Да загубиш чистота

Дете...
...дете.
Словоред в обратна форма
И закрила за загубена душа.
Дете / изоставената норма
На факел, който преди...(пламтя)?

Потопът удави в нас децата
И въздигна паметник на
Срам, безчестие, горчивина;
Тройно, буренясаха цветята
Светлосянката изведнъж замря.

Всеки ден / всяка нощ / сега
Детето с изкоренен дух диря
А намирам само плът сива и меса.
На костите си после тъжно свиря
Няма дете (дете...), умряха
Те, те, те – деца.

Паметникът стои и се смее
Обратноред в мъртва словоформа.
А всеки един от нас милее
Да намери просто едно дете...
...детето; изоставената норма.

^ Всичко хубаво, ама смени заглавието

^ Що бе :Р

Изкуството на слепотата

Мъртви трошат надгробни плочи
А живите дерат по мрамора
С жажда за заколение.
Каменно(то) разрушение;
Ахатът последен на раздора
Из бездната, що за нас клокочи.

Бъди
горд, че имаш емоции, чувства
и усещаш всичките изкуства.
щастлив, че дарен си със нозе
вкоренен в теб разум отдавна е.

Мъртви трошат черепите живи
И дерат по мрамора петнисти, диви.
Порив на устремление;
Повик на умопомрачение.
Желязо(то) – целувка на ефирен крах
Върху костите ни от изгоряла прах.

За мен си просто глупак
Ще ти го повторя пак...и пак.
Пред смъртта всички сме животни.
Без емоции, сълзи или нозе
Каквото бе преди, пак ще е.

сциона,вече е завършен поет мене,ако питате

иначе по темата,днес в час по Литература,докато г-жата разясняваше тооооолкова скучно за Троянската война,написах набързо следното нещо(надявам се да се е получило добре,макар че не съм много сигурен) :

Oпечаления Жътвар

Опечалени жътварю
изпитващ само болка и гняв
не заспивай жътварю
оставащ завинаги сляп

Ослепяваш почти
но смъртта не би те застигнала
ръцете ти треперят
болката ти е намигнала

Умираш бавно
и студения ноемврийски дъжд
отминава безславно,но
ти на себе си чужд

Погребан отдавна
забравен...незапомнен
загубил таз битка неравна
от съдбата сломен

November rain, harvester of sorrow...

жътварЮ и мерси за комплимента, но не съм никъде..

е, има леки вдъхновения за идеята от HoS, но мисля че е доста по различно от песента, а от NR само една фраза ;p

нищо кой знае колко оригинално:

Дъждовна Смърт

Усещаш ли това ?
луната бавно се разпада
слънцето ни изпепелява
няма никаква пощада

Чуваш ли го ?
потоп залива града
не остана нищо хубаво
остава да се молим на дъжда

Да,това е смъртта !
унищожаваме се сами
обладава ни страха
но...дали ще завали ?...

Още един опит от мен в тази тема, можеше и по-сполучливо да се получи.

Неуверено

Напоследък толкова удари понесох,
че едвам на себе си останах верен -
от факта, че не помня, се разтресох
откога не съм се чувствал неуверен.

И толкова сълзи едвам преглътнах,
че устните ми вече станаха солени,
без да знаят, че в забрава хлътнах -
откога не са били от други напоени.

Със толкова неща едва се справих,
че във мен е сиво, пусто и студено -
дотам се стигна, че почти забравих
откога не съм обичал... споделено.

Ахаха, сега се зачетох...

"-Тичай, Кочо, тичай! - викаше малкият палавник."

"Киро Сатъра"... "Oт Зурлево"! Зомби, имаш няк'ва изкривена фантазия, наиш ли? Това е нещо като трагикомедия, тоя разказ...

Тва беше идеята ;d

Те това написах в час по химия.


Клетка,клетка на решетка!
Клетка,клетка на решетка!
Клетка,клетка на решетка!
Клетка,клетка на решетка!

Химията е за траверси!
Химията е за траверси!
Химията е за траверси!
Химията е за траверси!

Мрете шибани траверси!
Мрете шибани траверси!
Мрете шибани траверси!
Мрете шибани траверси!

Само да си земем нов микрофон и става свинщина!
Химията е за траверси!

текст за песен :

Ограбена душа

Свещено,мъртво,предсказание
носи мъка,търси хаоса
древно,забравено,страдание
идва пак и търси слепия

Защото тоз без очи
вижда много повече
може би се смееш,ти
стига се залъгва вече

Припев :
И дали,ако простя
пак ще мога да заспя
ограбена е моята душа
не виждам нищо в съня

Ако си в пропастта,какво ще видиш ?
паника и страх ще ограбят твоята душа
горе към участта дали ще стигнеш ?
по скоро се готви...при теб дошла е смъртта

Припев :
И дали,ако простя
пак ще мога да заспя
ограбена е моята душа
не виждам нищо в съня

Не искам слава и блага
а,просто своята душа
защо ме гледаш ти така
нима загубена е без следа...

^Е, браво, бе! Получава ти се

Беземоционално

„Навън сняг вали...”
А мен не ме ебе.
Разбра?
Едно-две-три...
Още един нека да замре.
Веднага, сега.

Две пики в ръката скрита
И две купи напук на вси.
Спатия под ризата протрита
Терца на съдбата – от кари.

Коз срещу фортуна-просяк
А защо не и срещу нещо друго?
Гол и беден, бос, че даже як (!)
Човекът преражда се в’ влечуго.

Надцаках осем души днес
А оказаха се те
Пълноправнен наш милиард.
Под ръкава скрило се вале с финес
А асо пронизва живота ни без гард.

„Сняг навън вали...”
Не ми пука, тази белота
Все ще свърши при
Нашата купеста воня.
Разбра?
Веднага, сега.

^ http://www.youtube.com/watch?v=locIxsfpgp4

Water of emptiness

Another tear falls in the ocean...

No more cities only sands of water
sin swallowed our breed
but tell me does that really matter ?

Just a grain of life in the wind

No one left to complain
where is our beloved world ?
every human is to blame

Last spirit roars,howling of pain...

Forgive me,my unborn son
we killed the earth
forigve me,you have to mourn

Enûma Eliš

Празни бяха човешките небеса
И вятър виеше с вой безтелесен.
От Абсу и Тиамут изградена бе плътта
Океанът ревеше под синева увесен.
И дадена, дадена бе на вси плътта
От стоновете на вековната земя.

Сътворение отвъд срамен взор
Неоткъснато от измамната градина
Сблъсъкът разкриви сушави’ затвор
Кога сол редом сладост въ’ вода замина.
И дадена, дадена бе на вси плътта
Когато стон отхвърли пак смъртта.

Същества призрачни и глиноткани
С рев и крясък после земята населиха
И против всеки ред и божествени забрани
Под криле соленоводни живота си прикриха.
И дадена, дадена бе на вси плътта
Дадена! И дори небето тогава замълча.

