Мориган
Аз знам
и ще ти покажа
място, където има дворци.
Там скитат
по улиците, по паважа
невидими обречени творци.
Там изумруд среща
с ярост и тъга своите мечти
събрани от пясък и мозайка.
А двореца замлъкнал свисти
с ветрени повеи насреща
студен и неразбиращ.
И принцове идват
всеки къса, ала не дарява
и камък от двореца взима.
Вместо роза - слана и плява
вместо коприна - най-груб плат
вместо пролет - белоснежна зима.
И когато отмрат мечтите
дворецът рухва из основи
тогава небесата
срещат със зеленина очите
раждат зората пак, отново
и намират своята отплата.
Защото може в море от цветя да се давиш
ала само едно на ален гарван принадлежи
устремено
с нокът в облаците мрачни
да намери истина сред всичките лъжи.
На Ц.
Пълна версия: Лично Литературно Творчество
Страници: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33
Сняг
"Застанал на ръба на света
от мраза в сърцето взимам
хвърлям скреж по склоновете
и снежинките хапят душите."
Очите са изморени
и в поглед чернота грее
като човешкото сърце
на нозе от промени
що като тих въглен тлее
замръзнал посред лято.
Долу, в равнината
не щастие вирее,
а отчаяние неземно.
Опрени за разстрел -
мои сестри и мои братя
отново осъдени умират.
И угнетени ръце веят
а окови от сняг
блестят им по краката.
С изтръгнат глас пеят
възпяват падналия мрак
и с кръв напояват земята.
А Майката отвръща
с тътен глух и безплътен
ядосана, бясна
- така вездесъща
телата помита в скреж
и звучи тътен, тътен, тътен.
Очите са изморени
в сърце мракът блести
по пътеката ходя
и по рубинени сълзи
задъхан, хъхрещ, заснежен
стигам до моите братя и сестри.
И умираме единни в този ден.
"Застанал на ръба на света
от мраза в сърцето взимам
хвърлям скреж по склоновете
и снежинките хапят душите."
Очите са изморени
и в поглед чернота грее
като човешкото сърце
на нозе от промени
що като тих въглен тлее
замръзнал посред лято.
Долу, в равнината
не щастие вирее,
а отчаяние неземно.
Опрени за разстрел -
мои сестри и мои братя
отново осъдени умират.
И угнетени ръце веят
а окови от сняг
блестят им по краката.
С изтръгнат глас пеят
възпяват падналия мрак
и с кръв напояват земята.
А Майката отвръща
с тътен глух и безплътен
ядосана, бясна
- така вездесъща
телата помита в скреж
и звучи тътен, тътен, тътен.
Очите са изморени
в сърце мракът блести
по пътеката ходя
и по рубинени сълзи
задъхан, хъхрещ, заснежен
стигам до моите братя и сестри.
И умираме единни в този ден.
Виелица
От гробищата
над полята мъртви
глух стон изстена
и виелица захвана
като рана
в хълбок на пес продрана
като бял звяр разярена.
Зашиба с писък
и ноктите си вкопчи
с триумф ветровит;
във снежен плисък
изгни хорското животче
заринат
плътски-бледен щит.
И стихна небето
над града на мъртвите души;
закапаха сълзите.
Белотата на полето
погълна мечтите
и в мор просяк до
богаташа остави да лежи.
Над кръстове господни
изгря най-жаркото слънце.
Разпети мартенски ден
де буря, в глад
- за себеподобни;
звяр зимно устремен
животите ни в кръв взе.
От гробищата
над полята мъртви
глух стон изстена
и виелица захвана
като рана
в хълбок на пес продрана
като бял звяр разярена.
Зашиба с писък
и ноктите си вкопчи
с триумф ветровит;
във снежен плисък
изгни хорското животче
заринат
плътски-бледен щит.
И стихна небето
над града на мъртвите души;
закапаха сълзите.
Белотата на полето
погълна мечтите
и в мор просяк до
богаташа остави да лежи.
Над кръстове господни
изгря най-жаркото слънце.
Разпети мартенски ден
де буря, в глад
- за себеподобни;
звяр зимно устремен
животите ни в кръв взе.
Александре, благодаря Ти!
Пиратът-скелет
Светлината от малката нощна лампа светна и разбули мрака в ъгъла на стаята. Там стоеше пиратът-скелет, който под ъгъла, при който биваше осветяван, изглеждаше наистина зловещо.
- Хайде, Дани, време е за лягане – извика майката от коридора.
Дани загаси малката си нощна лампа и се зави плътно, за да е в безопасност. Младото съзнание на детето бе запечатало образа на зловещия пират и постоянно го прехвърляше, карайки Дани да се върти в леглото си, неможейки да заспи. Сетне, след дълго въртене малкият заспа неспокоен сън. На сутринта сесъбуди от кошмара си целият облян в пот. „Какъв късмет, че е светло” – помисли си невръстният.
- Мамо, мамо, сънувах ужасен кошмар ! Имаше пират-скелет и кораб и ужасна буря и...
- Дани, Дани, успокой се, било е само сън, нали ? Казах на баща ти да не ти купува онази играчка...Спокойно миличък, можем да махнеш играчката, ако искаш. Хайде сега си изяж закуската.
Момченцето не каза нищо, а само тихо закуси, след което отиде на училище. Беше едва втори клас, ала вече мразеше тази институция. Особено ненавиждаше математиката, с всичките й числа и знаци. Още вторият му час бе, именно, математика. Учителката влезе, изгледа строго под очилата си, сякаш си търси жертва, сетне рече :
- Добро утро, деца.
Сухият й тон и студеното излъчване допълнително плашеха Дани. Минаха минута-две и учителката каза :
- Хайде да видим сега дали всички сте си научили таблицата за умножение. Дани, излез на даската. Хайде сега кажи колко е четири умножено по шест ?
Сърцето на малкия тупаше като лудо. Той не бе научил много добре таблицата за умножение и сега силно се притесняваше, не толкова от незнанието си, колкото от строгата си учителка.
- Нямаме цял ден, Дани, знаеш ли или не ? – попита учителката и започна да нервно да върти химикалът си.
- Ам...тридесет ? – съвсем плахо отвърна Дани
- ГРЕШНО ! – изкрещя учителката - сядай си на мястото и напиши всичко, което знаеш на лист
Второкласникът седна и написа всички комбинации от числата. Липсваха само отговорите, които той не знаеше. Времето до биенето на звънеца мина мъчително бавно, но ето че най – сетне, дойде и неговият час. Учителката се приближи до чина на Дани и ядосано го захока :
- Млади момко, в цялата си дългогодишна практика на учител не съм виждал толкова нехайно и безотговорно дете като теб ! Я, виж, всички са научили таблицата, само ти – не ! Утре искам да дойдеш с родител !
Дани се почувства адски смазан и неможещ, но пък поне математика вече беше минала, така че можеше малко да си отдъхне, а и следваше любимият му час – Историята. Отвори раницата си, за да извади учебника, но завари вътре върху учебниците куклата на пиратът-скелет, която толкова го бе изплашила през нощта. Момчето се изплаши и неволно изпусна раницата си на пода и след известно време реши да я сложи в ъгъла на стаята за по сигурно.
Като се прибра от училище веднага изтича при баща си и притеснено каза :
- Тате, тате пиратът беше в чантата ми днес ! Не съм го слагал там, тате, той ме плаши !
- Чакай, сине, дай да видя – с леко усмивка казал бащата, но щом отворил раницата на Дани не видял намерил вътре ни вест, ни кост от играчката.
Дани се опитал да каже на баща си какво се е случило, даже обърна цялата си раница на пода, но не намери пиратът-скелет вътре.
- Учителката по математика те вика утре в училище – казал Дани след дълго подканване да го стори
- Сега, пък, какво си направил ? Казах ли ти да слушаш в час !
- Но, тате, аз просто...
- Ти просто, той просто, не ме интересува. Отивай си в стаята !
Малкият влязъл в стаята си и видял пиратът-скелет да седи непокътнат в ъгъла на стаята, сякаш не е мърдал оттам.
Следва продължение...
Светлината от малката нощна лампа светна и разбули мрака в ъгъла на стаята. Там стоеше пиратът-скелет, който под ъгъла, при който биваше осветяван, изглеждаше наистина зловещо.
- Хайде, Дани, време е за лягане – извика майката от коридора.
Дани загаси малката си нощна лампа и се зави плътно, за да е в безопасност. Младото съзнание на детето бе запечатало образа на зловещия пират и постоянно го прехвърляше, карайки Дани да се върти в леглото си, неможейки да заспи. Сетне, след дълго въртене малкият заспа неспокоен сън. На сутринта сесъбуди от кошмара си целият облян в пот. „Какъв късмет, че е светло” – помисли си невръстният.
- Мамо, мамо, сънувах ужасен кошмар ! Имаше пират-скелет и кораб и ужасна буря и...
- Дани, Дани, успокой се, било е само сън, нали ? Казах на баща ти да не ти купува онази играчка...Спокойно миличък, можем да махнеш играчката, ако искаш. Хайде сега си изяж закуската.
Момченцето не каза нищо, а само тихо закуси, след което отиде на училище. Беше едва втори клас, ала вече мразеше тази институция. Особено ненавиждаше математиката, с всичките й числа и знаци. Още вторият му час бе, именно, математика. Учителката влезе, изгледа строго под очилата си, сякаш си търси жертва, сетне рече :
- Добро утро, деца.
Сухият й тон и студеното излъчване допълнително плашеха Дани. Минаха минута-две и учителката каза :
- Хайде да видим сега дали всички сте си научили таблицата за умножение. Дани, излез на даската. Хайде сега кажи колко е четири умножено по шест ?
Сърцето на малкия тупаше като лудо. Той не бе научил много добре таблицата за умножение и сега силно се притесняваше, не толкова от незнанието си, колкото от строгата си учителка.
- Нямаме цял ден, Дани, знаеш ли или не ? – попита учителката и започна да нервно да върти химикалът си.
- Ам...тридесет ? – съвсем плахо отвърна Дани
- ГРЕШНО ! – изкрещя учителката - сядай си на мястото и напиши всичко, което знаеш на лист
Второкласникът седна и написа всички комбинации от числата. Липсваха само отговорите, които той не знаеше. Времето до биенето на звънеца мина мъчително бавно, но ето че най – сетне, дойде и неговият час. Учителката се приближи до чина на Дани и ядосано го захока :
- Млади момко, в цялата си дългогодишна практика на учител не съм виждал толкова нехайно и безотговорно дете като теб ! Я, виж, всички са научили таблицата, само ти – не ! Утре искам да дойдеш с родител !
Дани се почувства адски смазан и неможещ, но пък поне математика вече беше минала, така че можеше малко да си отдъхне, а и следваше любимият му час – Историята. Отвори раницата си, за да извади учебника, но завари вътре върху учебниците куклата на пиратът-скелет, която толкова го бе изплашила през нощта. Момчето се изплаши и неволно изпусна раницата си на пода и след известно време реши да я сложи в ъгъла на стаята за по сигурно.
Като се прибра от училище веднага изтича при баща си и притеснено каза :
- Тате, тате пиратът беше в чантата ми днес ! Не съм го слагал там, тате, той ме плаши !
- Чакай, сине, дай да видя – с леко усмивка казал бащата, но щом отворил раницата на Дани не видял намерил вътре ни вест, ни кост от играчката.
Дани се опитал да каже на баща си какво се е случило, даже обърна цялата си раница на пода, но не намери пиратът-скелет вътре.
- Учителката по математика те вика утре в училище – казал Дани след дълго подканване да го стори
- Сега, пък, какво си направил ? Казах ли ти да слушаш в час !
- Но, тате, аз просто...
- Ти просто, той просто, не ме интересува. Отивай си в стаята !
Малкият влязъл в стаята си и видял пиратът-скелет да седи непокътнат в ъгъла на стаята, сякаш не е мърдал оттам.
Следва продължение...
Старост
Прах ядем от въздуха -
захапали гладни риби;
сеем жито на разруха
помитаме сламени колиби.
Прах ядем, а се оказва - кал
и плюем с ядосани очи.
Сетне плачем за дарена жал
и къщи дяламе в трески.
А сме стари, стари, стари.
Всяка бръчка е живот
релси еднакви,
греещи в различни гари.
И всяка брънка е хомот
в чакане сред калта
краят на крака горди
слънцето някак да завари.
Ром пия в пет часа
тръстика, забита во сърцето.
Сън сънувам сетне във съня
а времето блести заето.
После стъпките в сняг деля
и една сред друга ги оставям.
Колиба - от кална прах градя
млад младостта в гроб заравям.
И без драма кротко
сред плетки и нищета аз търся.
Денят започва новата намотка
и някъде
някога
някакси
стар и безличен
нея няма с кал да омърся.
Прах ядем от въздуха -
захапали гладни риби;
сеем жито на разруха
помитаме сламени колиби.
Прах ядем, а се оказва - кал
и плюем с ядосани очи.
Сетне плачем за дарена жал
и къщи дяламе в трески.
