем и се носеше аромат на талази..на нещо непознато, което той не беше помирисвал. Светлината се оглеждаше като стъклено тяло в очите му,които като езера поглъщаха и житата и слънцето и тревата. Той стана, обърна се и струните засвириха заедно. Вятърът искаше да сграбчи онази блуждаеща сянка в очите и да я превърна в същество. В нещо живо,което да погълне парчетата тъга, които се рееха в душата му, както парчета вестникарска хартия подмятани от вятъра по тъмна улица.. Но той стоеше все така, спокоен външно, с притихнало дихание и гледаше в далечината. Никой не би могъл да разбере какво се въртеше в мислите му, сякаш светът бе замрял за него и бе единствен. Една прашинка в житното поле, една цел на вятъра, един самотен дъжд от светлина.
Дар
Стоиш и очите ти се раздират
да гледат в необятното. Ти!
Кога слезе от небето
и се превъплъти в моя ангел?
На сън бълнуваш пеперуди
с изгорели криле. Един- ти!
Чакаш нощта в плаща си
да се скрие зад гроба ми.
Доближи се да те целуна в устата
и пак ще пееш как умираш
по час до купола на църквата-
Ангел с криле в дим.
Остави за миг бунта си.
Аз се борих за теб във живота.
И мъртва се впивам в теб.
Дишам в душата ти, моя душа.
Стоиш и очите ти се раздират
да гледат в необятното. Ти!
Кога слезе от небето
и се превъплъти в моя ангел?
На сън бълнуваш пеперуди
с изгорели криле. Един- ти!
Чакаш нощта в плаща си
да се скрие зад гроба ми.
Доближи се да те целуна в устата
и пак ще пееш как умираш
по час до купола на църквата-
Ангел с криле в дим.
Остави за миг бунта си.
Аз се борих за теб във живота.
И мъртва се впивам в теб.
Дишам в душата ти, моя душа.
Void
With sluggish tongues we kiss
And slowly drift away
Towards the end of the blue road
Where, with utmost respect
I tell you: 2+2=5
You laugh and stab me in the heart.
With putrid hands we touch
And lick each other's thumbs
Here, under the dying oak
Where, with utmost respect
I tell you: The grey sky is orange.
You laugh and take my eye out.
We sit and smoke
Under the dead oak
In the end
Of the blue road
Where, before
I say anything,
You cut out my tongue.
And walk away.
With sluggish tongues we kiss
And slowly drift away
Towards the end of the blue road
Where, with utmost respect
I tell you: 2+2=5
You laugh and stab me in the heart.
With putrid hands we touch
And lick each other's thumbs
Here, under the dying oak
Where, with utmost respect
I tell you: The grey sky is orange.
You laugh and take my eye out.
We sit and smoke
Under the dead oak
In the end
Of the blue road
Where, before
I say anything,
You cut out my tongue.
And walk away.
^ много, много добро.
---
Земезов
Коремът, ръмжащ
като чудовище митично
като Херакловите подпори;
бунтува се и бесува, къркори.
Издълбан от ковашки звън
обръгнат от безсмъртен дъх
излян от омразата на любовта
сбръчкан като костите на плъх.
Чуй, той бе и е нашата утроба
левиатан бял, допотопно изпълзял.
Той е камъкът мътен на гроба
на слънчев диск, в червено изгрял.
Земята ръмжи и дивее
матерно чудовище митично.
Някъде из пръстта
ковач любовна омраза пак лее
плъх е той, цар в нечие подземие
и цвърчи в лицето ни безлично.
---
Земезов
Коремът, ръмжащ
като чудовище митично
като Херакловите подпори;
бунтува се и бесува, къркори.
Издълбан от ковашки звън
обръгнат от безсмъртен дъх
излян от омразата на любовта
сбръчкан като костите на плъх.
Чуй, той бе и е нашата утроба
левиатан бял, допотопно изпълзял.
Той е камъкът мътен на гроба
на слънчев диск, в червено изгрял.
Земята ръмжи и дивее
матерно чудовище митично.
Някъде из пръстта
ковач любовна омраза пак лее
плъх е той, цар в нечие подземие
и цвърчи в лицето ни безлично.