Ае на религията :Р

----

Отворих си внимателно очите и веднага се хванах за главата. Вселената беше милиони цветове и всеки се опитваше да грее по-ярко от другите. Стоях така известно време и след малко успях да фокусирам погледа така, че да виждам и детайли. Този, що няма име ме изгледа с крива усмивка, а пък аз си помислих, че ей сега ще издрайфам всичко, което се беше събрало докато бях умрял.
- Защо по дяволите съм жив? – подозрително му мернах поглед аз. Бях поел по третата пътека, бях срещнал Смъртта, бях умрял след това, спомнях си всичко. Тогава действително КАКВО правех лежащ в някаква сумрачна стая?
- Беше прероден. – освети ме непознатият ми познат, ангелът-демон с две различни криле. – Затова се и върна.
- Не вярвам в прераждането и подобни глупости. – отсякох аз и станах. Виеше ми се ужасяващо свят.
- Не е нужно да вярваш в нещо, за да ти се случи то.
- Брей, мерси за споделената мъдрост тогава. – присвих очи аз и потърсих нещо за пиене с поглед. Аха, ето го хладилника. Отворих го и си взех Кока кола от два литра, с оръфан етикет. – А някой питал ли ме е мен въобще какво мисля за тези неща?
Той сви рамене със странно движение и крилете шибнаха плавно въздуха. И той беше минал по третата пътека, но беше оживял. Но виж...той беше някакво..същество, незнайно, докато аз бях обикновен човек. Цялата ситуация беше нелепа.
- Имаш въпрос, усещам.
- Освен около стоте, свързани с това, което ТРЯБВАШЕ да си остане – да. – заядливо подметнах аз. – Нека си говорим за Бог.
Беше изненадан, със сигурност.
- Та нали крачеше сред серафите и падналите ангели преди да умреш, какво искаш да знаеш.
- Двете неща нямат общо. Защо хората имат този глупав навик да възвеличават Бог и да принизяват Луцифер в цялата тази работа?

Той се усмихна и разпери двете крила, сякаш получил някакво вдъхновение и осенение.
- Знаеш ли, смъртни, и аз съм се чудил защо това е тъй доста време. В крайна сметка и двамата – и Демиурга и Носителят на Светлина са две равнопоставени по значение сили. Реално няма добър или лош в този конфликт – „лошотията” на Луцифер идва от това, че е извършил най-тежкия грях – бунт и неподчинение на Божите заповеди. Оттам нататък историята и културата градят негативни наноси върху образа му и го заклеймяват като неизменно зло начало, противовес на Бог. Всъщност двамата са аналогията на търговска конкуренция – единият постоянно се опитва да надделее над другия посредством акцизите си, и по този начин прибира повече печалба – в нашия случай – души.
- Доста икономически гледаш на нещата, демонични ангеле. – усмихнах се аз. – Все едно си агент из религиозния Уолстрийт, да знаеш. Значи до този момент Бог има превес в ситуацията, най-малкото защото е постарал да изгради схемата си доста умело. Но от друга страна имаме събуждане на бунтовническото и непреклонно начало в нашата същност. Изключвам теб от това „нас”, естествено, след като ти не си човек.
- Точно така. – кимна той и очите му блеснаха стоманено. – Подозирам, че след време двете начала ще се изравнят и дори може да бъде отритната бариерата „зло” – „добро”, която в цялата ситуация е малко или много абсурдна. Замисли се, смъртни, зло и греховно ли ще е ако бъдете накарани да коленичите пред дивите животни и да ги признаете за по-висше творение, което да е властник, да откажеш да участваш в това падение и да отстояваш принципа си на първородно разумно същество, единствено по вида си.
- Животно, - поправих го аз – все пак сме животни и ние. Но не бих коленичил пред някой плъх, за да го призная за свой господар и не бих му предоставил плътта си, ако така питаш. А за глупавия мит за Ада?
- Адът е невъзможно пространство. Падналите ангели са такива, защото са изпратени в изгнание по земната шир, не ПОД нея. Така погледнато, всъщност земята, която обитават смъртните едновременно се явява медиаторът между Рай и Ад и самият Ад. И крилете на очернените метат всеки ден, всеки миг с незрим полъх повърхността и носят знака на своята неутешима печал. Представи си ги, смъртни, Носителю на Тях – според Книгата на Енох и човешката история, особено средновековната такава, земята кръстосват 133 милиона паднали ангели, близо една трета от общия ангелически свят. 133 милиона очернени са избрали да не коленичат пред човешката раса, олицетворена от сина Божии – Иисус и са бродещи в изгнание някъде из земите ни.

- Е, погледнато по-широко, и самият Луцифер е действал не особено смислено, заслепен от Гордостта – най-ужасяващ грях от седемте може би. Да бъдеш по-нисше същество от Бог и да искаш да узурпираш трона му, като в същото време не искаш по-нисш от теб да узурпира твоето място в Божиите очи е...необективно.
- Религията е изтъкана от необективни неща като цяло. За действията на Луцифер не мога да отговарям, имайки предвид че тогава не присъствах въобще в Ефира на ангелическото съсловие. Но Бог, като висшестоящо и най-мъдро същество, като Демиург на всичко, което е познато на вас смъртните, е можел да види и предубеди последствията, които ще бъдат в зародиш при появата на човешкия му Син.
- По логиката, която следваме с теб сега, падналите ангели всъщност трябва да ни мразят. Не просто да ни мразят, да ни ненавиждат. Нима стоят кротко? – спомих си Лилит, Самаил и другите им дружки от едната страна по пътеката, противовес на херувимите.
- Това е спорно...ако действително ви мразеха, би трябвало да са ви заличили от лицето на земята. В същото време, като втория, по-млад, но набиращ опитност търговец, Луцифер би трябвало да е наясно, че ще накърни и нарани Бог повече като привлече душите на омразните низши същества на своя страна и после, сред грохота на стоновете им, поведе своите паднали събратя срещу Небесата.

- В такъв контекст и ти самият означаваш Зорницата, Носителят на Светлина като „зъл” и демоничен.
- Това е, защото не можеш да пробиеш религиозните окови, макар че не си дори средно навътре в религията и поверията й. Демоничен е, защото е демон, но демоните всъщност са ангели в същността си. Нито демоните са зли, нито ангелите – добри, това е просто изкривено възприятие на вас хората, търсещи винаги две крайности – добро и зло. Двете страни са прави сами по себе си, и ако сме неутрални наблюдатели трябва да осъзнаем това, че са еднакви начали, разкривени от смъртните в две крайности.
- Значи хем ни мразят, хем не? Това е странно.
- Присъствието им на земята ви е направило амбивалентни, това е влиянието от тяхната ненавист и пребиваването им тук – от вас се е очаквало да бъдете светло, непорочно начало – нещо, което е започнало да се руши още с откъсването на ябълката и приемането на греха. Оттам нататък вече започва влиянието на падналите ангели върху вас. Вземи като пример Астарот, един от по-известните очернени. Смята се, че демоничното му влияние върху човешката раса е най-силно през месец август, като той „дарява” ленивост, суета и по-рационализиран възглед за света и в същото време се явява покровител на дарбата на човек да властва над змиите. Ако погледнем в реална обстановка и следваме това, излиза, че известните индийски майстори на призоваването и контактуването със змии неизменно са покорени от Астарот в същността си. Това е тяхното отмъщение за това, че сте посмели да се издигнете до тяхно равнище, че и отгоре, в Божиите очи.
Помръднах, смутен.
- Този, що няма име...сигурен ли си, че наистина нямаш такова? И кой си ти в крайна сметка, по дяволите, че знаеш за тези неща?
Стоманеният блясък залъщя в мрака.