А сме стари, стари, стари.
Всяка бръчка е живот
релси еднакви,
греещи в различни гари.
И всяка брънка е хомот
в чакане сред калта
краят на крака горди
слънцето някак да завари.
Ром пия в пет часа
тръстика, забита во сърцето.
Сън сънувам сетне във съня
а времето блести заето.
После стъпките в сняг деля
и една сред друга ги оставям.
Колиба - от кална прах градя
млад младостта в гроб заравям.
И без драма кротко
сред плетки и нищета аз търся.
Денят започва новата намотка
и някъде
някога
някакси
стар и безличен
нея няма с кал да омърся.
Пошло
И в снега ехтят стъпките,
oставени от гладни, изнурени лица.
В калта, както винаги, стъпваме вкупом,
а после оставяме само на едного да изрива смрадта.
И се рееем- ято гологлави лешояди
сред пустота на далечно мълчание.
Уши веке нямаме да дочуем тоз,
що зове ни да излезем от пепелта.
И не разбрахме как до нас редом
стои другото Аз- могъщо в очакване дебнещо-
да оставим, да прокудим делата лъжливи
и да се потопим в ласка слънчева без плен.
И не разбрахме как в толкова джафкане
губим себе си- аз теб, а ти- мен- ден след ден.
В леден трепет зла горест обгръща ни.
Не треперим от студ, треперим
от нечие чуждо прокуждане.
Дявол чер да бяхме, не бихме се плашили
в нашето падане. Не! Пошлост в душата
е нашето падане. Страхът- господар вечен.
Сами се обрекохме!
И в снега ехтят стъпките,
oставени от гладни, изнурени лица.
В калта, както винаги, стъпваме вкупом,
а после оставяме само на едного да изрива смрадта.
И се рееем- ято гологлави лешояди
сред пустота на далечно мълчание.
Уши веке нямаме да дочуем тоз,
що зове ни да излезем от пепелта.
И не разбрахме как до нас редом
стои другото Аз- могъщо в очакване дебнещо-
да оставим, да прокудим делата лъжливи
и да се потопим в ласка слънчева без плен.
И не разбрахме как в толкова джафкане
губим себе си- аз теб, а ти- мен- ден след ден.
В леден трепет зла горест обгръща ни.
Не треперим от студ, треперим
от нечие чуждо прокуждане.
Дявол чер да бяхме, не бихме се плашили
в нашето падане. Не! Пошлост в душата
е нашето падане. Страхът- господар вечен.
Сами се обрекохме!
Субкултурно
Всеки град
мръсен и намръщен
има улици свои
разкъсани кървави павета
впили зъби грозни въ земята.
Сърцето на обществата.
Има хора, в сенките скрити
с очи морни,
с дрехи разкъсани
с кръпки протрити
разгневени и ядосани
няма натруфени, няма гелосани.
Техният дом е Улицата
грееща с неонов нюанс
няма го пуха по леглата
в забавен каданс
животът се определя
от борбата, от борбата
и от месечната заплата.
И в общества,
които са зверове златни
издигащи смело ред 'реален'
- определени са - плъхове блатни
тенията в стомаха социален;
мразени като проказа,
мразени в омраза
сякаш не хора, а глисти -
заклеймени като антагонисти.
По улиците
из дупките
по кръчми задимени
из жилища пресътворени
далеч от блясък на мода
далеч от 'правилната'
социално-стройна порода
те са кралете в малките кралства.
И знай
кога мършавите псета
в кварталите угнетени
подхванат своя лай
ще е начало, а не край
начало, а не край.
От пънка, от скина,
от хулигана или еджа
до кораджията и метъла
субкултурна улична машина
грее с разядени от гнилоч криле.
И горните етажи
мутри,
курви,
политици,
размазани визии по паважи -
нищо няма да отнеме
не, няма да отнеме,
от тълпата с кръв налята
на улицата разгневена
гордостта на работническата класа.
Всеки град
мръсен и намръщен
има улици свои
разкъсани кървави павета
впили зъби грозни въ земята.
Сърцето на обществата.
Има хора, в сенките скрити
с очи морни,
с дрехи разкъсани
с кръпки протрити
разгневени и ядосани
няма натруфени, няма гелосани.
Техният дом е Улицата
грееща с неонов нюанс
няма го пуха по леглата
в забавен каданс
животът се определя
от борбата, от борбата
и от месечната заплата.
И в общества,
които са зверове златни
издигащи смело ред 'реален'
- определени са - плъхове блатни
тенията в стомаха социален;
мразени като проказа,
мразени в омраза
сякаш не хора, а глисти -
заклеймени като антагонисти.
По улиците
из дупките
по кръчми задимени
из жилища пресътворени
далеч от блясък на мода
далеч от 'правилната'
социално-стройна порода
те са кралете в малките кралства.
И знай
кога мършавите псета
в кварталите угнетени
подхванат своя лай
ще е начало, а не край
начало, а не край.
От пънка, от скина,
от хулигана или еджа
до кораджията и метъла
субкултурна улична машина
грее с разядени от гнилоч криле.
И горните етажи
мутри,
курви,
политици,
размазани визии по паважи -
нищо няма да отнеме
не, няма да отнеме,
от тълпата с кръв налята
на улицата разгневена
гордостта на работническата класа.
Видение
Хайде, обърни се да видя
дали блести мечът още в очите ти!
Обърни се! Войн на светлината!
Да видя душите напуснали света
в очите ти. В изумруд.
Сган гарвани изкълваха труповете
в баталното поле.
Разхвърчаха се. Лешояди на пир видях.
Покрий с наметалото раните,
що войната набразди по лицето ти!
Свисти вятъра в пръстите
и през тях отнася прахта от мъртвите.
Свисти и пробожда нозете,
що стъпваха по тази земя,
изпратени от ум безчовечен!
Погледни ме! Аз съм изкуплението твое.
В сянката до теб, толкова близо,
както никога съм застанала.
И сега крещя, изморена от чакане.
Върни се в нашия свят, войне!
Аз съм жена в призрачна роба.
Някога бях твоя, мое видение,
но се погубих, щом ти си отиде.
Завърни се при Светлината!
Ще те чакам с ангели в ризници.
Ела с меча, поел рани кървави.
Да издигнем пелената на горестта!
Хайде, обърни се да видя
дали блести мечът още в очите ти!
Обърни се! Войн на светлината!
Да видя душите напуснали света
в очите ти. В изумруд.
Сган гарвани изкълваха труповете
в баталното поле.
Разхвърчаха се. Лешояди на пир видях.
Покрий с наметалото раните,
що войната набразди по лицето ти!
Свисти вятъра в пръстите
и през тях отнася прахта от мъртвите.
Свисти и пробожда нозете,
що стъпваха по тази земя,
изпратени от ум безчовечен!
Погледни ме! Аз съм изкуплението твое.
В сянката до теб, толкова близо,
както никога съм застанала.
И сега крещя, изморена от чакане.
Върни се в нашия свят, войне!
Аз съм жена в призрачна роба.
Някога бях твоя, мое видение,
но се погубих, щом ти си отиде.
Завърни се при Светлината!
Ще те чакам с ангели в ризници.
Ела с меча, поел рани кървави.
Да издигнем пелената на горестта!
Реквиема на обесения
Клупът е захвърлен
над старческото тяло
един фарс
една подигравка
загърнат с плащ торс
в обществото-мравуняк
набръчкана, немощна мравка.
Битът е разруха
в кухнята грее свещена
залинялата мас
по котлона олющен
пъпли хлебарка -
тя е часовникът краен
и с крачка отброява точния час.
Жилището е тихо
отвън дете плаче
и слънцето грее
- в големия град
химера от утопии
карнавал от плът и от плат.
Чистилище, рай, а и ад.
Драснато със синя резка
'Битово самоубийство,
потресе големия град.
Старец живот секнал
за живеца без глад' -
тъй вестниците думат
с усти най-лепкава гума.
А на посинели му уста -
усмивка грейнала
победоносна, триумфална
смееща се над света
и социалноземните му правила.
Нека тази насмешка е скандална
фарс над фарса надграден.
Докосвам тихо прашния портрет
в къщата от кал и мазнина
клупът все още там стои
чакащ нечий идващ ред.
Захвърлям го, и,
с усмивка слънцемрачна на уста
със стареца се сливам
под аленеещите
най-човешко нечовешки
небеса.
"No matter what is your label, we've got to turn all the tables before its too late. And before we have the chance to state all the shit that is wrong with this society in which we belong, where the privileged don't speak.
They're too busy fighting for their green."
The Effort
Клупът е захвърлен
над старческото тяло
един фарс
една подигравка
загърнат с плащ торс
в обществото-мравуняк
набръчкана, немощна мравка.
Битът е разруха
в кухнята грее свещена
залинялата мас
по котлона олющен
пъпли хлебарка -
тя е часовникът краен
и с крачка отброява точния час.
Жилището е тихо
отвън дете плаче
и слънцето грее
- в големия град
химера от утопии
карнавал от плът и от плат.
Чистилище, рай, а и ад.
Драснато със синя резка
'Битово самоубийство,
потресе големия град.
Старец живот секнал
за живеца без глад' -
тъй вестниците думат
с усти най-лепкава гума.
А на посинели му уста -
усмивка грейнала
победоносна, триумфална
смееща се над света
и социалноземните му правила.
Нека тази насмешка е скандална
фарс над фарса надграден.
Докосвам тихо прашния портрет
в къщата от кал и мазнина
клупът все още там стои
чакащ нечий идващ ред.
Захвърлям го, и,
с усмивка слънцемрачна на уста
със стареца се сливам
под аленеещите
най-човешко нечовешки
небеса.
"No matter what is your label, we've got to turn all the tables before its too late. And before we have the chance to state all the shit that is wrong with this society in which we belong, where the privileged don't speak.
They're too busy fighting for their green."
The Effort
Ковачи в пещта
Живи сме!
И от гърлата
аленеят сенките предишни
на режими жестоки
и на мечти
осъмнали
в заревото лишни.
СТОИМ!
В зарята на зората
с юмруци свити
дим, дим, като дим
са ни душите
гняв и покруса -
не ще бъдат изтрити.
Крещим разярени
гарвани в мътен рояк
срещу лешояди
в града мръсен извисени
с криле шибащи
безчестието;
клюн надигаме с грак.
И от улицата,
от алма матер
сетне от спирката
сбрани от училището
през градини
Борисови или не,
ние сме оръжие, ние сме
на ковача-история длетото.
И прашни;
изнурени от кал и луни
утопиите пробиваме
смачкваме ги в пестник -
нас историята промени!
и химери с клюн избиваме.
Чуй ме
небесата тъмнеят
и цветя след плевелите
пробуждат се и виреят.
Когато дойде точният миг -
наш ще е словесният щик;
наш ще е последният вик.
Yes I know you, my selfish foe
Your toughness, your resolve is undeniable
But your cause, so filled with flaws
Has taken the life out of our people
Time to face them
Madball
Живи сме!
И от гърлата
аленеят сенките предишни
на режими жестоки
и на мечти
осъмнали
в заревото лишни.
СТОИМ!
В зарята на зората
с юмруци свити
дим, дим, като дим
са ни душите
гняв и покруса -
не ще бъдат изтрити.
Крещим разярени
гарвани в мътен рояк
срещу лешояди
в града мръсен извисени
с криле шибащи
безчестието;
клюн надигаме с грак.
И от улицата,
от алма матер
сетне от спирката
сбрани от училището
през градини
Борисови или не,
ние сме оръжие, ние сме
на ковача-история длетото.
И прашни;
изнурени от кал и луни
утопиите пробиваме
смачкваме ги в пестник -
нас историята промени!
и химери с клюн избиваме.
Чуй ме
небесата тъмнеят
и цветя след плевелите
пробуждат се и виреят.
Когато дойде точният миг -
наш ще е словесният щик;
наш ще е последният вик.
Yes I know you, my selfish foe
Your toughness, your resolve is undeniable
But your cause, so filled with flaws
Has taken the life out of our people
Time to face them
Madball
Лед
В леда
няма пролуки
той изсушава душата
сковава сърцата
заскрежава очите
и поглъща -
студеноок звяр, мечтите.
Кожата е като цигара
вие се като змия
и из ледника
дим хвърля мръсен
във вените - гния -
никотиноусмирен
със сърце в пепелника.
Градът ми е мрачен
отвъд цигарата-плът
и синьоледния кът.
В него хората
не са мой вид;
и под небесата
смогът омагьосва
и светлината е мит.
Не ги разбирам
и гледам през тях
себе си да открия -
в пролуките на леда.
Може би дори
очи напрегнал в дима.
Ала себе си не откривам.
И когато ръцете
и сърцата
в хладния гроб положа;
то ледникът ще рухне
пепелта и никотинът
като Везувий ще избухнат
не ще има душа, ни кожа.
Свят!,
дар ти давам,
какъвто ти ми дари,
вместо да отредиш светлина:
Изгнила роза
без клонки и бодли -
с окапали листа.