Пустинна планета
Пейзажи
въртят се край мен
Студени картини
от бъдещи дни
Реки пресушени,
Поля... застлани със смърт
Студена
Ледена
Смърт
Тук
де нявга
цъфтяха цветя
Носеха
мирис
на пролет
Сега
има само мирис
на сяра
и ядрени облаци
над сивата
мъртва
Земя...
Пейзажи от студ и сняг
Изпълнени с зла самота
Мъртва, пустинна планета...
Паметник на глупостта
Пейзажи
въртят се край мен
Студени картини
от бъдещи дни
Реки пресушени,
Поля... застлани със смърт
Студена
Ледена
Смърт
Тук
де нявга
цъфтяха цветя
Носеха
мирис
на пролет
Сега
има само мирис
на сяра
и ядрени облаци
над сивата
мъртва
Земя...
Пейзажи от студ и сняг
Изпълнени с зла самота
Мъртва, пустинна планета...
Паметник на глупостта
^Простичко и смислено.
Харесва ми!
Харесва ми!
Сенковълци
"И когато се роди плътта
там роди се и разума
лоно бе там на честта;
в това личеше хорската красота."
Аз не знам как да започна
може би малко елитарно
да звучи
[тази моя тирада]
сякаш сенковълк мучи
в пълнолуние
срещу бетонна преграда.
Но видях хора да падат
гарда да снемат поголовно
въпреки Дара
[който доживотен е, нали]
и изпарява се като пара
в тях каквото
всъщност трябва да се цени.
А сенковълците бягат
тичат посред нощни зари
хиляди и хиляди единаци
посред огън и всред дим
като една сянка стоим.
Нима да живееш е лесно
че лесното търсиш така?
Плът не трябва да стои
[пред воля, сърце, душа]
където отпада честта.
Макар че, признавам,
хората са слаби същества.
И сенковълците вием
сред вълноломи и чукари
с тела блъскаме,
[дано нявга разбием]
клетките ни толкова стари.
Аз не знам правилно
словото като река да лея
и да черпя от красиво ведро
[но все имам за какво да копнея]
но знам как да скърбя –
склонил вълча глава долу
с пламтящи очи в небесното ждрело.
И за всички братя
[и за всички сестри]
първо хиляди,
сетне стотици
накрая – десетки, уви,
аз пея и вия към звездите –
Умираме. Един по един.
Във всеки миг от вечността,
знай, загива сенковълк един,
и пак, и пак,
посред огън и сред дим
склопява очи той сам-самин.
"И когато се роди плътта
там роди се и разума
лоно бе там на честта;
в това личеше хорската красота."
Аз не знам как да започна
може би малко елитарно
да звучи
[тази моя тирада]
сякаш сенковълк мучи
в пълнолуние
срещу бетонна преграда.
Но видях хора да падат
гарда да снемат поголовно
въпреки Дара
[който доживотен е, нали]
и изпарява се като пара
в тях каквото
всъщност трябва да се цени.
А сенковълците бягат
тичат посред нощни зари
хиляди и хиляди единаци
посред огън и всред дим
като една сянка стоим.
Нима да живееш е лесно
че лесното търсиш така?
Плът не трябва да стои
[пред воля, сърце, душа]
където отпада честта.
Макар че, признавам,
хората са слаби същества.
И сенковълците вием
сред вълноломи и чукари
с тела блъскаме,
[дано нявга разбием]
клетките ни толкова стари.
Аз не знам правилно
словото като река да лея
и да черпя от красиво ведро
[но все имам за какво да копнея]
но знам как да скърбя –
склонил вълча глава долу
с пламтящи очи в небесното ждрело.
И за всички братя
[и за всички сестри]
първо хиляди,
сетне стотици
накрая – десетки, уви,
аз пея и вия към звездите –
Умираме. Един по един.
Във всеки миг от вечността,
знай, загива сенковълк един,
и пак, и пак,
посред огън и сред дим
склопява очи той сам-самин.
Пеперуди
Малки, тънки, прелестни крила,
окрасяват нищетата на града!
Малки, тънки, прелестни крила,
прелитат устремено към красота!
Безгрижни, волни и щастливи
летят и не познават грижи.
Раждат се по - грозни от смъртта,
ала стават най - красиви в света!
Уви, всичко хубаво си има край,
Докосвайки с любовта си сладкия рай
те ще отлетят към място без заблуди
мястото дето има само пеперуди!