Queen of the damned

She writes her last words with blood
tired of living among the unworthy
they couldn't keep her alive,what could ?
saints may save her,they turned out dirty

Born a queen of the damned
but she's still a human being
from Heaven and Hell she was banned
hey,but what about her feelings

Forsaken,she lives with her tears
surviving every day in cold reality
broken,she's conquered by her fears
can someone help her battle with brutality...

The knife is flying towards her throat
a hand grabs it and whispers " Don't go ! "
Why should I stay it's all my fault
The face smiled and said " No,little queen,no ! "

не мисля,че се е получило мн добре,но..

Когато залезеш в снега

Стъпката е
Безжалостна, рушаща.
Новият антипод въ’
Вселената на Реда.
Стъпка – дамгата пламтяща.

Индивид...
Собственик без право
Да тъпче с гордост
По снега, люлеещ се
Умиращ в дясно и в ляво
Разкъсан между своя пост.

Ръката пък
Изпиля ноктите си
За да нанесе удар глух
По сърцевината ни.
И под снежно-аления пух
Преспа надига зова си
Под нея невиността пищи.

Осемнадесет стиха
Шест, и шест, и шест
Поява на прозрението.
Гробна могила тиха
За снежен паднал ангел
Последният безчувствен тест.

С любовЪ

„Нямаш право да изглеждаш трагично”.

Защото си поза, споменато изрично
Е да навреш кръста обърнат в гъза
И в ритъма да опулиш глупави очи
Защото си ужасен, както е и стила.

„В Сатана вярвам, но няма пък Бог
Така казвам аз, защото имам пентаграм.”
И изваждаш се масирания поред пророк
С бира в мозъка, вместо сетен мозък грам.

Умри, самоубий се, дери се, дефекирай
Само олигофренията си недей навирай
Защото си жалък, пореден камуфлаж
От безкрайността на изтъркан антураж.

Нямаш право да си чак толкоз зле
Но карай, явно родителите са го разрешили.
За десет кинта рокля, поредното позе
Чийто мозък на четиринайсет са изтрили.

донякъде Sad But True,но много добре се е получило : )

---

No Light

So cold i can't breath
so dark i can't see
no light it's stolen by a thief
how come he is me ?

I don't remember a thing
I'm trapped in this cell
no light,no hope to bring
this is the real hell

They said I killed eleven
but I don't recall
i went to bed at seven
and then...a endless fall

Murderer,assassin,killer
they abused me,locked me up
no light,I do not remember
now I'm all fucked up

Корито от звезди

Всяка секунда, всеки миг
Е още една стрелка
На фанатизма на живота
На прекрасността -
Съдържание във жизнен вик -
Надхвърлила навеки хомота.

Всяка усмивка, всеки плач
Вали по улицата на реката
И без да търси за себе си
Който и да е, дори палач
Влива се с плясък във ръката
И се слива с безбройните мечти.

Живееш, дишаш и докосваш
Твориш с нокти, пръсти и дихание
С усмивка още едно изпросваш
Дали ще е щастие; дали ще е страдание
И огнена в потоп се ражда нова
Звезда от прах, медовина и отрова.

А всичко има край и старостта
Погубва с ръка увяхнала мечтите
Изгасва с лампа буйната река
И потъмнява тихичко звездите
А край коритото безброй все плачат
За стрелката, отведена от здрачът.

"Най-тежко е, когато близък твой зора не преживее. Усещаш го, но знаеш, тази негова душа...тя измъчено изсивява, тлее."

^ Те това беше. Повече нямам какво да казвам по въпроса .

Бря, ти да нямаш какво да кажеш? Това смирява бунтарско-пуберската ми същност, опасявам се ^^
---

Книжна соната

Кръвта тече
По кориците, по книжата
„Сърце, кога ти кле?”;
И очерни със себе си листата
На бедния, беден книжар
Без трон, ала все пак цар.

„На самотата
Защото не можах сърце
Аз някому да даря.
И когато то навек замре
И склопя учи, умра
Ще загубя красотата.”

Библиотеката е любима
От прах и тъжна хартия
Отвътре е безспирна зима
И листоесенен цвят
Изгаря, не пести нея (я);
Изпепелява сърцедневен плат.

„Така и не обичах
А само към знание се стремях
Кръвта в кръвта отричах
От страх – към Бога нивга грях...
...нивга грях.”

С коса гарвановобяла
Чака го тихичко Смъртта
На устни усмивка носталгична
И за душа страдалческа, умряла
Отронва се сълзица безгранична
Че позна книжаря най-сетне красота.

^ We all are miserable puppets, but who's the master then?

“…и ще умрат.”

От живеца в кости бели
От мляко в майчина кърма
Клеймото огнено поели
Живеем шумно в тишина.

Ноктеста ръка засмяна
Раздира плът от векове
Отваря тя безкрайна рана
Що „живот” ще се зове.

Под стъбло дървесно, бледо
Рана става плячката желана
А в смъртта си всяко дивно зло
Става нива рохко разорана.

От нишките в нашата душа
От под нашите крака пръстта
Вклиняваме се в шумен кехлибар
Коренът природен, извор крайно стар.

Небето ще се сгромоляса
Ще ослепеят хорските очи
Всред бурята, подир бяса
Дървото каменно все ще си мълчи.

Съзнавам,че е странно като постройка и като всичко,но самия аз съм странен,соу :

Дори да си жив

Дори стените да се срутят,небето да почернее
никога не ще осъзнаеш,че си само мит

Океан от сълзи да полетят в бездната
с капак от лъжи ще покриеш миналото.
Няма как.То ще натежи на везната
погледни отражението си във виното

Мъчиш се,дори,душата си да заключиш
готов си договор с дявола да сключиш
бъди проклет,спомени не заслужаваш
гледам празният ти поглед,ще страдаш

дори да видиш ковчега си порутен,огъня дори да тлее...
в съзнанието ми ще си изхабен кибрит

Fade away like the past

Killing spree,the torture is free
no one will remember your bloody name
they'll just say fate is to blame
the sands of time we drain
what do the dead see ?

Whatever happened,lives faded so fast
Autumn leaves burn at winter's sight
the old bell tolls showing it's might
and the world is black and white
we will all disappear like gas

We are like a poem - forgotten and old
we gaze at the stars like we care
our souls are much too empty,bare
I was a part of this shameless square
And now I feel so cold...

Българин

Край Онгъла чувам викове
И раждането на една държава
България се още тя зове
И с всеки ден все повече изтлява.
Край Ахелой още костите броя
И екне предсмъртен зов безкраен.
Българин, българин се аз зова
И във времена сегашни...
Не ще бъда аз болезнено нехаен.

Кръвта ми е на защитник Самуил
Пазител на заветна гордост и чест
Не съм самосъзнанието си аз изтрил
(Както и прародителите ми свещени!)
Юмруци ядни свили там, под аления фес.
Помня на братя смели бунта тъй велик
Що от гърците преди това вси спаси
И на Иван Асен втори изсечения лик;
С мощ нечувана той родината дари.