Without the strength to hold
Onto what's sinking
I'll pretend it's all show
I can reveal.
But it seems like it's going wrong again.
Paradise Lost
В леда
няма пролуки
той изсушава душата
сковава сърцата
заскрежава очите
и поглъща -
студеноок звяр, мечтите.
Кожата е като цигара
вие се като змия
и из ледника
дим хвърля мръсен
във вените - гния -
никотиноусмирен
със сърце в пепелника.
Градът ми е мрачен
отвъд цигарата-плът
и синьоледния кът.
В него хората
не са мой вид;
и под небесата
смогът омагьосва
и светлината е мит.
Не ги разбирам
и гледам през тях
себе си да открия -
в пролуките на леда.
Може би дори
очи напрегнал в дима.
Ала себе си не откривам.
И когато ръцете
и сърцата
в хладния гроб положа;
то ледникът ще рухне
пепелта и никотинът
като Везувий ще избухнат
не ще има душа, ни кожа.
Свят!,
дар ти давам,
какъвто ти ми дари,
вместо да отредиш светлина:
Изгнила роза
без клонки и бодли -
с окапали листа.
Without the strength to hold
Onto what's sinking
I'll pretend it's all show
I can reveal.
But it seems like it's going wrong again.
Paradise Lost
ЧОВЕК ЗА ЧОВЕКА Е ВЪЛК
Озлобени и търсещи мъст,
хора гонят поредна облага.
Над Земята ни смогът е гъст,
а под нея поредните лягат.
.
Бяхме силни, емоции имахме,
подивяхме от злия ни ден.
Дълго време съдбата проклинахме.
Сега всеки е обременен.
.
Поживяхме си много години,
със идеали, с безбройни мечти.
Ала времето тихо отмина,
на финала сме, знам, почти.
.
Разрушение, смърт и омраза
ни съпътстват, идеалите нови.
И мори ни душевна проказа,
да посрещнем смъртта сме готови.
.
Не желая да пиша любовно,
не желая да съм позитивен.
Чувствам себе си зъл и виновен,
за това, че светът си отива.
.
Не желая да виждам пред мене
лицемерни усмивки фалшиви.
Да ми казват, че няма проблеми,
те са слепи, светът си отива.
.
А човек за човека е вълк,
дебне тихо жертва поредна.
А животът ни вече от дълг,
се превърна в искрица последна.
Озлобени и търсещи мъст,
хора гонят поредна облага.
Над Земята ни смогът е гъст,
а под нея поредните лягат.
.
Бяхме силни, емоции имахме,
подивяхме от злия ни ден.
Дълго време съдбата проклинахме.
Сега всеки е обременен.
.
Поживяхме си много години,
със идеали, с безбройни мечти.
Ала времето тихо отмина,
на финала сме, знам, почти.
.
Разрушение, смърт и омраза
ни съпътстват, идеалите нови.
И мори ни душевна проказа,
да посрещнем смъртта сме готови.
.
Не желая да пиша любовно,
не желая да съм позитивен.
Чувствам себе си зъл и виновен,
за това, че светът си отива.
.
Не желая да виждам пред мене
лицемерни усмивки фалшиви.
Да ми казват, че няма проблеми,
те са слепи, светът си отива.
.
А човек за човека е вълк,
дебне тихо жертва поредна.
А животът ни вече от дълг,
се превърна в искрица последна.
Онова "Любовно"-то на scion_of storm е страхотно. 
Поздравления.
Ето нещо и от мен :
Горчиво-сладко
Тоя блян горчиво-сладък
в мен топи се,в тебе често тлее.
И тече по вените ми абсент сладък,
а в очите ти отровно слънце грее.
И горчива любовта е,
болката е мътно сладка
и сърцето пак разкъсва се,
очаква то далечната ни среща кратка.
Венчелистчета обвиха туй сърце самотно
и изсъхнаха притиснати във неговите жили,
а съзнанието е разбито,неграмотно,
търси две ръце,които блян горчиво-сладък са обвили.
Потекоха по вените отрови живописни
и при всеки удар на сърцето
те проникваха до всички жили.
И щом усещах твоето дихание аз знаех,
опиатът копие на твоя образ носи,
а заблудата тече по мойте вени.
Тоя блян горчиво-сладък е отрова,
в мен топи се,в тебе често тлее..
И разлива се по вените ми абсент сладък,
а сърцето ти горчива болка пак лелее.
Поздравления.Ето нещо и от мен :
Горчиво-сладко
Тоя блян горчиво-сладък
в мен топи се,в тебе често тлее.
И тече по вените ми абсент сладък,
а в очите ти отровно слънце грее.
И горчива любовта е,
болката е мътно сладка
и сърцето пак разкъсва се,
очаква то далечната ни среща кратка.
Венчелистчета обвиха туй сърце самотно
и изсъхнаха притиснати във неговите жили,
а съзнанието е разбито,неграмотно,
търси две ръце,които блян горчиво-сладък са обвили.
Потекоха по вените отрови живописни
и при всеки удар на сърцето
те проникваха до всички жили.
И щом усещах твоето дихание аз знаех,
опиатът копие на твоя образ носи,
а заблудата тече по мойте вени.
Тоя блян горчиво-сладък е отрова,
в мен топи се,в тебе често тлее..
И разлива се по вените ми абсент сладък,
а сърцето ти горчива болка пак лелее.
Ритъмът се губи в някои моменти, но продължавай в същия дух. Очарователно е някакси 
И има много емоция.
И има много емоция.
^ Почти винаги ми се губи ритъма 
, мерси .
, мерси .
^^^ Мерси (:
Отново ме тресе Вапцарова вълна.
Флаг от кости
Раждат ни -
готови продукти.
Плът, меса и черва
без сърце
без стомана
без душа -
едни прости телеса.
Мелодии не пеем
музиката е враг
вклинени
като корени - греем
градът е наш;
наш е бетонния праг.
Мина времето
кога пееха душите
и ковашкия плам
на човека
пламтеше свиреп
в ириса, из очите
и кръстосваше съдбите.
СТИГА!
Край.
От днес кости
и плът трупаме:
издигаме раздрания флаг
от море до море
през град, и през град
до заледения човешки бряг.
И разярено-смутени
нахлуваме
свили пестници
в кръвта си окъпани
с изгнили душици
ние се бунтуваме.
Шайка сенки угнетени.
Нека тогава
сред смъртта ни
под знамето блеснала;
сред разкъсаните гърла
да падне поробителя
да се свие принизителя;
с нас да намерят смъртта.
И алена пепел
очи заслепила
да поръси нашия гроб:
последно причастие
за света хищен
де нежност и красота-
тях не закриля ги Бог.
"Ние не сме мъртви.Просто никога не сме живели." - Варг Викернес
Отново ме тресе Вапцарова вълна.
Флаг от кости
Раждат ни -
готови продукти.
Плът, меса и черва
без сърце
без стомана
без душа -
едни прости телеса.
Мелодии не пеем
музиката е враг
вклинени
като корени - греем
градът е наш;
наш е бетонния праг.
Мина времето
кога пееха душите
и ковашкия плам
на човека
пламтеше свиреп
в ириса, из очите
и кръстосваше съдбите.
СТИГА!
Край.
От днес кости
и плът трупаме:
издигаме раздрания флаг
от море до море
през град, и през град
до заледения човешки бряг.
И разярено-смутени
нахлуваме
свили пестници
в кръвта си окъпани
с изгнили душици
ние се бунтуваме.
Шайка сенки угнетени.
Нека тогава
сред смъртта ни
под знамето блеснала;
сред разкъсаните гърла
да падне поробителя
да се свие принизителя;
с нас да намерят смъртта.
И алена пепел
очи заслепила
да поръси нашия гроб:
последно причастие
за света хищен
де нежност и красота-
тях не закриля ги Бог.
"Ние не сме мъртви.Просто никога не сме живели." - Варг Викернес
ЛИЦЕМЕРИЕ
Зад усмивката се крие нож,
зад услуга и зад помощ – корист.
Най-добрият
зад гърба си
е най-лош.
Най-успелият
пък за врага си
става болест.
.
Мразим! Но пък искаме победа.
Търсим начини да се уредим,
после на услугата отвръщаме
с подлагане на крак.
Във животни се превръщаме
или във хора,
но с обратен знак.
.
Усмихна се,
предполагаем приятел,
наивникът си нахлузи въжето
и ето,
отново предател
мечтите наивни строши.
На парчета
са идеали и вяра,
останал е кяра...
във прахта са
всички добри
мисли.
Да те сгазят пак искат
хора, готови на всичко.
За свои облаги
във ада повличат
и всичко изстискват
от всеки.
От тука нататък
ще бъде така
и во веки
ще бъде самотна
искреността.
ОТ ПРИЯТЕЛ
Ако беше ме наръгал истински
“приятелю”.
Кръвта поне щеше да се съсири.
.
Ако беше ме убил физически
предателю.
Нямаше след мен да има тъжни дири
.
Ами просто спомен скапан.
По-добре от бъдеще неясно.
Беше чудно и прекрасно,
помощ и разбиране от тебе чаках...
ала нож получих.
Чудя се кога ли от наивността
ще се отуча
и ще я заместя
аз изцяло
с непукизма.
Виж как вяло
времето броя,
може би ще ти простя,
може би не си тъй лош...
може би.
До следващия нож.
Зад усмивката се крие нож,
зад услуга и зад помощ – корист.
Най-добрият
зад гърба си
е най-лош.
Най-успелият
пък за врага си
става болест.
.
Мразим! Но пък искаме победа.
Търсим начини да се уредим,
после на услугата отвръщаме
с подлагане на крак.
Във животни се превръщаме
или във хора,
но с обратен знак.
.
Усмихна се,
предполагаем приятел,
наивникът си нахлузи въжето
и ето,
отново предател
мечтите наивни строши.
На парчета
са идеали и вяра,
останал е кяра...
във прахта са
всички добри
мисли.
Да те сгазят пак искат
хора, готови на всичко.
За свои облаги
във ада повличат
и всичко изстискват
от всеки.
От тука нататък
ще бъде така
и во веки
ще бъде самотна
искреността.
ОТ ПРИЯТЕЛ
Ако беше ме наръгал истински
“приятелю”.
Кръвта поне щеше да се съсири.
.
Ако беше ме убил физически
предателю.
Нямаше след мен да има тъжни дири
.
Ами просто спомен скапан.
По-добре от бъдеще неясно.
Беше чудно и прекрасно,
помощ и разбиране от тебе чаках...
ала нож получих.
Чудя се кога ли от наивността
ще се отуча
и ще я заместя
аз изцяло
с непукизма.
Виж как вяло
времето броя,
може би ще ти простя,
може би не си тъй лош...
може би.
До следващия нож.
* * *
Ще изтлея,
защото огънят отдавна в теб изгасна.
Очи ще затворя,
за теб душата ми е тясна.
Думите си ще изплача,
посоката ти виждам,че е ясна.
Пак ще те намеря,
във чуждо,нечие лице..
Пак ще се усмихна,
ще позная твоите,във чуждите ръце.
Пак ще те жадувам,
стиснала останките от нашето небе.
Пак ще те обикна,
с чуждо нечие сърце.
Ще изтлея,
защото огънят отдавна в теб изгасна.
Очи ще затворя,
за теб душата ми е тясна.
Думите си ще изплача,
посоката ти виждам,че е ясна.
Пак ще те намеря,
във чуждо,нечие лице..
Пак ще се усмихна,
ще позная твоите,във чуждите ръце.
Пак ще те жадувам,
стиснала останките от нашето небе.
Пак ще те обикна,
с чуждо нечие сърце.
страшно ме грабна..(:
Уличен портрет
"We built this all
our darkest days." Ignite
И сред калта
плисната като
гротескна картина
- на мизерията
на скръбта непопита
от уличните павета;
като сълзите
на хиляди безродни хлапета
там лежи нашата гордост
там лежи и нашата чест.
А контурите й
те просто ужасяват;
резките по майчиното лице
(нововремска Дева Мария)
изкривяват, дерат, разраняват
и сковават сърцето (на)
обществото, което
извърта очи от тежка орисия.
Сред калта,
да, пак и отново там -
захвърлени съдби.
Майки
деца
скитници
безродни
безпаметни
скотове накуп
с нозе
без ръце
чакащи с очи издрани
уличният дъжд -
той ще е проливния им клуп.
Очите на картината
греят с улични светлини
на пламък леден
изкован от
майчина скръб
гаврошово безсилие;
обърнат стоманен гръб
на пореден социален строй,
отказващ сетното усилие.
Ни в религиозните канони
ни в митове легендарни
няма такова пано.
Дори изкривеният Бог
с фалшиви ангели милиони
очите лъжливи забива в пръстта;
срам
позор
от обречеността
в хилядите замръкнали и кални лица.
"We built this all
our darkest days." Ignite
И сред калта
плисната като
гротескна картина
- на мизерията
на скръбта непопита
от уличните павета;
като сълзите
на хиляди безродни хлапета
там лежи нашата гордост
там лежи и нашата чест.