Редактирах едно старо, за да го превърна в туй, което е сега.
Малки, тънки, прелестни крила,
окрасяват нищетата на града!
Малки, тънки, прелестни крила,
прелитат устремено към красота!
Безгрижни, волни и щастливи
летят и не познават грижи.
Раждат се по - грозни от смъртта,
ала стават най - красиви в света!
Уви, всичко хубаво си има край,
Докосвайки с любовта си сладкия рай
те ще отлетят към място без заблуди
мястото дето има само пеперуди!
Редактирах едно старо, за да го превърна в туй, което е сега.
Краят на две години
Аз днес стоях
във мрака
в една стая мъглива
със сенки и спомени
с надежди прогорени
и плетях кръстопът
насреди сивееща нива.
И днес загубих
част от пъзел нареден
с криле катранени
и око невиждащо
най-накрая, сред пътя
попаднах безнадежден
в на мислите си плен.
Идва време и ще скитам
забравен и самин
по пътищата трънливи
а пред мен – комин
ще бълва пушек мръсен
и ще виждам черти криви
по стъклото на нашия свят.
Любовта си изгубих
отново и нямам сетива.
В мъглата и мрака ми
разперил протрити крила
с мъртви и живи обвързан –
светът ми затихва.
Аз съм Птицата.
Аз днес стоях
във мрака
в една стая мъглива
със сенки и спомени
с надежди прогорени
и плетях кръстопът
насреди сивееща нива.
И днес загубих
част от пъзел нареден
с криле катранени
и око невиждащо
най-накрая, сред пътя
попаднах безнадежден
в на мислите си плен.
Идва време и ще скитам
забравен и самин
по пътищата трънливи
а пред мен – комин
ще бълва пушек мръсен
и ще виждам черти криви
по стъклото на нашия свят.
Любовта си изгубих
отново и нямам сетива.
В мъглата и мрака ми
разперил протрити крила
с мъртви и живи обвързан –
светът ми затихва.
Аз съм Птицата.
* * *
I could die tomorrow...
As I walk on the streets
Of this grey haunted town
Noone will notice me
As I'm crumbling down
To the ground
I could die tomorrow...
And what will this change?
Nothing, everything will
Still be the same
And the roads with their cracks
And the wives with their bags
Will continue on
Towards the empty horizon...
I could die tomorrow...
And the rain
Will wash away
My remains...
But still,
I'll see what I can do
To you,
You bastard of a world
And I won't leave
Without cursing you first
"Goodbye, you fucker."
I could die tomorrow...
As I walk on the streets
Of this grey haunted town
Noone will notice me
As I'm crumbling down
To the ground
I could die tomorrow...
And what will this change?
Nothing, everything will
Still be the same
And the roads with their cracks
And the wives with their bags
Will continue on
Towards the empty horizon...
I could die tomorrow...
And the rain
Will wash away
My remains...
But still,
I'll see what I can do
To you,
You bastard of a world
And I won't leave
Without cursing you first
"Goodbye, you fucker."
Нями сълзи
Мъглив дим
излиза през една пролука
на сърцето
което
остава заклето
ала се чуди докога.
Цигара протрита
изпушена насила
на балкони
дивни с’ заря
следва диря изгнила
и там, без сила
слива се с дима.
Там някъде съм аз
во камъните мятам
се всеки ден
и се прибирам всяка нощ.
Очите ми са крило
после пък са нож
режещ тихо смог.
Отвъд съня попаднал
не ям и не пия
стоя и пак гния, гния
вкопчен във едно
с празните очи
с дланите обърнати
нагоре.
И проклет да съм
ако падна
макар че умирам вътре там -
в дим гърчав
в сянка гладна
за празнота се бия
и в празнота оставам ням.
Мъглив дим
излиза през една пролука
на сърцето
което
остава заклето
ала се чуди докога.
Цигара протрита
изпушена насила
на балкони
дивни с’ заря
следва диря изгнила
и там, без сила
слива се с дима.
Там някъде съм аз
во камъните мятам
се всеки ден
и се прибирам всяка нощ.
Очите ми са крило
после пък са нож
режещ тихо смог.