Нима са живели всички те напразно?
Кървава, короната на великий Симеон
Разграбена ще се окаже безобразно;
Обезчестен пък вековният му трон?
Всички герои гледат с хладни си очи
Залезът на с кръв изплатената държава
В сърца им жар и плам несекващо искри
Докато коренът превръща я в глуха плява.

Кръв в кръвта, чест в честта
Кога родина плаче под синовен гнет
Трябва да се борим за нашата съдба;
За това, което ще оставим „след”.

Станка с танка


Станка кара такна!Ой!Ой!Ой!
С танка идва Станка!Станка!Станка!Станка!

Станка гази пепелянка!Станка!Станка!
Пепелянка станка.
Станка с танка,Станка!Ой!Ой!Ой!

Станка има ушанка в танка!
Станка дига на лежанка!
Станка прави мармалад в танка!
Станка!Станка!Станка!Станка!

Станка е нимфоманка!
Станка чука в танка!
Станка,Станка с танка!

Станка е клептоманка!
Станка краде с танка!
Ой!Ой!Станка,с танка!

Станка сере,пика в танка!

Станка яде „снежанка”.
Станка „снежанка” в танка!
Ой!Ой!Ой!Станка!

Станка вози мексиканка.
Станка мексиканка в танка!

Станка е марсианка,
Има жълта пижамка.
Станка,с танка,Станкааа!

Станка е като фиданка!
Станка ходи с една презрамка!

Станка,с танка,Станка!Ой!Ой!Ой!
Станка!Станка!

Станка пие бира със сламка!
Станка пие в танка!

Деба,деба тая Станка в танка!
Деба тая Станка с танка!

Не знам дали съм ги поствал преди,но тия дни съм на патриотична вълна :

Патриотът ( тва го има публикувано)

Облачен следобед в средата на есента.Окапалите листа на осиротелите дървета позлатиха пътеките.Един старец седеше на пейката,намираща се срещу паметника на " Незнаиният Войн ".Старецът се казваше Ставри.Той беше облечен със старо елече и панталон,а на главата си носеше калпак.Ставри сядаше на тази пейка всеки следобед в продължение на две години.Често носеше и букет,който подлагаше пред паметника,в знак на признателност.
- При днешното забързано ежедневие хората не се сещат за тези герои,освободили България - мислеше си Ставри
Един ден,обаче, до стареца седна едно младо, около двайсет годишно, русокосо момче.Младежът погледна Ставри,после погледна и паметника и рече :
- Трябва по - често да се сещаме за националните герои,не мислиш ли ?
- Младежо,нямаш си на представа колко се радвам,че младо момче като теб се е сетило за това... - възкликна възторжено старецът
Двамата обсъждаха в захлас и неусетно се стъмни.На другия ден младежът,който се казваше Христо, отново беше там, на пейката, до Ставри.
С течение на времето двамата ходеха пред паметника всеки ден.Един ден,обаче, Ставри не се появи...
Младежът Христо доста се позачуди,тъй като досега старецът винаги идваше.На следващия ден Христо получи призовка да се яви в съда.Яви се там и адвокатът му съобщи :
- Господин Христо Георгиев тук сте за да ви съобщя за смърта на седемдесет и две годишният Ставри Апашев.Той е починал снощи в съня си.Вероятна причина за смърта е инфаркт.Според неговото завещание,вие получавате всичките му спестявания на стойност сто хиляди лева.
Христо не знаеше как да реагира.От една страна скърбеше за загубата на приятеля си,но пък от друга се радваше за получените средства.Минаха няколко дни и Христо взе решение да продължава да ходи на паметника на " Незнаиният Войн ".
- Последното нещо,което Ставри би искал да направя е да се предам - мислеше си младокът.
С парите Христо направи малък парк в София,в който навсякъде имаше паметници на герои на България.Имаше паметник на Васил Левски , Георги Раковски и още други.В центъра на парка имаше малък паметник,който носеше името " Патриотът " .Под него пишеше в памет на Ставри Апашев.




Героят на България ( тва пък беше едно от първите неща,които съм писал)

Балкана цял е в кръв сега
Кръв пролята без сълза
Героят славен тук умря
Умря единствено за свобода !


Времето заличи
Славните му подвизи
Героят славен тук умря
Умря единствено за свобода !


Вятърът навява
Славата му днес привява
Героят славен тук умря
Героят на България !

Еретичка

В мигът в който прахта
Убие с целувка земята;
Когато от тази сетна земя
Загърми сеча на змията
Стълб ще послужи за кръст
Бесило ще е слабата пръст.

„Еретичка! Еретичка!”
Писък незнаещ в красота
Глъхнещ из мъртвило-мъгла
Троен пръстен на последния кръг
„В огъня ти!, заповядвам аз, замлък’!”

А тя се смее, Лилит в прерода
И зад смеха нейн заплаха витае
Шест карти от шесторна колода
За кои’ всеки смъртен тихо мечтае.

„Еретичка! Умри!
Нека огън в теб запламти!”


Небето пада и убива звездите
Огънят жрицата хищно поглъща
Змийски трепват с искрица очите
И пренасят се в отвъдната Къща.

Човече, има някаква музика в стиховете ти...
Признавам, че не винаги разбирам художествената им цел (с което наистина ме караш да се чувствам тъп), но все пак ги намирам за красиви.

Хо!

Това беше един от най-силните коментари, които съм чел из форума за творчеството ми май Това за музиката много ме ласкае, защото всъщност се опитвам да градя така мелодията, че да съответства на музиката в мен.

В смисъл..представи си мозъчни вълни, които са като някое от тея пулс-екранчетата на медиа плейъра :Д

Та, мерси А понякога целта не ми е ясна напълно и на мен :Р

^ Справяш се все по-добре с мелодиката, определено.

Бяла смърт

Реейки поглед из бялото небе,
Ти си в капана на една зла участ,
Симбиоза между хладнина и топлина, нещо неестествено,
Минават секунди и чувстваш топлия полъх,
А навън студ е сковал и без това малкото пръст,
Минават минути и усещаш – някой те грабва,
Тласка те, примамва те, оплита те в мрежата си от лъжи
И ти, нещастнико, като стадо от овце вървиш към нея
Нямаш воля, нали? Смъртта е нещо различно,
Нещо, което не би опитал друг път, но звучи еротично.
Защо да не я опознаеш, толкова е близко,
Стой на едно място, не се движи, тя бавно ще дойде
И ще те отнесе в по-тъмни светове.
Все още всичко е бяло пред теб, мъглата те е захлупила
Умират и последните надежди човешки, ти си мъртъв, другарю!
Въпрос на време и ще загинеш банално, снега ще те затрупа след време
Природата ще се отърве от един проблем, ти си бреме.
Едно нищо, там горе, точно до високата скала,
Ще се вкочаниш като нея и ще умреш, да!
Приятен ден, другарю!