А контурите й
те просто ужасяват;
резките по майчиното лице
(нововремска Дева Мария)
изкривяват, дерат, разраняват
и сковават сърцето (на)
обществото, което
извърта очи от тежка орисия.
Сред калта,
да, пак и отново там -
захвърлени съдби.
Майки
деца
скитници
безродни
безпаметни
скотове накуп
с нозе
без ръце
чакащи с очи издрани
уличният дъжд -
той ще е проливния им клуп.
Очите на картината
греят с улични светлини
на пламък леден
изкован от
майчина скръб
гаврошово безсилие;
обърнат стоманен гръб
на пореден социален строй,
отказващ сетното усилие.
Ни в религиозните канони
ни в митове легендарни
няма такова пано.
Дори изкривеният Бог
с фалшиви ангели милиони
очите лъжливи забива в пръстта;
срам
позор
от обречеността
в хилядите замръкнали и кални лица.
Ние
Ние сме скръбта
на този свят
с отмрелите очи;
замъглени светлини.
Съ' зъби стиснати
дъвчем солта
и я тъпчем в раните
из червата на мечтите.
Знаем, че ще ни боли.
Ние сме небето
замръкнало с дъжд
загробило в пороя
звяр до жена,
растение до мъж
осветило с облаци
краят на надеждата
и заслепило Окото на света.
И сме тези,
които скрити сенки дебнат:
да ги вдишаме с души
демонът да прикрием
пъпната му връв
около врат да се огъне
- и да ни издуши.
Ние сме тези, що
в гроб безименен ще легнат.
Нямаме си име,
нямаме и тела.
От бетона на всеки град
през горска зеленина
сред опални планини
върхари, поля, висини -
стоим забравени
отхвърлени
прегърбени
сами.
Ние сме границата
между това, което Бе
и катранената земя.
Ние сме скръбта
на този свят
с отмрелите очи;
замъглени светлини.
Съ' зъби стиснати
дъвчем солта
и я тъпчем в раните
из червата на мечтите.
Знаем, че ще ни боли.
Ние сме небето
замръкнало с дъжд
загробило в пороя
звяр до жена,
растение до мъж
осветило с облаци
краят на надеждата
и заслепило Окото на света.
И сме тези,
които скрити сенки дебнат:
да ги вдишаме с души
демонът да прикрием
пъпната му връв
около врат да се огъне
- и да ни издуши.
Ние сме тези, що
в гроб безименен ще легнат.
Нямаме си име,
нямаме и тела.
От бетона на всеки град
през горска зеленина
сред опални планини
върхари, поля, висини -
стоим забравени
отхвърлени
прегърбени
сами.
Ние сме границата
между това, което Бе
и катранената земя.
Българска профанност
Вълчо и Димо бяха търговци с дългогодишна практика, но за сметка на това не се радваха на много добър живот. Продаваха най – различни неща, като книги, детски играчки, парфюми, дрехи и прочие. И двамата бяха ергени и предвид това, че сумата от възрастта им правеше осемдесет и три, изглеждаше, че те няма и да се задомят, а ще си изживеят живота сами. На времето Вълчо имаше мечта да си отвори собствен магазин за спортни атрибути и по този начин да изкара достатъчно, за да преживява, а и да работи това, което му харесва. Плановете му, обаче, не се сдъбнали, тъй като все не успявал да събере достатъчно пари, за да отвори магазина. Бихте си помислили, че това го е отказало от мечтата му, но не, почти не минава ден, в който той да не съобщи на приятеля си Димо, че още малко пари само да съберял и щял да отваря магазина на мечтите си. Димо, от своя страна, беше завършил престижен университет в София, но въпреки това, не успял никъде да започне работа, тъй като нямал високопоставени приятели.
Това, което най – много ги свързваше бе, че и двамата бяха дълбоко убедени, че Държавата е виновна за техните житейски несгоди, че политиците са долни твари до един и други подобни мисли. Доста често те говореха по тези теми, сякаш че, чрез оплакванията си се чувствуваха по – добре и нещата малко от малко се оправяха, поне до следващия разговор на тея теми.
В късния следобед на осемнадесети април, слънцето се приканваше да се сниши и бавно да залезе, птици прелитаха жадно из небето, сякаш за пръв път, когато търговците решиха да приключват с работата за днес, да пийнат по едно, пък сетне да се приберат. Отидоха в кварталното кафене, поръчаха си по една голяма бира и започнаха да говорят по любимата си тема :
- Та, значи, казвам ти, вчера приели някакъв нов закон, по който ще трябва да плащаме двайсе’ процента данък на печалбите си. Били сме живеели на гърба на държавата! Аз не мога да свържа двата края, та се чудя откъде да взема пари да си платя тока, а те, мръсниците, долни, само се чудят как да източят още някой лев от джоба ми ! Само да спипам някой от тях, особено ако е някой премиер, така ще му вдигна данъка, че ще трябва да ходят в морга, та да му го събират !
- Така е, така е, ама това е щото никога няма да можем ние, българите, да се съберем, да идем пред парламента и да им вдигнем мерника на ония ! Та си мислят, че са безсмъртни и могат да правят каквото си поискат.
В този момент сервитьорката им донесе бирата и им остави сметката.
- КАКВО ?! Три и двайсе’ за две бири ? Абе вие луди ли сте, бе, аз да не съм Рокфелер тук !
- Съжалявам, господине, но не аз определям цените. Аз просто си върша работата.
- Ще ти свърша аз работата на тебе ! Хубава работа. Хайде ! Да се махаме оттук.
Двамата си тръгнаха на бързо, не давайки, възможност на сервитьорката да отреагира. За две минути двамата бяха прекосили пет отсечки, вероятно от съображение за сигурност, да не би да ги накарат да си платят сметката.
- Ех, тоя скапан живот в тая скапана държава...Никога няма да се оправим, аз ти казвам.
Другият си замълча, сякаш нямаше какво да добави.
Повървяха още малко и тъкмо мислеха да се прибират, когато някакъв мъж, среден на ръст, облечен в черен костюм, панталон и маркови обувки им заговори запъхтян :
- Добър ден, извините, но ми трябва спешната ви помощ. Трябват ми спешно пари, защото жена ми ражда в болницата, трябва да хвана такси, а нямам никакви пари в себе си.
- Аа, не, как ш’ти дам пари ?! Като ме гледаш да ти приличам на човек, който е брал от дървото с парите ?! – ядосано отвърна Вълчо.
- Моля ви, наистина е спешно ! Аз съм депутат от парламента и ще ви направя услуга в замяна, ако ми помогнете !
- Оо, господин депутат, защо веднага не казахте, така...ама, разбира се, че ще ви услужим. Ето заповядайте двадесет лева ! Последните са ми, ама за Вас, винаги.
- Благодаря ви, а сега, извинете ме бързам ! Аз ще ви намеря след време, за да ви върна услугата. ТАКСИ ! ТАКСИ !
Вечерта, когато двамата се бяха вече прибрали, Вълчо беше седнал да вечеря, когато чу по новините следното :
„Днес беше съобщено за измамник, който иска пари от случайни минувачи, представяйки се за депутат. В замяна той предлага връщане на услугата, но не оставя никакви координати на жертвите си. Ако видите този човек не му давайте никакви пари и съобщете възможно най – скоро в районното управление.”
Не съм го редактирал засега, пък като видя къде има грешки, ако мога, ще ги отстраня
Вълчо и Димо бяха търговци с дългогодишна практика, но за сметка на това не се радваха на много добър живот. Продаваха най – различни неща, като книги, детски играчки, парфюми, дрехи и прочие. И двамата бяха ергени и предвид това, че сумата от възрастта им правеше осемдесет и три, изглеждаше, че те няма и да се задомят, а ще си изживеят живота сами. На времето Вълчо имаше мечта да си отвори собствен магазин за спортни атрибути и по този начин да изкара достатъчно, за да преживява, а и да работи това, което му харесва. Плановете му, обаче, не се сдъбнали, тъй като все не успявал да събере достатъчно пари, за да отвори магазина. Бихте си помислили, че това го е отказало от мечтата му, но не, почти не минава ден, в който той да не съобщи на приятеля си Димо, че още малко пари само да съберял и щял да отваря магазина на мечтите си. Димо, от своя страна, беше завършил престижен университет в София, но въпреки това, не успял никъде да започне работа, тъй като нямал високопоставени приятели.
Това, което най – много ги свързваше бе, че и двамата бяха дълбоко убедени, че Държавата е виновна за техните житейски несгоди, че политиците са долни твари до един и други подобни мисли. Доста често те говореха по тези теми, сякаш че, чрез оплакванията си се чувствуваха по – добре и нещата малко от малко се оправяха, поне до следващия разговор на тея теми.
В късния следобед на осемнадесети април, слънцето се приканваше да се сниши и бавно да залезе, птици прелитаха жадно из небето, сякаш за пръв път, когато търговците решиха да приключват с работата за днес, да пийнат по едно, пък сетне да се приберат. Отидоха в кварталното кафене, поръчаха си по една голяма бира и започнаха да говорят по любимата си тема :
- Та, значи, казвам ти, вчера приели някакъв нов закон, по който ще трябва да плащаме двайсе’ процента данък на печалбите си. Били сме живеели на гърба на държавата! Аз не мога да свържа двата края, та се чудя откъде да взема пари да си платя тока, а те, мръсниците, долни, само се чудят как да източят още някой лев от джоба ми ! Само да спипам някой от тях, особено ако е някой премиер, така ще му вдигна данъка, че ще трябва да ходят в морга, та да му го събират !
- Така е, така е, ама това е щото никога няма да можем ние, българите, да се съберем, да идем пред парламента и да им вдигнем мерника на ония ! Та си мислят, че са безсмъртни и могат да правят каквото си поискат.
В този момент сервитьорката им донесе бирата и им остави сметката.
- КАКВО ?! Три и двайсе’ за две бири ? Абе вие луди ли сте, бе, аз да не съм Рокфелер тук !
- Съжалявам, господине, но не аз определям цените. Аз просто си върша работата.
- Ще ти свърша аз работата на тебе ! Хубава работа. Хайде ! Да се махаме оттук.
Двамата си тръгнаха на бързо, не давайки, възможност на сервитьорката да отреагира. За две минути двамата бяха прекосили пет отсечки, вероятно от съображение за сигурност, да не би да ги накарат да си платят сметката.
- Ех, тоя скапан живот в тая скапана държава...Никога няма да се оправим, аз ти казвам.
Другият си замълча, сякаш нямаше какво да добави.
Повървяха още малко и тъкмо мислеха да се прибират, когато някакъв мъж, среден на ръст, облечен в черен костюм, панталон и маркови обувки им заговори запъхтян :
- Добър ден, извините, но ми трябва спешната ви помощ. Трябват ми спешно пари, защото жена ми ражда в болницата, трябва да хвана такси, а нямам никакви пари в себе си.
- Аа, не, как ш’ти дам пари ?! Като ме гледаш да ти приличам на човек, който е брал от дървото с парите ?! – ядосано отвърна Вълчо.
- Моля ви, наистина е спешно ! Аз съм депутат от парламента и ще ви направя услуга в замяна, ако ми помогнете !
- Оо, господин депутат, защо веднага не казахте, така...ама, разбира се, че ще ви услужим. Ето заповядайте двадесет лева ! Последните са ми, ама за Вас, винаги.
- Благодаря ви, а сега, извинете ме бързам ! Аз ще ви намеря след време, за да ви върна услугата. ТАКСИ ! ТАКСИ !
Вечерта, когато двамата се бяха вече прибрали, Вълчо беше седнал да вечеря, когато чу по новините следното :
„Днес беше съобщено за измамник, който иска пари от случайни минувачи, представяйки се за депутат. В замяна той предлага връщане на услугата, но не оставя никакви координати на жертвите си. Ако видите този човек не му давайте никакви пари и съобщете възможно най – скоро в районното управление.”
Не съм го редактирал засега, пък като видя къде има грешки, ако мога, ще ги отстраня
АКО ПОСОЧИШ ГРЕШНОТО
И въпреки явното зло,
което се случва пред нас.
Дори и да мислиш добро,
дори и да търсиш със страст
справедливост и правила...
намерението ти е във прахта.
.
Вечно лошият щом се обаждаш,
вечно само “се правиш на нещо”.
Вечно мислят, че се заяждаш,
вечно злото виждаш насреща.
.
Мразят те, защото си искрен,
мразят те, защото чувстваш.
Мразят те, защото не искаш
лошото през да да пропускаш.
.
Обичат мишките-хора,
обичат ниските, тъжните.
Обичат без лице отбора,
обичат също и безмълвните.
.
Възпитани сме да тъпчем
всяка поява и инициатива.
Възпитани сме да мачкаме,
всеки, който пробива.
.
Възпитани сме да осмиваме,
всеки, който е оригинален.
Лека-полека отиваме
към съня си сладък, но фатален.
.