Отвъд съня попаднал
не ям и не пия
стоя и пак гния, гния
вкопчен във едно
с празните очи
с дланите обърнати
нагоре.
И проклет да съм
ако падна
макар че умирам вътре там -
в дим гърчав
в сянка гладна
за празнота се бия
и в празнота оставам ням.
^Ето това е жестоко!
По някакъв начин отдавна те дебна да постнеш нещо такова - просто е, съвсем автентично и лично е, ритмично... Същевременно всяка комбинация от една-две думи има своята тежест и това наистина е жестоко.
Повече такива, моля!
По някакъв начин отдавна те дебна да постнеш нещо такова - просто е, съвсем автентично и лично е, ритмично... Същевременно всяка комбинация от една-две думи има своята тежест и това наистина е жестоко.
Повече такива, моля!
Мерси, брате,
макар че поводът хич не е хубав и не искам да го изпитвам пак.
Но понякога си пращам по-простички
макар че поводът хич не е хубав и не искам да го изпитвам пак.
Но понякога си пращам по-простички
Сама
Съдрах обвивката си.
После видях кръв, просмукана в гърдите.
Счупих гърдите си .
От уплаха бликна нова кръв.
И после паднах.
Видях ангел.
Видях черни криле всред поле.
И стоеше до мен.
Видях как заплака над мен
И после заби кама в душата си вечна.
Събрах крилете си.
Видях се как ставам насред кръв.
Видях плачещ ангел.
С кама в душата, видях мен на две.
Съдрах илюзията си.
После пристъпих в бяло поле.
Проклех преродената.
И после полетях.
Съдрах обвивката си.
После видях кръв, просмукана в гърдите.
Счупих гърдите си .
От уплаха бликна нова кръв.
И после паднах.
Видях ангел.
Видях черни криле всред поле.
И стоеше до мен.
Видях как заплака над мен
И после заби кама в душата си вечна.
Събрах крилете си.
Видях се как ставам насред кръв.
Видях плачещ ангел.
С кама в душата, видях мен на две.
Съдрах илюзията си.
После пристъпих в бяло поле.
Проклех преродената.
И после полетях.
Ваша Беатрис 1
Николас, опитах да започна писмото другояче. Бях Ви написала: "Здравейте, скъпи Николас!" - както се полага да започне една жена от уважавана фамилия. Погледнах реда, стори ми се сух и пълен с канони. Скъсах листа и го захвърлих. После Ви написах: "Николас, гледам звездите и мисля за Вас в тази нощ." И това отиде да се търкаля по пода. Някак наложено послание, което почти всяка нощ в парка чувахме да си шепнат прегърнатите двойки. Нито това, нито първото биха могли да дадат образа на онова, което чувства самотното ми сърце, откакто ни напуснахте. Николас, блянувам Ви. Ако ще се държа като пуританка, няма да мога повече да говоря с Вас, няма да мога да Ви пиша. Искам да усетите трепета на раненото ми сърце, когато сте така далеч. Не беше справедливо. Но това никой никога няма да признае пред нас. Не мога да мисля за жената, за която ще се ожените, без да ми се насълзят очите и да я намразвам постепенно, макар да не е виновна за нищо. Тя Ви обича. Макар не с любовта, която изгаря мен. И Вие го знаете. А впитите ви устни в моите бяха онова, което преобърна света и мислите ми. Не мога да не мисля за Вас, Николас. Не мога да спра, защото ще погубя себе си в морето на всички тези хора около мен. А Вие не искате да се сломя. И огънят ми Ви топли. Знам го. Понякога се обръщам след каретите вечер, дочувайки смеха на мъж и жена. И си мисля за нашия смях и за нашите вълнения. Не искайте от мен примирение, Николас. Не искайте с омраза да забравя. Върнете се тук, Николас. Или ме отведете. Не мога да спра да Ви обичам.