Това и аз не знам какво се води, просто разни лирики

леле по едно време много се бях зарибила да пиша стихотворения...постоянно ми идваше нещо на ум ама напоследък музата ми я няма за жалост.....е ето и нещо мое :

Часът на промяната

Вече нищо не е както преди...
сякаш вси4ки бяха
със затворени очи...
Коренно се променихме,

но едва сега го открихме.
Продължаваме все така напред
да вървим без път,без ред.
Имахме мигове на щастие ,

но всичко се сгромоляса
и остана само голо нещастие...
Промяната у нас напира
и пред нищо не се спира,

но нашето старо "Аз" все още
се усеща...
все още тлее горещо...
Частица от него

ще остане в нас
и в сърцата ни търпеливо
ще чака своя час...
От време,на време

ще се връщаме назад
...и ще си пропомняме всичко
на фона на този ад,
но това ще е минало
все още неизстинало!!!


(Е не е нещо особено де)

------------------------------------------------------

Самотна любов

Вечер докато заспиваш
и гледаш към
самотната лунаразбираш колко труден
е живота прекаран ж
самота.
Живеейки просто ей
така-ден за ден,колкото да съществъваш.
Сянката на нощта,
прикрива болката
в твоята душа,
а леденият и дъх
препарира цялото ти същество...
Тъмнината
поглъща всичко,
не оставя нищо...
дори и слаба светлина
в пътя на
твоята душа.
Обречена вечно
да се скита
със своята болка
добре прикрита!!!


Тези мисля че стигат

Зарибяване...

стигаше, да, ама малко в негативен смисъл. Използваш доста неподходящи думи на места...и като поустваш нещо, което претендираш че е творчество - моля те, напиши го на хубав, чист, БЪЛГАРСКИ език без 4-ки и грешки на всеки ред

Много се чудих дали да кача този мой ъъ.. творчески опит?.. Нещо не пасва,но поради липсата на друго определение мисля така да го нарека. Както и да е,мисля че има още да се обработва,въпреки многото редакции,а и заглавието още го обмислям,но ми се ще да чуя малко мнения от хора,които,както забелязвам,пишат доста пленяващи стихове. Впрочем искам много критика!


Спомени

Една ранна есенна утрин Джесика и малката и сестричка Джини отиваха към училище. Вървейки Джини поглеждаше крадешком към сестра си – нещо и подсказваше, че тази сутрин не е като останалите.
Джесика бе едва на 14 години, с дълга до кръста черна коса и зелени като изумруди очи. Тя беше облечена в училищната униформа(която въведоха във всички училища в Миствил през 1993г.) – бяла риза, черна пола до коляното и също така черни сандали. Въпреки облеклото малката й сестричка бе казала, че кака й е много красива. Тя самата бе облечена по-цветно,защото униформата не важеше за второкласниците.Носеше синя блузка на шарени цветчета и бяла поличка. Ах,колко бе молила майка си да й купи тази поличка..и както винаги майка й се бе предала пред настоятелността на сините й очички и й беше взела желаната покупка.
Но зад милите детски очи имаше нещо повече. То се виждаше ясно при всеки поглед отправен към Джесика. Въпреки обичта си към нея,Джини изпитваше и завист,завист,че е по-голяма,по-силна,по-умна..Според нейните детски представи,кака й беше по-добра във всичко и получаваше всичко.
Те спряха и зачакаха светофарът да се смени. Мислите все така се въртяха из Джинината главичка и тя се изпълваше с омраза и ярост.
Светофарът стана зелен,сестра й тръгна да пресича без да се огледа,явно завладяна от свои си мисли,а Джини,застинала на тротоара си мислеше:
- „Защо ми отнемаш всичко?Защо ти получаваш това,което АЗ искам?Защо?..Защо просто не умреш?!..да..точно така..Тогава аз ще съм заобиколена от обич и внимание!.."
Яростта й растеше и растеше и растеше докато в главата й прелитаха оплетени и изпълнени с омраза мисли.Сестра й вече бе пресполовила пътя до отсрещния тротоар когато засилена кола зави иззад ъгъла.Джесика не я забеляза,а и нямаше възможност,защото в същия миг залитна и падна на платното.Чу се писък,бесният рев на спирачки и мощен сблъсък.
- Джесика! - извика ужасено момиченце от тротоара.
Но Джесика не го чу..тя лежеше на улицата и около нея се образуваше локва тъмна кръв.Ръката и бе свита под нея,лицето й бе покрито с драскотини,а по нея блестяха малки,късчета стъкло.
Колата се беше блъснала в една близка лампа,но шофьорът не излизаше,просто седеше с подпряна на волана глава,сякаш се жалваше за стореното.Мислите летяха из главата на Джини,сякаш времето бе спряло и единствено тя не бе повлияна.Мислеше си,че Джесика ей сега ще стане и ще се засмее и ще се окаже само шега,но тя знаеше какво бе станало в действителност,просто не искаше да го признае пред себе си.
Затича по улицата и коленичи до кака си.Трепереше и сълзите се стичаха бързо по бузите й.Закрещя за помощ и скоро се струпа голяма тълпа,пристигна и линейка,но твърде късно:
Джес бе загинала още при сблъсъка..


Джини се надигна от леглото обляна в студена пот.Обви коленете си с ръце и остави сълзите да потекат.Колко години я мъчеше този кошмар?..2?..3?.Не.Тя помнеше,че за първи път го сънува нощта след смъртта на Джесика.В продължение на 6 години,всяка нощ преживяваше отново и отново онази ужасна сутрин.Всяка вечер си лягаше с нежелание,но накрая умората надделяваше и тя се връщаше към най-страшния момент от живота си.Беше готова на всичко,за да забрави случилото се и да продължи напред,но споменът не искаше да избледнее,а се бе запечатал в ума й като серия от ярки картини.
Тя погледна часовника на нощното си шкафче:стрелката сочеше 5 часа.Още не се беше съвзела напълно,но реши да се разтъпче,и без това нямаше да заспи отново.Отиде в банята и наплиска лицето си с хладна вода.
Постоя още малко пред огледалото,наблюдавайки как капки вода се стичаха по него и разрязваха отражението й. Тръсна глава да се съсредоточи и реши да се върне в стаята си.Влезе и се разрови из гардероба.От там измъкна светлосини дънки и бял суичър с червени ивици по ръкавите и цвете на гърба.Набързо ги навлече и,доволна от това,което видя в огледалото се запъти към кухнята.
Докато слизаше по стъпалата,забеляза,че в хола примигват светлини.
- „Мама и татко пак са забравили да изключат телевизора…"
Застана на прага на стаята :
- Мамо? Татко?..
Телевизорът работеше.В момента Ивет съобщаваше на Чарлз,че е бремена(поредната сапунка).Бледата светлина от екрана помогна на момичето да различи две фигури на кушетката.
- Мамо?Татко?.. – Запита то отново и посегна към ключа на лампата.Гледката,която се разкри пред него го накара да иска едновременно да изпищи и да избяга от стаята.Родителите й(..или поне това,което бе останало от тях)седяха на кушетката обезобразени,а жълтата й материя беше до толкова пропита с кръвта,че тя вече се стичаше и по пода. Момичето не можеше да помръдне.Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да нададе писък.Можеше единствено да стои и да гледа съсирващата се кръв и празните очни кухини на труповете,които допреди няколко часа бяха нейно семейство.Принудена от временната си парализа Джини забеляза,че лицата на родителите й липсват,а на мястото им бяха окървавени късове кожа и празните кухини на очите и носа.Ако единият труп не носеше любимият розов халат на майка й,а другият черната пижама на баща й тя нямаше да повярва,че родителите й са мъртви.
Някак успя да коленичи и заплака тихо:
- Това не може да е истина! – изстена.