Възпитани сме да не се отклоняваме
от измислените си стереотипи.
Възпитани сме да не продължаваме,
а да градим въздушните кули
РАЗБИТИ.
.
Аз злият, индивидуалният,
посоявам лошото на всеки.
Поглеждам с погледът, финалният,
ще ме забият в дъното, во веки.
.
Не искам да се примирявам
и не желая конформизам.
Ала се опасявам,
че това е болестта
на всеки
ОРГАНИЗЪМ
във България.
И въпреки явното зло,
което се случва пред нас.
Дори и да мислиш добро,
дори и да търсиш със страст
справедливост и правила...
намерението ти е във прахта.
.
Вечно лошият щом се обаждаш,
вечно само “се правиш на нещо”.
Вечно мислят, че се заяждаш,
вечно злото виждаш насреща.
.
Мразят те, защото си искрен,
мразят те, защото чувстваш.
Мразят те, защото не искаш
лошото през да да пропускаш.
.
Обичат мишките-хора,
обичат ниските, тъжните.
Обичат без лице отбора,
обичат също и безмълвните.
.
Възпитани сме да тъпчем
всяка поява и инициатива.
Възпитани сме да мачкаме,
всеки, който пробива.
.
Възпитани сме да осмиваме,
всеки, който е оригинален.
Лека-полека отиваме
към съня си сладък, но фатален.
.
Възпитани сме да не се отклоняваме
от измислените си стереотипи.
Възпитани сме да не продължаваме,
а да градим въздушните кули
РАЗБИТИ.
.
Аз злият, индивидуалният,
посоявам лошото на всеки.
Поглеждам с погледът, финалният,
ще ме забият в дъното, во веки.
.
Не искам да се примирявам
и не желая конформизам.
Ала се опасявам,
че това е болестта
на всеки
ОРГАНИЗЪМ
във България.
13
Знаеш ли какво
кара вените
да прокапват
със злост
с отрова
със слабостта
на човека
загубил своя мир
загубил ориентир -
овчедуш и мъртъв.
разгневен.
Безмълвно следващ
невидимия си пастир.
И мракът
що кара да гние :
развил плътта си
като килим
и няма светлина
няма полъх
няма и звезди.
Няма белота
която него да измие.
Гняв и огън
на жар изпепелени
въглен сам - човека
неспособен на промени.
Знаеш ли какво
всеки ден
заглъхнал в нощ
кара мен да гния
да се раждам в ярост
да утихвам в мъка
да псувам
да кълна
да хвърлям болка
и да извивам злост
изцедил визия
замръкнал в очите
разголил всяка своя кост?
Тях безчестието
събужда кално
в разгневени вълни.
Тях злият човек
смеещ театрално
да подиграва
по-слабите души
разбужда с длето.
И мракът
и вените
и костите ми крещят:
смърт за всеки тиран
смърт за душата
и за окапалата му плът.
Аз съм само
псевдо-поет:
дете на листата,
копеле на музиката,
треска в бодливия плет.
Ала ще дойдат времена
и всеки тиран
ще падне в калта;
и в гневния плам
сред най-черна слана
дъжд ще завали.
И от вечните окови
низвергнатите ще освободи.
Знаеш ли какво
кара вените
да прокапват
със злост
с отрова
със слабостта
на човека
загубил своя мир
загубил ориентир -
овчедуш и мъртъв.
разгневен.
Безмълвно следващ
невидимия си пастир.
И мракът
що кара да гние :
развил плътта си
като килим
и няма светлина
няма полъх
няма и звезди.
Няма белота
която него да измие.
Гняв и огън
на жар изпепелени
въглен сам - човека
неспособен на промени.
Знаеш ли какво
всеки ден
заглъхнал в нощ
кара мен да гния
да се раждам в ярост
да утихвам в мъка
да псувам
да кълна
да хвърлям болка
и да извивам злост
изцедил визия
замръкнал в очите
разголил всяка своя кост?
Тях безчестието
събужда кално
в разгневени вълни.
Тях злият човек
смеещ театрално
да подиграва
по-слабите души
разбужда с длето.
И мракът
и вените
и костите ми крещят:
смърт за всеки тиран
смърт за душата
и за окапалата му плът.
Аз съм само
псевдо-поет:
дете на листата,
копеле на музиката,
треска в бодливия плет.
Ала ще дойдат времена
и всеки тиран
ще падне в калта;
и в гневния плам
сред най-черна слана
дъжд ще завали.
И от вечните окови
низвергнатите ще освободи.
Не
Не бе ли душата достатъчно сляпа,
та открадна и последния останал лъч?
Не бе ли името достатъчно познато,
та дълбах го в собствената си гръд?
Не бяха ли раните достатъчно дълбоки,
та посипах сол във тях?
Не бе ли обещанието толкова далечно,
че подмами ме към своя бряг?
Не отлетяха ли със името ти гълъбите бели?
Не потърсих ли достатъчно дълбоко,
та постави между нас предели?
Не пресъхнаха ли хиляди реки студени?
Не заслужихме ли шанс..
Не заслужме ли шанс за теб и мене?
Не бе ли душата достатъчно сляпа,
та открадна и последния останал лъч?
Не бе ли името достатъчно познато,
та дълбах го в собствената си гръд?
Не бяха ли раните достатъчно дълбоки,
та посипах сол във тях?
Не бе ли обещанието толкова далечно,
че подмами ме към своя бряг?
Не отлетяха ли със името ти гълъбите бели?
Не потърсих ли достатъчно дълбоко,
та постави между нас предели?
Не пресъхнаха ли хиляди реки студени?
Не заслужихме ли шанс..
Не заслужме ли шанс за теб и мене?
^
Земя на обречени
Орди прииждат от хълма
ни живи, ни мъртви
злото в тях покълна
и дирят свои жертви.
Прокоба, страшна зараза
плъзва по реки и низини
и със страшна омраза
обгръща божиите земи.
Един подир друг падат
плът започва да гние
и крият се и бягат,
ала обречени сме ние !
Земя на обречени
Орди прииждат от хълма
ни живи, ни мъртви
злото в тях покълна
и дирят свои жертви.
Прокоба, страшна зараза
плъзва по реки и низини
и със страшна омраза
обгръща божиите земи.
Един подир друг падат
плът започва да гние
и крият се и бягат,
ала обречени сме ние !
Съм
Кой съм аз? Кой съм?
Багрите из портрета ми обезцветиха се захвърлени в забвение
заедно с мечтите и идеалите ми вчерашни.
А огледалните копнежи ме рисуват, но образите утрешни
пак ще ме изтрият чрез гумата на моето безвремие.
Човек съм аз! Човек съм!
Име:
Родителски печат, жигосан въз детското съзнание!
Име:
Белегът рожден от зараснало безличие!
Име:
Личност, покръстена от едно двуличие!
Име:
Тъй важен завет, произлязъл от случайно сказание!
Аз ли съм аз? Аз ли съм?
Кой съм аз? Кой съм?
Багрите из портрета ми обезцветиха се захвърлени в забвение
заедно с мечтите и идеалите ми вчерашни.
А огледалните копнежи ме рисуват, но образите утрешни
пак ще ме изтрият чрез гумата на моето безвремие.
Човек съм аз! Човек съм!
Име:
Родителски печат, жигосан въз детското съзнание!
Име:
Белегът рожден от зараснало безличие!
Име:
Личност, покръстена от едно двуличие!
Име:
Тъй важен завет, произлязъл от случайно сказание!
Аз ли съм аз? Аз ли съм?
Тихо
Тихи думи и роди се нова вяра.
Тихи думи,зароди се болка млада,
луд копнеж мечтите ми помете.
Тихи думи и душите плакаха.
Тихи думи,
а душата беше цвете.
Шепот ален,
тихи нощи,разпокъсани,
мълчание заменя шепота нетраен
и носи дни на скръб и самота орисани.
Тихи думи и във мен надига се копнеж-
жертвен,болен,мрачен.
С думите разливат се мастилени петна,
очертават образ страшен.
Стонове порязващи се сливат
и танцуват със желанието скрито.
Четири ръце отново се разделят,
ти си тръгваш някак толкова познато,
някак .. тихо.
Тихи думи и роди се нова вяра.
Тихи думи,зароди се болка млада,
луд копнеж мечтите ми помете.
Тихи думи и душите плакаха.
Тихи думи,
а душата беше цвете.
Шепот ален,
тихи нощи,разпокъсани,
мълчание заменя шепота нетраен
и носи дни на скръб и самота орисани.
Тихи думи и във мен надига се копнеж-
жертвен,болен,мрачен.
С думите разливат се мастилени петна,
очертават образ страшен.
Стонове порязващи се сливат
и танцуват със желанието скрито.
Четири ръце отново се разделят,
ти си тръгваш някак толкова познато,
някак .. тихо.
Тътен
Чуй ме,
народе световен
с изгнили сърца
и мухлясали криле.
Наследник вековен
на най-тежка съдба
що отредиха ти
вси богове.
Чуй ме и
огрей морни очи.
В гнева на покора
забито знаме стои
и в пламък
на пепел не става;
и дърво-камък
стои и пее; не изтлява.
Отново унизени стоим
в сянка на сянката
пушек сред душливия дим
всеки - мравка в катран,
вкопчена в сламката
с живот окован
и из пръстта рием; летим.
На устите - восък
слепено мъртвило
език и душа заглушило
и словата политат
в гняв и болка родени
- и умират без гък
смазани
неизречени
потушени.
Ние кои сме, питаш?
Аз ще ти кажа кои:
ние сме робите на Нерон
що огън целуна;
ние сме жертвите
на всяка велика война
ние сме поети и шлака
боклуци и буржоазни звена
ние сме дъх на градска тъмнина
и озверелият скот във всяка гнила гора
ние сме робите,
робите оковани в служба на света.
И за всяко изтръгнато
в кървави ръце сърце
за всяка откъсната
от очите морни сълза
за всичко, което бе
и което все още е
ще вдигнем буря
която да разсее тази мъгла.
И светът ще потрепери
под гневния ритъм
на хиляди
на хиляди
на хиляди крака.
Чуй ме,
народе световен
с изгнили сърца
и мухлясали криле.
Наследник вековен
на най-тежка съдба
що отредиха ти
вси богове.
Чуй ме и
огрей морни очи.
В гнева на покора
забито знаме стои
и в пламък
на пепел не става;
и дърво-камък
стои и пее; не изтлява.
Отново унизени стоим
в сянка на сянката
пушек сред душливия дим
всеки - мравка в катран,
вкопчена в сламката
с живот окован
и из пръстта рием; летим.
На устите - восък
слепено мъртвило
език и душа заглушило
и словата политат
в гняв и болка родени
- и умират без гък
смазани
неизречени
потушени.
Ние кои сме, питаш?
Аз ще ти кажа кои:
ние сме робите на Нерон
що огън целуна;
ние сме жертвите
на всяка велика война
ние сме поети и шлака
боклуци и буржоазни звена
ние сме дъх на градска тъмнина
и озверелият скот във всяка гнила гора
ние сме робите,
робите оковани в служба на света.
И за всяко изтръгнато
в кървави ръце сърце
за всяка откъсната
от очите морни сълза
за всичко, което бе
и което все още е
ще вдигнем буря
която да разсее тази мъгла.
И светът ще потрепери
под гневния ритъм
на хиляди
на хиляди
на хиляди крака.
Мъртвило
Като сплав
омастиляват се небесата
с изпръхналата
разрита земна твърд
и в гняв,
сред пепел, 'децата'
що ние се зовем
творят не живот
а вечна смърт.
Човечеството
е модерно
и сред бетон и стъкло
като слънчоглед вирее.
Замлъкнали,
трели без материя
изтръгнати из стъбло
(забрава във времето)
под асфалта ни тлеят.
Виждам ви очите
виждам и ръцете
разперени в прегръдка
за жадуваната еволюция.
Виждам и искрите
на работници
и безработници
на просяци,
и деца,
на родители,
на просветители;
поети,
сякаш всички проклети
да вземат димна глътка
от своята илюзия.
И като мравки ходим
из магазини
скитащи за къс материя
на който да робуваме.
Дъвчем в устата кал
животът мажем в грим
и претендираме,
че всъщност възвишено бленуваме.
Видях вашите мечти
видях в бетона
вклинените съдби
видях поривите човешки
видях дъска
на която аз и вие
сме от плът и кръв пешки.
Само,
от всички молове
жилища и еволюции
въпроси повдигнати
и нерешени резолюции...
от всички стъкла в очите
и светлини в съдбите -
не ви видях душите.
Вие сте мъртви
едно незрящо око.
Ние сме мъртви.
Мъртво, мъртво звено.
Като сплав
омастиляват се небесата
с изпръхналата
разрита земна твърд
и в гняв,
сред пепел, 'децата'
що ние се зовем
творят не живот
а вечна смърт.
Човечеството
е модерно
и сред бетон и стъкло
като слънчоглед вирее.
Замлъкнали,
трели без материя
изтръгнати из стъбло
(забрава във времето)
под асфалта ни тлеят.