Николас, опитах да започна писмото другояче. Бях Ви написала: "Здравейте, скъпи Николас!" - както се полага да започне една жена от уважавана фамилия. Погледнах реда, стори ми се сух и пълен с канони. Скъсах листа и го захвърлих. После Ви написах: "Николас, гледам звездите и мисля за Вас в тази нощ." И това отиде да се търкаля по пода. Някак наложено послание, което почти всяка нощ в парка чувахме да си шепнат прегърнатите двойки. Нито това, нито първото биха могли да дадат образа на онова, което чувства самотното ми сърце, откакто ни напуснахте. Николас, блянувам Ви. Ако ще се държа като пуританка, няма да мога повече да говоря с Вас, няма да мога да Ви пиша. Искам да усетите трепета на раненото ми сърце, когато сте така далеч. Не беше справедливо. Но това никой никога няма да признае пред нас. Не мога да мисля за жената, за която ще се ожените, без да ми се насълзят очите и да я намразвам постепенно, макар да не е виновна за нищо. Тя Ви обича. Макар не с любовта, която изгаря мен. И Вие го знаете. А впитите ви устни в моите бяха онова, което преобърна света и мислите ми. Не мога да не мисля за Вас, Николас. Не мога да спра, защото ще погубя себе си в морето на всички тези хора около мен. А Вие не искате да се сломя. И огънят ми Ви топли. Знам го. Понякога се обръщам след каретите вечер, дочувайки смеха на мъж и жена. И си мисля за нашия смях и за нашите вълнения. Не искайте от мен примирение, Николас. Не искайте с омраза да забравя. Върнете се тук, Николас. Или ме отведете. Не мога да спра да Ви обичам.
Т.
И само някой
да е докоснал
сълзите на мъртвите.
Безсилието напоследък
става сила и пак
във вълна става слабост
без връх, без напредък
самота и безчовечен мрак.
Разочарования и танци
по улиците на
мръсния ми квартал.
Без желание и страст
един ходещ, гниещ умрял.
С механизъм насила
отблъсквам който се меси.
Виждам само кръв
кръв и извечна грозота
зад драпащите ръце-завеси.
Когато върна завещанието
на правещите калта глина
когато пробия призванието
и загубя и его-родина;
скоро
скоро
може би много скоро
ще се махна от този свят.
И само някой
да е докоснал
сълзите на мъртвите.
Безсилието напоследък
става сила и пак
във вълна става слабост
без връх, без напредък
самота и безчовечен мрак.
Разочарования и танци
по улиците на
мръсния ми квартал.
Без желание и страст
един ходещ, гниещ умрял.
С механизъм насила
отблъсквам който се меси.
Виждам само кръв
кръв и извечна грозота
зад драпащите ръце-завеси.
Когато върна завещанието
на правещите калта глина
когато пробия призванието
и загубя и его-родина;
скоро
скоро
може би много скоро
ще се махна от този свят.
ЗИМНА ПРИКАЗКА ЗА РАЗДЯЛАТА И ВЕЧНОТО ЕДИНСТВО
“Искам да получа една тиха целувка, искам да те направя моя! Мисля си, че няма как да ме оставиш сега. Стой с мен, макар и без плътта си !„
Помниш ли светлината на студената Декемврийска луна ? Когато снегът с цялата си жестокост и коварност те взе със себе си, сграбчи те в ледената си прегръдка. Смеехме се в невинната си, непринудена игра, не знаейки за фаталната съдбовност на вечерта.
Още помня как зимната ни приказка се превърна в кошмар. Притъпения звук на спирачки все още отеква дълбоко в съзнанието ми. За няколко минути кожата ти стана мъртвешки бяла, устните – изстудяха, сърцето спря да тупти... Единственото, което чух от замръзналите ти устни бе - „Виждам светлината”
Сега отново крача по тази улица. Сякаш усещам лицето ти в мрака, чувам дъха ти в тишината, вкусвам устните ти в отчаян опит да те върна, държа лицето ти в скръбта си.
С теб и нещо в мен умря и безвъзвратно осиротях. Остана ми само опечалението и топлата ти усмивка, която краси сянката, в която съм се превърнал. И нека, гледайки ледената Декемврийска луна нейде да съзра в нея твоя образ. Само това би ме зарадвало.
“Искам да получа една тиха целувка, искам да те направя моя! Мисля си, че няма как да ме оставиш сега. Стой с мен, макар и без плътта си !„
Помниш ли светлината на студената Декемврийска луна ? Когато снегът с цялата си жестокост и коварност те взе със себе си, сграбчи те в ледената си прегръдка. Смеехме се в невинната си, непринудена игра, не знаейки за фаталната съдбовност на вечерта.