След десетина минути хлиповете й уредяха.Тя избърса очите си с ръкав и бавно се надигна,но не погледна към кушетката.Обърна се е закрачи по стъпалата.Влезе в стаята си,взе чаршафите от леглото си и отново слезе в хола. Внимавайки да не стъпи в кръвта,бързо метна чаршафа върху телата.Отдръпна се и закрачи заднишком към коридора.Чак тогава забеляза две дребни букви точно над вече почервеняващите чаршафи: ДЖ
Джини не разбра смисъла на написаното,но то й подейства така,че тя осъна какво трябва да се е случило и се завтече към кухнята.Грабна телефона,треперещите й ръце едва набраха 166,но що допря телефона до ухото си я посрещна само тишина.
- „Как да се свържа с полицията?!..GSM-ът ми! "
Момичето се хвана за тази мисъл както удавник се вкопчва за сламка и хукна по стъпалата. Преобърна стаята си наопаки,докато намери жълтото апаратче.Отново набра спасителните цифри,но чу единственно неприятно пулсиране..На екрана нямаше дори една чертичка.
- "Как може да няма сигнал,по дяволите?!.."
Вече отчаяно и ужасено от представата,че някой психопат-убиец може все още може да е наблизо,момичето се промъкна и излезе през задния вход на притихналата къща.
- "Съдейки по мама и татко,трябва да е някакъв маниак." – остана изненадана от студенината си – "Добре,че ги нямаше очите,най-вероятно нямаше никога да забравя погледите им." – този път сe отврати от себе си.Та нали това бяха родителите й!
Тя се приведе като минаваше под един от прозоpците и след това безшумно прескочи малката огpадка,разделяща съседския двор от нейния.


Почука на вратата за трети път,но никой не й отвори.Вече се чудеше дали да отиде до съседната къща,когато през стъклото на вратата видя очертанията на някаква фигура.Пребори се с желанието си да почука отново и зачака.След малко фигурата изчезна и Джини опита да отвори.Остана изненадана,когато с лекота отвори вратата.
Надникна вътре и видя тясно,но добре аранжирано коридорче.Имаше светло червено килимче,простиращо се до края му,на едната стена висеше неголямо огледало,а на другата бяха окачени две картини-Едната изобразяваше ваза с цветя,а другата бавно течаща река,прекосявана от стадо диви коне.
С лудо туптящо сърце тя надникна в първата стая отдясно.Оказа се кухнята.Джини влезе поглеждайки крадешком назад и огледа малкото помещение.Навсякъде имаше попилени боклуци,сякаш тук се бе разиграла борба.Сърцето й заби още по-бързо.
- "Само не и г-жа Гарет!"
Заобиколи масата и едва се удържа да не хукне навън.Г-жа Гарет,милата старица,която като малка я черпеше с бонбони,лежеше на плочките в гъста,лепкава каша.В главата й зееше дупка,в която се виждаше смеска от желе от мозък и тъкани,но не това накара Джини да се разтрепери неудържимо,а погледът на сивите очи,в които все още се четяха уплаха и болка.
Чувствата,които момичето изпитваше бяха неописуеми.Тя опита някак да се овладее и бързо заотстъпва към изхода.Вече паниката надделяваше.Ами сянката,която видя?Ами,ако е бил убиецът?Нали г-жа Гарет живееше сама..Ами,ако той все още беше тук?!
Някак събра сили и побягна.

* * *

Тя тичаше,тичаше и нямаше намерение да спира.Стъпките й кънтяха глухо в среднощния мрак,по бузите й затекоха горещи сълзи.Къщите бяха помръкнали и пусти.Бягайки Джини се разкикоти истерично:
- „Значи само аз останах,така ли?.. – смехът и се засили и тя се задъха от умората и усилието да продължи напред – А може би се побърквам.. – заля я нова вълна смях и тя се принуди да забави ход.
Когато най-сетне се овладя се вслуша в собствените си стъпки и се замисли над положението си:
- „ Семейството ми,г-жа Гарет,а може би останалите съседи са мъртви..А убиецът..убиецът сигурно все още е наоколо,а той..- тя потрепери вътрешно – ами,ако и той ме е видял?..Трябва да се свържа с полицията..но,ако той ме преследва?
Полицейският участък е на километри оттук..Може би ще е най-добре да се скрия до сутринта..Да,точно така.През деня ще има хора наоколо и той няма как да ми стори нещо." – вкопчена в мисълта Джини зави покрай една от най-хубавите къщи в бедняшкия квартал и се упъти към сградата,която и вдъхваше увереност заради многото незабравими спомени - стария театър.

Постройката беше на повече от 70 години и достъпът до нея беше забранен поради опасността да се срути във всеки даден момент.
- „Дано поне този психопат спазва табелите" – помисли си момичето докато се катереше по телената ограда.
Сградата,макар и запусната и опасна по свой начин сега му се виждаше като шанс за оцеляване и избавление.От входните врати бяха останали само пантите,отдавна ръждясали,а около тях дървото бе изгнило и проядено от термити.Още с влизането си Джини усети древността на постройката.Миризмата на мухъл и прахоляк се бе наслоила във въздуха,а изненадващо по стените все още имаше няколко,макар и ибелели и унищожени от времето картини,изобразяващи моменти от различни пиеси и театрални постановки. Докато разглеждаше,картините Джини си спомни кога Джес я бе довела тук за първи път..Това бе нейното място за размисъл,когато нещо я глождеше отвътре. И тя бе доверила това свое скривалище на Джини..
Имаше и картина на самата театрална зала.Нещо подсказа на момичето,че може би там бе най-безопасно и то се запъти към нея,преглъщайки сълзите.

Залата отдавна бе загубила величието си.Някога красивите жълти тапети бяха разпокъсани и висяха на ивици от стените,плочките бяха изподрани и покрити с плътен слой прах и мръсотия,а самите седалки липсваха.Единственото оцеляло в залата бяха множеството строителни и други отпадъци,осейващи пода,заедно със самата сцена и изненадващо огромната червена завеса. Същото чувство,което я беше подтикнало да влезе в залата,насочи Джини към сцената.Тя се покатери върху прашасалия подиум,надигна завесата и се промъкна под нея
Едва озовала се зад завесата, върху нея като удар с чук се стовари натрупаната умора.Бе загубила представа за времето още с излизането си от къщата,но навън беше тъмно и не беше безопасно да излиза.Изтощението надделя и тя се сви в един ъгъл,където се остави съня да я поеме в прегръдките си.

*
Ледени тръпки преминаха по гърба й.Чу монотонното потракване на метал по мазилка,но не се надигна,реши,че това не може да е истина,че това е просто сън.Звукът затихна,сякаш се отдалечаваше и накрая спря..Завесата се размърда безшумно и се надигна.Джини притвори очи тъкмо,за да види как острието се засилва към нея.За миг викът й огласи залата,а след него отново настъпи тишина.


Из вестник „Новият ден" събота,23 юли,2001г.