Виждам ви очите
виждам и ръцете
разперени в прегръдка
за жадуваната еволюция.
Виждам и искрите
на работници
и безработници
на просяци,
и деца,
на родители,
на просветители;
поети,
сякаш всички проклети
да вземат димна глътка
от своята илюзия.
И като мравки ходим
из магазини
скитащи за къс материя
на който да робуваме.
Дъвчем в устата кал
животът мажем в грим
и претендираме,
че всъщност възвишено бленуваме.
Видях вашите мечти
видях в бетона
вклинените съдби
видях поривите човешки
видях дъска
на която аз и вие
сме от плът и кръв пешки.
Само,
от всички молове
жилища и еволюции
въпроси повдигнати
и нерешени резолюции...
от всички стъкла в очите
и светлини в съдбите -
не ви видях душите.
Вие сте мъртви
едно незрящо око.
Ние сме мъртви.
Мъртво, мъртво звено.
Ммм... след няколкосекунден размисъл, реших да постна новото си "произведение". Наясно съм, че не е поезия, но ми е интересно дали някой (ако въобще се чете вече тая тема) ще го хареса.
ИСТОРИЯ ЗА ВЕЩИЦАТА - ЧОВЕКОЯДКА
След десетата си бира
се прибирам по баира.
По баира по наклона
повръщнята пак си гоня.
.
Трудно трудно фокусирам,
продължавам без да спирам.
Виждам някакъв силует
двайсетина метра по-напред.
.
Тя усмихва ми се блажно,
казва ми „за мен си важен!“
ти ела у нас сега
искам с теб да се... съвокуплявам.
.
Без да мисля, много, много
казвам, че съм пил, но мога.
С нея тръгвам устремен
и от алкохола окрилен.
.
Води ме във свойта къща
и през рамо ме прегръща.
С погледът си ме изяжда
сексуалното във мен подклажда.
.
Влизаме, без увертюра,
тя пресяга се за... мъжкия ми орган.
И навежда се, но не го лапва,
ала като кремвирш го захапва.
.
Аз извиквам, изтрезнявам,
казвам: „Много съжалявам.
Да не си човекоядка,
че тъй глозгаш мойта патка?“
.
Тя отвръща: „Да така е!“
И без много да се мае
пак към патката посяга...
Не жена, а Баба Яга.
.
„Аз съм вещица човекоядка,
най-обичам мъжка... гордост,
първо нея аз изяждам,
че най-бавно я разграждам
.
После бутове гърди
и хрущяли, мазнини.
Цял живот аз хора хапвам,
те метаболизма не прецакват.“
.
Ужасен съм, изтрезнявам,
в миг аз бирата забравям.
Виждам включената фурна,
към вратата в миг се втурвам.
.
Но заключена е тя,
вещицата с нож в ръка
идва и посочва ми ръката,
и ръката и краката.
.
Казва има там месо,
крехко блажно и добро.
Искам аз да те сваря,
но преди това ще те... употребя.
.
Почваме се, сексът див,
малко прави ме щастлив.
Вярно, знам, ще ме яде,
ама пък ми се... съвокуплява.
.
И представям се прекрасно,
бъдещето ми е ясно,
че ще бъда във тава,
но си казвам: „Дай, да я...като за последно“
.
Тя е видимо задоволена,
свършваме и гледа мене.
Гледа ме и в миг заспива,
бахти необрулената слива.
.
Мозъка ми бързо щрака,
мисля яко се прецаках.
В следващия миг търча
и намирам аз ключа.
.
Бързо бързо се измъквам,
тихо, тихо се промъквам.
Час по късно съм в леглото,
пускам порното, защото...
По-добре е от екрана
инак може да те хване
нова вещица човекоядка
да оглозга твойта патка.
ИСТОРИЯ ЗА ВЕЩИЦАТА - ЧОВЕКОЯДКА
След десетата си бира
се прибирам по баира.
По баира по наклона
повръщнята пак си гоня.
.
Трудно трудно фокусирам,
продължавам без да спирам.
Виждам някакъв силует
двайсетина метра по-напред.
.
Тя усмихва ми се блажно,
казва ми „за мен си важен!“
ти ела у нас сега
искам с теб да се... съвокуплявам.
.
Без да мисля, много, много
казвам, че съм пил, но мога.
С нея тръгвам устремен
и от алкохола окрилен.
.
Води ме във свойта къща
и през рамо ме прегръща.
С погледът си ме изяжда
сексуалното във мен подклажда.
.
Влизаме, без увертюра,
тя пресяга се за... мъжкия ми орган.
И навежда се, но не го лапва,
ала като кремвирш го захапва.
.
Аз извиквам, изтрезнявам,
казвам: „Много съжалявам.
Да не си човекоядка,
че тъй глозгаш мойта патка?“
.
Тя отвръща: „Да така е!“
И без много да се мае
пак към патката посяга...
Не жена, а Баба Яга.
.
„Аз съм вещица човекоядка,
най-обичам мъжка... гордост,
първо нея аз изяждам,
че най-бавно я разграждам
.
После бутове гърди
и хрущяли, мазнини.
Цял живот аз хора хапвам,
те метаболизма не прецакват.“
.
Ужасен съм, изтрезнявам,
в миг аз бирата забравям.
Виждам включената фурна,
към вратата в миг се втурвам.
.
Но заключена е тя,
вещицата с нож в ръка
идва и посочва ми ръката,
и ръката и краката.
.
Казва има там месо,
крехко блажно и добро.
Искам аз да те сваря,
но преди това ще те... употребя.
.
Почваме се, сексът див,
малко прави ме щастлив.
Вярно, знам, ще ме яде,
ама пък ми се... съвокуплява.
.
И представям се прекрасно,
бъдещето ми е ясно,
че ще бъда във тава,
но си казвам: „Дай, да я...като за последно“
.
Тя е видимо задоволена,
свършваме и гледа мене.
Гледа ме и в миг заспива,
бахти необрулената слива.
.
Мозъка ми бързо щрака,
мисля яко се прецаках.
В следващия миг търча
и намирам аз ключа.
.
Бързо бързо се измъквам,
тихо, тихо се промъквам.
Час по късно съм в леглото,
пускам порното, защото...
По-добре е от екрана
инак може да те хване
нова вещица човекоядка
да оглозга твойта патка.
^ Ахахахаха Убиец ! Браво,браво .. хаха.
Убиец ! Браво,браво .. хаха.
Мерси!
Сладък Декември
Огледало - сладка мъка,
плачат клоните за щипещия сняг.
Ангел тлее в болка тиха,
глъхне писък непознат.
Закървяха младите дървета
и загни плътта под нокти остри,
клоните изсъхнаха протегнати в небето,
сладък мой Декември!
Огледало - светла обич,
изкривена призма за душите.
Стъкълца - сълзи студени,
болката прозира във очите.
Дихание - тъй кратко и нетрайно,
избърши сълзите си студени.
Желание - тъй истинско и всеотдайно,
Върни се,сладък мой Декември !
Огледало - сладка мъка,
плачат клоните за щипещия сняг.
Ангел тлее в болка тиха,
глъхне писък непознат.
Закървяха младите дървета
и загни плътта под нокти остри,
клоните изсъхнаха протегнати в небето,
сладък мой Декември!
Огледало - светла обич,
изкривена призма за душите.
Стъкълца - сълзи студени,
болката прозира във очите.
Дихание - тъй кратко и нетрайно,
избърши сълзите си студени.
Желание - тъй истинско и всеотдайно,
Върни се,сладък мой Декември !
^Силна емоция, но можеш да го пипнеш малко.
^ Ще го пипна,да.. Но тва си е основната идея.
Гротеска
Бях някога пеперуда
с бели крила.
И ореолът ми беше лъчист.
И летях сред вдъхновени пари
от дъх на ангелски сърца.
И някога земята бе чиста.
Дойде ден и с кръв я обагри.
И крилата ми станаха пурпурни
от огън на изцедени страсти.
Някога бе. Някога все се питаме
и после леем сълзи за минали дни.
И ти бе пеперуда тъй крехка,
докато не бе разлъчен от себе си.
Някога носим чистота.
И в миг ни я ограбват без свян.
Някога бе любов и в нея- слово вплетено.
И ти говори с него и аз го поглъщах.
Ти, аз… всички като предани слуги
на висш ум без разумност.
Слуга ли си, пеперудо сива,
що кръжиш край мен?
Не искай да стана низвергната
като твоята същност прекършена!
Някога, все някога ще дойде облак
и ще излее водата си чиста.
И пеперудите ще танцуват,
макар без криле, но измити…
А може ли дъжд да измие гротеската в живота?
Бях някога пеперуда
с бели крила.
И ореолът ми беше лъчист.
И летях сред вдъхновени пари
от дъх на ангелски сърца.
И някога земята бе чиста.
Дойде ден и с кръв я обагри.
И крилата ми станаха пурпурни
от огън на изцедени страсти.
Някога бе. Някога все се питаме
и после леем сълзи за минали дни.
И ти бе пеперуда тъй крехка,
докато не бе разлъчен от себе си.
Някога носим чистота.
И в миг ни я ограбват без свян.
Някога бе любов и в нея- слово вплетено.
И ти говори с него и аз го поглъщах.
Ти, аз… всички като предани слуги
на висш ум без разумност.
Слуга ли си, пеперудо сива,
що кръжиш край мен?
Не искай да стана низвергната
като твоята същност прекършена!
Някога, все някога ще дойде облак
и ще излее водата си чиста.
И пеперудите ще танцуват,
макар без криле, но измити…
А може ли дъжд да измие гротеската в живота?
Цитат(telia @ May 9 2010, 04:53 PM) 
Някога, все някога ще дойде облак
и ще излее водата си чиста.
И пеперудите ще танцуват,
макар без криле, но измити…
и ще излее водата си чиста.
И пеперудите ще танцуват,
макар без криле, но измити…
Красота. (:
Кошмар
Мрак... Мрак настанал е над земята,
Спускащ се като завеса театрална
Обливащ всичко в тъмнина
Даряващ несигурност в моята душа.
Взирам се безпомощно в мрака тъмен
По-черен от Адската бездна
Къде...? Къде е? Къде е лъча светлина?
Нима таз тъмнина погълна моята душа?
Лутам се сам в мрака,
Чувам неговия страшен призив,
Сякаш ми нашепва: "слей душата си с мене",
А писъкът на моята душа, глухо стърже в ноща.
Загубен съм сега, няма спасение за таз душа
В ледена прегръдка ме е взела тази мръста тъмнина.
Като катран лази по моето тяло, лепнеща и зловонна,
На ето лъч надежна в далечината... виждам аз отново светлината...
... отворих бавно очите и открих се скован в леглото си.
Бавно се повдигнах бършейки потта хладна
Избила на лицето ми студено...
Вчикво е било само сън... една въздишна на утеха се изписа на лицето ми.
...но навън, гарван грозно грачи, сякаш приветства завръщащата се нощ...
Мрак... Мрак настанал е над земята,
Спускащ се като завеса театрална
Обливащ всичко в тъмнина
Даряващ несигурност в моята душа.
Взирам се безпомощно в мрака тъмен
По-черен от Адската бездна
Къде...? Къде е? Къде е лъча светлина?
Нима таз тъмнина погълна моята душа?
Лутам се сам в мрака,
Чувам неговия страшен призив,
Сякаш ми нашепва: "слей душата си с мене",
А писъкът на моята душа, глухо стърже в ноща.
Загубен съм сега, няма спасение за таз душа
В ледена прегръдка ме е взела тази мръста тъмнина.
Като катран лази по моето тяло, лепнеща и зловонна,
На ето лъч надежна в далечината... виждам аз отново светлината...
... отворих бавно очите и открих се скован в леглото си.
Бавно се повдигнах бършейки потта хладна
Избила на лицето ми студено...
Вчикво е било само сън... една въздишна на утеха се изписа на лицето ми.
...но навън, гарван грозно грачи, сякаш приветства завръщащата се нощ...
Космичен дълг
"Не е умряло туй, що вечно ще остане —
дори смъртта умира в безброй еони странни."
Х.Ф.Лъвкрафт
- Дали след хиляда години отново ще има хора ? И дали те ще са такива, каквита сега ги познаваме или ще са се превърнали в мутирали форми на сегашния ни вид ? Може би същия въпрос са си задавали хората преди хиляда години... – такива въпроса си задаваше Човека и използувайки бурното си въображение си представяше бъдещите хора.
В главата му изплуваха мисли за безкрайния космос. Започна да си представя безконечността му, както и другите галактики, звезди, комети и всякакви неща от космическия свят. Този свят на безкрайно, хаотично съществуване едновременно го ужасяваше и интригуваше. Почнеше ли да си представя незначителните размери и нищожността на Земята, като планета част от една малка галактика, която вероятно бе заобиколено от милиарди други като нея, в мозъка му започваше да се заражда страх. Страхът от неизвестното – най – старият страх на човечеството. Това, което стои в основата на всички фобии и страхове е най – често неизвестното.