Още помня как зимната ни приказка се превърна в кошмар. Притъпения звук на спирачки все още отеква дълбоко в съзнанието ми. За няколко минути кожата ти стана мъртвешки бяла, устните – изстудяха, сърцето спря да тупти... Единственото, което чух от замръзналите ти устни бе - „Виждам светлината”
Сега отново крача по тази улица. Сякаш усещам лицето ти в мрака, чувам дъха ти в тишината, вкусвам устните ти в отчаян опит да те върна, държа лицето ти в скръбта си.
С теб и нещо в мен умря и безвъзвратно осиротях. Остана ми само опечалението и топлата ти усмивка, която краси сянката, в която съм се превърнал. И нека, гледайки ледената Декемврийска луна нейде да съзра в нея твоя образ. Само това би ме зарадвало.
^ Много е хубаво. Песента, която те е вдъхновила също. ^^
No Title
Мъгла прииждаща от земните недра,
ума ти бързо тя напива
със думи идващи от нечия уста
на някой спящ под почвата ленива.
Замаян, свличаш се на мръсната земя,
денем тъпкана безмилостно от пълни със живот крака,
някой да помогне... ала невъзможно,
приспала всички бе нощта.
Не знаеш колко дълго си лежал така,
събудил се, разтриваш слепоочията свои,
в плен на болката сега е твоята глава,
схванат леко се изправяш.
Не си ти вече в ледената нощ полегнал
на оня къс рохкава земя,
сега е топло, светло, лъчезарно,
отново си си у дома.
За изминалата нощ опитваш да си спомниш,
разтъркващ с пръсти зачервените очи ,
но забравата като чаршаф в прегръдка бяла
е обвила мозъчните ти вълни.
Внезано булото се вдигна, сякаш
махнато от фокусническа ръка,
опулил поглед тъпо към кухнята поглеждаш,
притворена бе нейната врата.
Със стъпки бързи пред нея ти се озоваваш,
предчувстващ алената смърт,
не искаш да приемеш ти че е реалност,
а някакъв си грозен сън.
За миг поглеждаш вътре и извръщаш поглед,
повръщайки по дъсчения под,
а ураганът сгушен в черепната ти кутия
с последни сили шепне приятелски съвет.
Мънкащ в безпомощност по някоя и друга дума,
опрял металът в потната си кожа,
с пръст на спусъка, ридаещ в мъка
за разум бориш се ала да победиш не можеш.
Отдавна бе изчезнала мъглата,
прибрала се бе под земята, от улова доволна тя,
внезапно гръм отекна в тишината,
а лъчезарен продължаваше да е деня.
Мъгла прииждаща от земните недра,
ума ти бързо тя напива
със думи идващи от нечия уста
на някой спящ под почвата ленива.
Замаян, свличаш се на мръсната земя,
денем тъпкана безмилостно от пълни със живот крака,
някой да помогне... ала невъзможно,
приспала всички бе нощта.
Не знаеш колко дълго си лежал така,
събудил се, разтриваш слепоочията свои,
в плен на болката сега е твоята глава,
схванат леко се изправяш.
Не си ти вече в ледената нощ полегнал
на оня къс рохкава земя,
сега е топло, светло, лъчезарно,
отново си си у дома.
За изминалата нощ опитваш да си спомниш,
разтъркващ с пръсти зачервените очи ,
но забравата като чаршаф в прегръдка бяла
е обвила мозъчните ти вълни.
Внезано булото се вдигна, сякаш
махнато от фокусническа ръка,
опулил поглед тъпо към кухнята поглеждаш,
притворена бе нейната врата.
Със стъпки бързи пред нея ти се озоваваш,
предчувстващ алената смърт,
не искаш да приемеш ти че е реалност,
а някакъв си грозен сън.
За миг поглеждаш вътре и извръщаш поглед,
повръщайки по дъсчения под,
а ураганът сгушен в черепната ти кутия
с последни сили шепне приятелски съвет.
Мънкащ в безпомощност по някоя и друга дума,
опрял металът в потната си кожа,
с пръст на спусъка, ридаещ в мъка
за разум бориш се ала да победиш не можеш.
Отдавна бе изчезнала мъглата,
прибрала се бе под земята, от улова доволна тя,
внезапно гръм отекна в тишината,
а лъчезарен продължаваше да е деня.
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.