Това се очертава най-червената нощ в историята на Миствил.Малкото градче бе потресено,когато рано тази сутрин семейство Харисън бяха открити обезобразени в собствения си дом.Но там бяха намерени само г-н и г-жа Харисън,дъщеря им Джини все още не е открита.В къщата в съседство на жертвите на може би най-хладнокръвното и потрисащо събитие в историята на града,бе намерена и още една жертва.Г-жа Есмерина Гарет.Убийството на старицата се отличава от това на Харисънови…


Из вестник „Утро" понеделник,25 юли,2001г.

Мистерията за изчезването на Джини Харисън,която липсва от нощта на гибелта на родителите си най-после бе разрешена.Множеството нейни отпечатъци намерени по телата на трите жертви и внезапното и изчезване не наклониха везните в нейна полза.Момичето бе,и остава главна заподозряна за убийствата.
Рано тази сутрин строители отишли в стария Миствилски театър „Звезда" :
"Събарянето на вече опасната постройка е насрочено за утре" – обяснява един от работниците – „Трябваше да изнесем всички останали вътре инструменти." Работниците това и правели,когато се натъкнали на тялото на 16 годишната Джини Харисън.Тя е била промушена в гръдния кош,но след проверката на тялото от експерти се разбира,че делото не на друг човек,а на самата Джини.

Във вечерните новини вторник,26 юли,2001г.

Изникна и нова информация за скорошните трагични събития в Миствил.В близост до мястото,където е било намерено тялото на Джини е открита и бележка,която полицаите занимаващи се със случая определят като писмо за самопризнание и разкаяние.В бележката Джини е признала убийството на родителите си и това на г-жа Гарет,която явно е видяла нещо,което не бива.Но това,което истински изненадва разследващите е факта,че тя издава още едно убийство не известно до този момент.Изглежда още 8 годишна тя е изблъскала по-голямата си сестра,покойната Джесика Харисън,пред автомобил.Това дело на детето не е било разкрито,защото за причина за сблъсъка е прието по-късно откритото голямо количество алкохол в тялото на шофьора.
Много хора продължават да се чудят защо Джини е извършила всичко това.Свързахме се с д-р Матилда Грей,при която момичето е ходило често,за да ни помогне да разясним случая.Тя твърди,че то имало,проблеми със съня,които тя считала за последствия от това,че е видяло смъртта на сестра си. Д-р Грей сподели,че детето понякога имало и проблеми като загуба на кратки спомени,но това също не ни давамотив за убийствата..



Из вестник „Изгрев" четвъртък,28 юли,2001г.

Случаят с трите убийства в малкото ни градче най-сетне бе разрешен.С нас се свързаха от полицията и съобщиха,че през съботната нощна смяна(вечерта на убийствата)е имало две много странни обаждания.От домът на Харисънови се е обадило,както твърдят полицаите „уплашено и може би дори побъркано момиче".
-"Вдигнах телефона и както е по процедура,попитах какъв е проблемът,но момичета сякаш не ме чуваше." – обяснява един от служителите – „Попитах отново,но то изпсува и каза „Защо не вдигат?" след което затвори.А второто обаждане беше от мобилен телефон,но по гласа мога да твърдя със сигурност,че беше същото момиче."
Също така вчера някои читатели се обадиха в редакцията,за да кажат своето мнение по въпроса.Оказва се,че хора минавали в околността на „кървавия" квартал,събота сутрин около 6 часа,са видели момиче да бяга с бясна скорост по улицата и както твърдят се е смяла като побъркана и дори не ги забелязвала.Някои от свидетелите твърдят,че са чули и откъслечни фрази като: „Значи само аз останах,така ли?", „Няма да ме хване този психопат","Всички са мъртви..всички.."

Добре ще го имам предвид...
Колкото до грешките съжалявам не съм обърнала внимание

Снегът

Воалът на призрачни ръце
Откъсва частичка от Душа.
Из пряспа звънец нас вси зове
Свеждаме глава. Не греша.

Във всеки сняг има плачещи
Хиляди викове и страдания.
Ту вътре мъж загубен ще крещи
Ту на майка отчаяна тихите ридания.

Всяка снежинка е пръстта на гроб
Художник по платно от скреж.
Всяка душица е в този сняг следващия роб
Погълнат в непристойния метеж.

С умрелите ръце от плът и лед
Извайвам статуя на живо божество.
Както всеки друг самозван поет...
...снегът е нашето символично естество.

Самаил

Под кървавочерни небеса
Къде мастилото не спря се да рисува
Над купища от гнили телеса
Стои демон и безспир ругае, псува.

Че ангел е, прокуден от Едема
И криле му с шип бяха оковани.
После на земна твърд пуст плена
Листа наля в болезнените рани.

Четири жени обвърза сетне той
Срещу Бога до една люто те заклети.
Сама жена от Кал с юмрук се гнети
В търсене алено на копнеж-покой.

И метат, метат криле пак и пак земята
Над стонове и писъци зловещи.
Един ден, някой ден – време за отплата!
Ще угаснат най-сетне райски пещи.

Прераждане

Под слънце и през планини
Вихър-поля и гръмовержец-гори
В кротки листа, след тъмни зори
Зов пробуден най-сетне свисти.

СВОБОДНО!

Човечество окъпано в нови ласки
Вковано в нов лед и сини окраски
Новородено с проглеждащи очи
И зовът победоносно вие, свисти!

СВОБОДНО!

Събират се с грохот нови стихии
И крещят дивашки безчет гърла.
Съсечени са редом ангели, змии
И пъпната връв на всеобща съдба.

СВОБОДНО! СВОБОДНО!

От тирани и деспоти проклети
От божества и демони лъжливи.
Не ще бъдат хората веч’ клети
А ще зоват ветровете с песен:
„Най-сетне, най-сетне сме ЖИВИ!”

СВОБОДНО!

Ропот и рев из въздух кънтят
Вие се грохот от сажди и лед.
Човека намери накрая точния път
И свободата разнесе навред!

Магията на черното бомбе

Малка капка падна от едно от последните останали по дърветата листа и капна върху черното му бомбе,което беше подарък от загиналата му в катастрофа сестра .Дъжда превалял преди малко беше прочистил въздуха.Наоколо беше празно и тихо сякаш бе паднала бомба.Единствено той,тъмнокос със сини очи,беше излязъл и седеше на пейката,нищо че беше мокра.Стана и се разходи,но пристъпваше бавно и тежко.Изморен от живота,отегчен от идеята за смърт.Погледна отражението си в една малка локва.Две листа паднаха в локвата и закриха силуета му.Чу се чуруликане на някаква птица,нейде из малката горичка.Той се поогледа,но в очите му сякаш имаше лед.Разходи се още няколко минути и пак седна на мократа пейка.
След малко от далеч се зададе едно момиче.Тя бе облечена в дълга черна рокля,имаше черна коса и цялата беше омокрена от доскоро валелият дъжд.Тя седна до него и погледна напред със същия празен поглед.
- Какво гледаш ? - попита тя,след няколко минутно мълчание
- Празнотата - отвърна той с въздишка
- Странно и аз това гледах - каза тя,но погледът й все гледаше в същата посока.
Последваха още няколко минути на мълчание през които и двамата седяха без да потрепнат,всякаш бяха вкаменени.Вятъра духна бомбето му на земята и тя се наведе да му я даде.Подаде му я и в този момент двамата се погледната за първи път.В този момент като че ли се случи нещо магично.Двамата стояха и се гледаха право в очите.Ледът в погледа им бавно се разтопи и се превърна в огън.
- Искаш ли да се поразходим ? - каза той плахо след няколко минути
- Да - отвърна му тя развълнувано
Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътеката,а отзад слънцето се пребори с мрачните облаци и озари небето с нежните си лъчи.