Съзерцаваше небето и звездите от вече повече от час и вече бе време да се прибира в малката къщурка, където живееше. Той беше овчар и по цял ден беше на полето сред овцете си. Нека простичката му професия, не ви заблуждава, защото след цял живот изпълнен със стрeс и врява той просто беше решил да се отдалечи от цивилизацията и да доживее живота си на спокойствие в планина, при чистия въздух и зеленината. Обожавашем идиличния живот на овчаря – да е свободен, по дремва под гъстата сянка на дърветата, да гледа звездите нощем и да размишлява по най – различни теми.
Една нощ, докато лежеше и размишляваше се случи нещо необичайно. Изведнъж цялото небе опустя – изчезнаха звездите и луната, а мракът, сякаш погълна цялата земя. Около минута след това ярка светлина заслепи очите му и в продължение на минути той не виждаше нищо, а единствено чуваше някакви странни механични звучи приличащи на метален звън и шумът на чук удрящ наковалня. Когато зрението му се въстанови пред очите му се разкри невероятна гледка, която той нивга не забрави до края на дните си. Всичко наоколо бе покрито с метален отблясък, който идваше от пет или шест огромни метални същества големи около три метра. Някакви сферични кълба се въртяха около ръцете им, а главите им бяха заобиколени от космична пепел. Той забрави всичко в този миг и просто стоеше скован, незнаейки що да стори.
Металните същества започнаха да издават боботещи звуци, сякаш си комуникират, макар и речта им да не бе разбираема за овчаря. Изведнъж отслабената воля на Човека не издържа и той изпадна в безсъзнание. Събуди се след часове в огромна конусовидна стая, чиито стени бяха метални и леко ръждясали. Никога не бе виждал такава необичайна стая, затова се оглеждаше с интерес, въпреки бедният интериор състоящ се само от ниска метална маса, метално легло и метална ваза, в която имаше букет от сребърни цветя.
След известно време в стаята влезе друг човек, което много изненада овчаря.
- Привет, приятелю ! – приветства го човека, който бе облечен в златна копринена пелерина и носеше метална шапка с периферия.
- Какво става тук ? Къде съм и ти кой си ? – започна да разпитва овчарят.
- Чакай, чакай, полека с въпросите, ще ти отговоря – рече с лека насмешка – Да започнем. Първо, аз съм избран от тях за свързващо звено между техния и нашия свят, второ, намираш се в стаята, където вкарват всички новобранци и трето, не се опитвай да се съпротивляваш каквото и да ти правят, така нещата ще станат по – лоши. Имаш ли някакви други въпроси ?
- Защо точно аз ? Защо съм тук ? Какво ще стане с мен ?
- Ех, няма ли някой да ме попита нещо по – интересно ? Все едни и същи, скучни въпроси...Защо трябва да има причина да си ти ? Всичко е на случаен принцип – не си богоизбран, нито каквото и да е друго, тук си, защото им трябва работна ръка и няма да ти се случи нищо лошо, ако се подчиняваш.
В този миг започнаха да свирят сирени и странният човек спря да обяснява.
- Хайде, време е за работа, побързай, защото не обичат ленивите – тогава човека излезе и подкани овчаря да стори същото.
Овчаря излезе от стаята и пред погледа му се разкри изцяло нов, невиждан досега свят. Наоколо бе пълно с гигантски роботи и странни метални същества, небето бе тъмно-червено, покрито с гъсти облаци, миризмата на сяра обхващаше въздуха, а почвата бе виолетова на цвят. Огледа се по – внимателно и в далечината видя огромен метален кораб, при който имаше поне двайсетина човека. До него се приближи някакъв робот, малко по – нисък от самият него и му попаде някакъв странен уред приличащ на лопата, ала доста видоизменена. Странникът с шапката все още бе до него, затова овчарят го попита :
- С какво съм заслужил да съм тук ? Или отново няма причина ? Може би всичко това е просто един сън – да, това е сън и хей сега ще се събудя целият облян в пот.
- Ако това ще те успокои, можеш да се мислиш така, но истината е, че ти не си виновен за нищо, виновна е цялата цивилизация, задето развали Земята. Защото, разбираш ли, това място тук представлява Земята и Човечеството след триста години. Тези бъдеще хора осъзнават какво са си сторили сами и сега се опитват да построят машина на времето, с която да се върнат назад и да спрат смъртния ход на хората, ала това отнема много време и труд. Затова те търсят хора от Земята и ги взимат тук, за да работят. Защото времето си тече и само, ако минат още триста години, всичко ще трябва да започне наново...Тъй че, взимай и започвай да работиш, времето тече, а пък аз ще ида в конусовидната стая да посрещна следващия работник. Не забравяй, съдбата на цялата раса зависи от теб.
"Не е умряло туй, що вечно ще остане —
дори смъртта умира в безброй еони странни."
Х.Ф.Лъвкрафт
- Дали след хиляда години отново ще има хора ? И дали те ще са такива, каквита сега ги познаваме или ще са се превърнали в мутирали форми на сегашния ни вид ? Може би същия въпрос са си задавали хората преди хиляда години... – такива въпроса си задаваше Човека и използувайки бурното си въображение си представяше бъдещите хора.
В главата му изплуваха мисли за безкрайния космос. Започна да си представя безконечността му, както и другите галактики, звезди, комети и всякакви неща от космическия свят. Този свят на безкрайно, хаотично съществуване едновременно го ужасяваше и интригуваше. Почнеше ли да си представя незначителните размери и нищожността на Земята, като планета част от една малка галактика, която вероятно бе заобиколено от милиарди други като нея, в мозъка му започваше да се заражда страх. Страхът от неизвестното – най – старият страх на човечеството. Това, което стои в основата на всички фобии и страхове е най – често неизвестното.
Съзерцаваше небето и звездите от вече повече от час и вече бе време да се прибира в малката къщурка, където живееше. Той беше овчар и по цял ден беше на полето сред овцете си. Нека простичката му професия, не ви заблуждава, защото след цял живот изпълнен със стрeс и врява той просто беше решил да се отдалечи от цивилизацията и да доживее живота си на спокойствие в планина, при чистия въздух и зеленината. Обожавашем идиличния живот на овчаря – да е свободен, по дремва под гъстата сянка на дърветата, да гледа звездите нощем и да размишлява по най – различни теми.
Една нощ, докато лежеше и размишляваше се случи нещо необичайно. Изведнъж цялото небе опустя – изчезнаха звездите и луната, а мракът, сякаш погълна цялата земя. Около минута след това ярка светлина заслепи очите му и в продължение на минути той не виждаше нищо, а единствено чуваше някакви странни механични звучи приличащи на метален звън и шумът на чук удрящ наковалня. Когато зрението му се въстанови пред очите му се разкри невероятна гледка, която той нивга не забрави до края на дните си. Всичко наоколо бе покрито с метален отблясък, който идваше от пет или шест огромни метални същества големи около три метра. Някакви сферични кълба се въртяха около ръцете им, а главите им бяха заобиколени от космична пепел. Той забрави всичко в този миг и просто стоеше скован, незнаейки що да стори.
Металните същества започнаха да издават боботещи звуци, сякаш си комуникират, макар и речта им да не бе разбираема за овчаря. Изведнъж отслабената воля на Човека не издържа и той изпадна в безсъзнание. Събуди се след часове в огромна конусовидна стая, чиито стени бяха метални и леко ръждясали. Никога не бе виждал такава необичайна стая, затова се оглеждаше с интерес, въпреки бедният интериор състоящ се само от ниска метална маса, метално легло и метална ваза, в която имаше букет от сребърни цветя.
След известно време в стаята влезе друг човек, което много изненада овчаря.
- Привет, приятелю ! – приветства го човека, който бе облечен в златна копринена пелерина и носеше метална шапка с периферия.
- Какво става тук ? Къде съм и ти кой си ? – започна да разпитва овчарят.
- Чакай, чакай, полека с въпросите, ще ти отговоря – рече с лека насмешка – Да започнем. Първо, аз съм избран от тях за свързващо звено между техния и нашия свят, второ, намираш се в стаята, където вкарват всички новобранци и трето, не се опитвай да се съпротивляваш каквото и да ти правят, така нещата ще станат по – лоши. Имаш ли някакви други въпроси ?
- Защо точно аз ? Защо съм тук ? Какво ще стане с мен ?
- Ех, няма ли някой да ме попита нещо по – интересно ? Все едни и същи, скучни въпроси...Защо трябва да има причина да си ти ? Всичко е на случаен принцип – не си богоизбран, нито каквото и да е друго, тук си, защото им трябва работна ръка и няма да ти се случи нищо лошо, ако се подчиняваш.
В този миг започнаха да свирят сирени и странният човек спря да обяснява.
- Хайде, време е за работа, побързай, защото не обичат ленивите – тогава човека излезе и подкани овчаря да стори същото.
Овчаря излезе от стаята и пред погледа му се разкри изцяло нов, невиждан досега свят. Наоколо бе пълно с гигантски роботи и странни метални същества, небето бе тъмно-червено, покрито с гъсти облаци, миризмата на сяра обхващаше въздуха, а почвата бе виолетова на цвят. Огледа се по – внимателно и в далечината видя огромен метален кораб, при който имаше поне двайсетина човека. До него се приближи някакъв робот, малко по – нисък от самият него и му попаде някакъв странен уред приличащ на лопата, ала доста видоизменена. Странникът с шапката все още бе до него, затова овчарят го попита :
- С какво съм заслужил да съм тук ? Или отново няма причина ? Може би всичко това е просто един сън – да, това е сън и хей сега ще се събудя целият облян в пот.
- Ако това ще те успокои, можеш да се мислиш така, но истината е, че ти не си виновен за нищо, виновна е цялата цивилизация, задето развали Земята. Защото, разбираш ли, това място тук представлява Земята и Човечеството след триста години. Тези бъдеще хора осъзнават какво са си сторили сами и сега се опитват да построят машина на времето, с която да се върнат назад и да спрат смъртния ход на хората, ала това отнема много време и труд. Затова те търсят хора от Земята и ги взимат тук, за да работят. Защото времето си тече и само, ако минат още триста години, всичко ще трябва да започне наново...Тъй че, взимай и започвай да работиш, времето тече, а пък аз ще ида в конусовидната стая да посрещна следващия работник. Не забравяй, съдбата на цялата раса зависи от теб.
* * *
Между четирите стени посрещам
нощта беззвездна със спуснати завеси, прашливи.
Чака ме леглото празно със завивки бели
и одеялце цветно, в съня дълбок да ме потопи.
Очите морни потъват в мрак под клепачи натежали
и въздишка тиха изсвистява през бледни устни.
За миг полита и се стапя – сребриста нишка
- призрак между черните стени.
Пръсти ледени поставям върху гръдта си крехка
и от ударите тежки, че бие моето сърце, усещам.
А бавно се протяга студът,
направо го изгаря през мраморната плът.
И в камък се превръща…
Неспомнило отлетял живот,
така безмълвно му отнет,
не от пламък на любов, а от лед.
окт. 2009
Сега ми се струва доста умопомрачително
Между четирите стени посрещам
нощта беззвездна със спуснати завеси, прашливи.
Чака ме леглото празно със завивки бели
и одеялце цветно, в съня дълбок да ме потопи.
Очите морни потъват в мрак под клепачи натежали
и въздишка тиха изсвистява през бледни устни.
За миг полита и се стапя – сребриста нишка
- призрак между черните стени.
Пръсти ледени поставям върху гръдта си крехка
и от ударите тежки, че бие моето сърце, усещам.
А бавно се протяга студът,
направо го изгаря през мраморната плът.
И в камък се превръща…
Неспомнило отлетял живот,
така безмълвно му отнет,
не от пламък на любов, а от лед.
окт. 2009
Сега ми се струва доста умопомрачително
Sonata Arctica - Draw Me(превод в проза)
Нарисувай ме
Благословен с око, виждащо всичко както е, би ли ме нарисувал ? Ти си там, горе, на стената, гледаш всички ни, долу, ала никога не ме видя...Намерих писалка и начертах живота. Ти никога не плачеш, а мисля, че видях сълза в окото ти. Очите ти разказват историята, за която повече не ще те питам. Сега виждам, туй що си загубил. Нищо не е същото. Режа рисунката си наполовина, мисля си, че съм като теб...Ще ме нарисуваш ли...
Чакам своят залез.
Сбогом, моя страст, ти бавно избледняваш. Ще копнея за топлотата ти. Накара ме да се чувствам в безопасност. Не ще рисувам отново, докато не усетя, че е моето време. Живях дълъг живот, дали да се нарисувам...
Утрото е тук, сигурно не съм успял.
Някой да ме спаси...
Нарисувай ме
Благословен с око, виждащо всичко както е, би ли ме нарисувал ? Ти си там, горе, на стената, гледаш всички ни, долу, ала никога не ме видя...Намерих писалка и начертах живота. Ти никога не плачеш, а мисля, че видях сълза в окото ти. Очите ти разказват историята, за която повече не ще те питам. Сега виждам, туй що си загубил. Нищо не е същото. Режа рисунката си наполовина, мисля си, че съм като теб...Ще ме нарисуваш ли...
Чакам своят залез.
Сбогом, моя страст, ти бавно избледняваш. Ще копнея за топлотата ти. Накара ме да се чувствам в безопасност. Не ще рисувам отново, докато не усетя, че е моето време. Живях дълъг живот, дали да се нарисувам...
Утрото е тук, сигурно не съм успял.
Някой да ме спаси...
Гласът на Стиха*
Ние сме тези
чиито глави увиснаха
с мухи по тях
прокълнати от Пазачите;
ние сме тези
чиито очи искряха
сетне станаха прах
прах по ръцете на Палачите.
И светът замря
за да прогледнат слепите
за да рухнат стените
за да пишат поетите
за да творят творците
за да плачат музите
и да се изковат мечтите.
Ние сме тези
чиято кръв тече
из канавките на Града
алена и гъста
ярък рисунък, що изрече
думите стоманени
които ще пробият Срама
Нямаме имена
нямаме и тяло
нямаме глад,
защото нямаме и храна.
Съществуването ни е умряло
прекъснат зародиш
в сянка на светлина.
Бяхме родени мъртви,
за да умрем живи.
И по клуповете ни
докато мозък смучат мухи
застинали над безжизнени тела -
Светът ще отвори своите очи
огън нормите и правилата ще изпепели
и от изтръгнатите езици и гърла
ще се роди, кървясала и дишаща -
С В О Б О Д А.
*повлияно от групата Verse
Ние сме тези
чиито глави увиснаха
с мухи по тях
прокълнати от Пазачите;
ние сме тези
чиито очи искряха
сетне станаха прах
прах по ръцете на Палачите.
И светът замря
за да прогледнат слепите
за да рухнат стените
за да пишат поетите
за да творят творците
за да плачат музите
и да се изковат мечтите.
Ние сме тези
чиято кръв тече
из канавките на Града
алена и гъста
ярък рисунък, що изрече
думите стоманени
които ще пробият Срама
Нямаме имена
нямаме и тяло
нямаме глад,
защото нямаме и храна.
Съществуването ни е умряло
прекъснат зародиш
в сянка на светлина.
Бяхме родени мъртви,
за да умрем живи.
И по клуповете ни
докато мозък смучат мухи
застинали над безжизнени тела -
Светът ще отвори своите очи
огън нормите и правилата ще изпепели
и от изтръгнатите езици и гърла
ще се роди, кървясала и дишаща -
С В О Б О Д А.
*повлияно от групата Verse
Хубаво е! На мен ми прилича на Геомилевия експресионизъм.
не се гордея много с това,но:
ти си наркотикът,който ме извисява.
ти си болестта,която ме повалява.
ти си гласът в главата ми,
който ме влудява.
и силната прегръдка,
която ме успокоява.
ти си мисълта,с която заспивам
и мисълта,от която понякога умирам.
но после се прераждам,само за да видя любовта в твоите очи,
да видя,че за мен някой все още го боли.
нищо няма значение - важното е,че имам теб.
не се нуждая от нищо..
но от теб...
най - тъпото е,че на говедото,на което е посветено грам не му пукаше и го е изхвърлил,ама тва няма значение ..
ти си наркотикът,който ме извисява.
ти си болестта,която ме повалява.
ти си гласът в главата ми,
който ме влудява.
и силната прегръдка,
която ме успокоява.
ти си мисълта,с която заспивам
и мисълта,от която понякога умирам.
но после се прераждам,само за да видя любовта в твоите очи,
да видя,че за мен някой все още го боли.
нищо няма значение - важното е,че имам теб.
не се нуждая от нищо..
но от теб...
най - тъпото е,че на говедото,на което е посветено грам не му пукаше и го е изхвърлил,ама тва няма значение ..
^Негова загуба 
Sonata Arctica - Flag in the Ground(превод в проза)
Флаг в земята
Пролог
„Във времената, когато земите бяха малко и понякога на човек се налагаше да продаде душата си на земевладелеца си, за да оцелее...
В далечна страна, давали безплатни акри земя на всеки, който успее да ги предяви...
Корабите плавали през великите морета, за едни късметът бе благосклонен и ги даряваше със сполука, за други той бе фатален и разбиваше мечтите им...
Понякога двойки биваха разделяни, защото можеха да си позволят...само един билет.”
Оставям живота си настрана, младата ми любов и все още, нероденото. Имам само къдрица от косите й...и изгарящата ме отвътре любов.
След четиридесет изпълнени с тежък труд дни и безсънни нощи, спускаме платната под светлините на Бостън.
Тръгваме към приключението, това което ще определи живота ни. Сивотата на ежедневието и малката стая.
Пристигнах благополучно, Любов. Имам адрес, до пролетта, сетне ще се надпреварвам за земята, надявам се да получа вести от теб скоро...
Писмата й гласяха :
„Моля те, кажи ми, че всичко е наред. Мисля за теб, въпреки че те няма пред мен. Всяка нощ, когато давя се в сълзите си, намери ме. Моля те, побързай, скъпи, ела и ме спаси...”
Сега, когато вече имам доларите, които ни трябват за Мечтата, най – добрият кон, който съм виждал, каляска и всичко, от което имам нужда, ще се отправя към Непознатото. Ще ми се да беше с мен, тук, всеки един момент.
---
Хората тук ме познават, но уви, не съм се чувствал по – самотен.
Забивам флагът си в земята, викайки и крещейки, никога не съм се чувствал толкова горд, Любов ! Свободни сме от вечното си робство ! Ще те донеса у дома, светлина моя !
Девет, осем, седем, шест – броя дните.
Пет, четири, три, две – заедно завинаги!
Отправям се към Непознатото.
Земя край реката и новопостроен дом, аз съм земята и земята е мен, свободата е всичко, а ние сме свободни.
Отправих се към Непознатото. Земя край реката и новопостроен дом.
Всяка нощ, когато гледам пълната луна те държа за ръка и знам, че сме свободни...
Определено на места доста ме измъчи песента, но се надявам, че се е получило що годе сполучливо.
Sonata Arctica - Flag in the Ground(превод в проза)
Флаг в земята
Пролог
„Във времената, когато земите бяха малко и понякога на човек се налагаше да продаде душата си на земевладелеца си, за да оцелее...
В далечна страна, давали безплатни акри земя на всеки, който успее да ги предяви...
Корабите плавали през великите морета, за едни късметът бе благосклонен и ги даряваше със сполука, за други той бе фатален и разбиваше мечтите им...
Понякога двойки биваха разделяни, защото можеха да си позволят...само един билет.”
Оставям живота си настрана, младата ми любов и все още, нероденото. Имам само къдрица от косите й...и изгарящата ме отвътре любов.
След четиридесет изпълнени с тежък труд дни и безсънни нощи, спускаме платната под светлините на Бостън.
Тръгваме към приключението, това което ще определи живота ни. Сивотата на ежедневието и малката стая.
Пристигнах благополучно, Любов. Имам адрес, до пролетта, сетне ще се надпреварвам за земята, надявам се да получа вести от теб скоро...
Писмата й гласяха :
„Моля те, кажи ми, че всичко е наред. Мисля за теб, въпреки че те няма пред мен. Всяка нощ, когато давя се в сълзите си, намери ме. Моля те, побързай, скъпи, ела и ме спаси...”
Сега, когато вече имам доларите, които ни трябват за Мечтата, най – добрият кон, който съм виждал, каляска и всичко, от което имам нужда, ще се отправя към Непознатото. Ще ми се да беше с мен, тук, всеки един момент.
---
Хората тук ме познават, но уви, не съм се чувствал по – самотен.
Забивам флагът си в земята, викайки и крещейки, никога не съм се чувствал толкова горд, Любов ! Свободни сме от вечното си робство ! Ще те донеса у дома, светлина моя !
Девет, осем, седем, шест – броя дните.
Пет, четири, три, две – заедно завинаги!
Отправям се към Непознатото.
Земя край реката и новопостроен дом, аз съм земята и земята е мен, свободата е всичко, а ние сме свободни.
Отправих се към Непознатото. Земя край реката и новопостроен дом.
Всяка нощ, когато гледам пълната луна те държа за ръка и знам, че сме свободни...
Определено на места доста ме измъчи песента, но се надявам, че се е получило що годе сполучливо.
Една лятна нощ
Поредната тиха и прохладна лятна нощ. От онези, в които, въпреки че, сънят би бил, навярно, най – прекрасното нещо, човек упорито го отбягва. Седи си на удобното кресло и хвърля небрежни погледи към нощния пейзаж – песента на щурците, която звучи толкова успокояващо и отпускащо, яркото сияние на пълната луна, някой случаен звук излетял от среднощна птица. В уюта на дома нещата също са доста спокойни; големият стенен часовник, който бавно, но с плътен звук възвестява началото на втория час от новия ден, забравената цигара небрежно догаря в пепелника, разни мушици приспивно прелитат около газовата лампа, коята едва осветява малката стая. Стои още малко, пък решава, че е време да ляга. Отива да си измие зъбите. Поглежда се в огледалото – дълбоки бръчки се опитват да прикрият младежкия му чар, брадата е набола, а косите – прошарени. Умората в зачервените очи е видима. Няколко механични движения и вече е готов. Готов да заспи, да се събуди, да се бори с живота...
Поредната тиха и прохладна лятна нощ. От онези, в които, въпреки че, сънят би бил, навярно, най – прекрасното нещо, човек упорито го отбягва. Седи си на удобното кресло и хвърля небрежни погледи към нощния пейзаж – песента на щурците, която звучи толкова успокояващо и отпускащо, яркото сияние на пълната луна, някой случаен звук излетял от среднощна птица. В уюта на дома нещата също са доста спокойни; големият стенен часовник, който бавно, но с плътен звук възвестява началото на втория час от новия ден, забравената цигара небрежно догаря в пепелника, разни мушици приспивно прелитат около газовата лампа, коята едва осветява малката стая. Стои още малко, пък решава, че е време да ляга. Отива да си измие зъбите. Поглежда се в огледалото – дълбоки бръчки се опитват да прикрият младежкия му чар, брадата е набола, а косите – прошарени. Умората в зачервените очи е видима. Няколко механични движения и вече е готов. Готов да заспи, да се събуди, да се бори с живота...
Позасвидетелстваш стила, оправяш го. А така само
--
Манифест
Искат да ни обърнат,
човеко, който си открил
това, което искат да отнемат
- всеки разум мил
всяка трезва оценка
всеки щрих на всеки стил
кройката на един различен плат.
Натискат ни насила
в общество на общества
тъпчат същността
ритат събудените зверове
опълчили се с вой
на днешни кралици и крале
воденичен камък вси ни смила.
Искат с механизъм
да ни разрушат
защото не сме плът
а мислим с душа
и раждаме се в Човек
живеем не просто един път
а искаме да родим Новия Век.
Няма да се предадем
защото учиха ни
в зародиша на този
отровен, гнил свят.
Човекът не ще е сломен.
Той не е тъкан,
той е многоцветен плат
той не е слепия социум
на още по-слепия град;
Той е звяр на разума
що със сърца и душа кове;
той не е мъгла,
а в очите му стихия е.
Човекът не ще е сломен
и вкопчили нокти в
епидермис на плътта
ние него ще съхраним
и в пещта на времето
отново и отново ще ковем.
--
Манифест
Искат да ни обърнат,
човеко, който си открил
това, което искат да отнемат
- всеки разум мил
всяка трезва оценка
всеки щрих на всеки стил
кройката на един различен плат.
Натискат ни насила
в общество на общества
тъпчат същността
ритат събудените зверове
опълчили се с вой
на днешни кралици и крале
воденичен камък вси ни смила.
Искат с механизъм
да ни разрушат
защото не сме плът
а мислим с душа
и раждаме се в Човек
живеем не просто един път
а искаме да родим Новия Век.
Няма да се предадем
защото учиха ни
в зародиша на този
отровен, гнил свят.
Човекът не ще е сломен.
Той не е тъкан,
той е многоцветен плат
той не е слепия социум
на още по-слепия град;
Той е звяр на разума
що със сърца и душа кове;
той не е мъгла,
а в очите му стихия е.
Човекът не ще е сломен
и вкопчили нокти в
епидермис на плътта
ние него ще съхраним
и в пещта на времето
отново и отново ще ковем.
Пътник
Пътник съм.
Бродя сред пустошта
скитам и подсвирквам.
Скитник съм.
Пред мен е нощта
летя и се усмихвам.
Мечтател съм.
Над сивите неща
ходя и подсвирквам.
Аз съм си аз.
Живея, за да се усмихвам.
Пътник съм.
Бродя сред пустошта
скитам и подсвирквам.
Скитник съм.
Пред мен е нощта
летя и се усмихвам.
Мечтател съм.
Над сивите неща
ходя и подсвирквам.
Аз съм си аз.
Живея, за да се усмихвам.
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.