Понякога - между цветя и зора

Понякога, в зора свещена
Умират последните отсенки.
И мрачинка мъждука, тленна
Мъчеща се в своя мътен плен, и
И се чудим какво е цвете.

А цветето крие се в мъгла
Венец от ален смях и танци
Недокоснат от нощната слана
И понякога как тъмен гланц, и
И плачем без замлъкнали очи.

Очите пък са острие без хлад
Взират се в нощната душа.
И скитат вечно те между Рай и Ад
Плачейки без думи за утеха. А...

Цветето умира в мътната зора.

Убийци

Скрити от вечерта
И пиянство оправдано
Вие, същите – ИЗМЕТТА
Секнахте един живот отрано.

Смърт пожелахте с ярост
И ето, получихте я.
С разсъдък злобен, прост
Убийци станахте по таз’ земя.

Убийци!

Парите няма да спасят
От гнева и ропот всенароден.
Раздрана, ваш’та плът
Ще се опне на кръст надгробен.

На Юда пет стотици сребърника
Са пропуск за правда земна.
Ала отвъд на вечен съдник вика
С ярост ще сгърчи душа ви тленна.

Смърт за убийците
И тук – и отвъд.
Смърт за убийците
За душата – и тяхната плът.


По случай 05.12.2008 година и всички други подобни грозотии, които са се случвали и ще се случват занапред несъмнено.

УоуУоуУоуУоуУоу...
Сашо, разби ме, това стихотворение е жестоко!
С ботевски хъс е написано, много е силно!

Кой да знае, че типа, дето вчера видях през трамвая, да ходи от Пилоните към Скобелев, и да се кани да пресече трамвайната линия към 1:30-2:00, е толкова надарен стихоплетец...

^ Ха, поради что си не се обадил ти вчера тогаз? :о

На мъртвите

Нощта е яма; яма
От синьо и черно в едно.
По-клета от нея няма
Раздрана – непотребно зебло.
Светът е черупка; колос
Умиращ в глупостта си
Върти се около своята ос
От рушение на сънища; мечти.

Под и над земята;
Под и над мъглата
Стоновете се надигат
От бледа мъртва плът.
Вой до вой се те извиват;
Под и над – мъртва плът.

Отново впиват майки;
Майки в децата си остриета
Като вълчи, вълчи шайки
В очи – човещина превзета.
Отново бащи; бащи
Удушават синовете с блясък
Рушение на сънища; мечти
На лудостта последен тласък.

Под и над небето;
Над и под полето
Плачовете заридават
Чий Бог търсят те
Кому се уповават
След като всичко ще умре...

Влизам при мъртвите
В колело на счупената ос.
Вик от болка, от радост е
Нямам плът – но съм гол
Нямам плът – а съм бос.


Разпредоха косите
Извадиха очите
Откъснаха краката
Изядоха душата.

Клуб на младежта, Гниляне, Нови Искър


Записах се в местния Клуб на младежта, за да подкрепя прогреса на моето село с необикновения си натюрел.
В стаята беше нечовешка жега, може би дори некамилска. Седях в кръгчето, както останалите хора и жената, готов да се представя.
- Здравейте, аз съм Станислав. – казах и се огледах.
- Здравееей, Станислааааав! – казаха хората и ме огледаха. Махане с ръка. Може да е тендовагинит, помислих си. Шушукане и хихикане из кръгчето.
- Здравей, Станислав. Какво би споделил за себе си? – каза жената. Мазна усмивка.
- Ами... – сконфузих се. – Ами, аз съм привидно кротък, досадно непостоянен, съмнително забавен и притеснително настоятелен тип, който предпочита да прекарва свободното си време във философско съзерцание и размисъл. Обичам пиле в сладко-кисел сос. Ъм... Падам си също по пилеенето на лиги под звуците на упадъчна музика и по автоджамбазките услуги. Иначе съм от тук, Гниляне, Нови Искър. Ама не съм родом от тук. Според непотвърдени източници съм неродена мома, разследванията са в процес. Иии... Нямам много пари, не съм сигурен и че ми трябват, но пък разполагам с неограничен запас от параноично-олигофренични изблици и слаби нерви. Търся неангажираща връзка за кубинки, за ляв крак, подобаващо възнаграждение.
За контакти: 088 1001 (Любо Ганев, за Формула+)
- Пляс-пляс-пляс-пляс-пляс(n) – казаха хората. Смееха се и ме гледаха. Предположих, че им се ходи до тоалетна и са нервни.
Потях се - в тази стая беше ужасно горещо, вероятно над температурата на една средно здрава вагина. Освен това вонеше на нещо кисело. Дано е зеле.
Жената не спираше да ме зяпа и каза:
- Колко интересно! – възкликна, въпреки ентусиазмът и значително да бе спаднал - А би ли разказал нещо за своята работа, занимания и прочие? – мазна усмивка х2.
- Хм, ами, основните ми занимания са свързани с идеалистически речи, които никой не слуша, с констипационни напъни против екстремната глупост, изразени в денонощни мисли и дела, както и с навика, че всичко това е без значение. Също така работя над мисълта, че трябва да се работи, за да се яде, но към момента не съм стигнал до приемлив извод. Затова задоволявам първичните си нужди с компромисното решение да продавам кафе, водка, сандвичи и презервативи. А, презервативите са безплатни. Така де, ако имате нещо кола за миене, двор за метене, жена за оправяне, туй-онуй, звъннете на указания телефон и ще се разберем. – замълчах за секунда, тъй като свърших и след замислена пауза хората решиха да кажат:
- Пляс-пляс-пляс-пляс-пляс(n) х2
- Значи ти си наиииистина интересен човек! – каза жената някак неуверено. Клатене на глава и пулене с мазна усмивка х3 - А какво ще ни кажеш за любимите си книги, любимите си филми, любимата музика, любимите игри...
Любимите чорапи, любимите клечки за уши, любимо копче от мишката... За какво ме пита това, дяволите я взели, помислих си, докато се потих. А след това се изпотих още веднъж.
 Ами, любими книги, хм... – жегата беше непоносима – Поради опасенията си да не извися интелектуалното си ниво прекомерно, избягвам да чета книги. Обичам вестници - „Жълтини”, „Жълтици”, „Жълтеници”, „Жълт труд”, „Нощен труд”, „Секс труд”, „Лолита”, „Пердита” и прочие. А, обожавам да чета вестник „хА ТАКА!”. Единствено преведеното от английски упътване на българската ми сокоизстисквачка ми доставя повече удоволствие. А за филмите... В любимите ми филми се разказва за елфи, за джуджета, за омачкани житни посеви, за зелени сбръчкани човечета, говорещи с объркан словоред, за надупени мъже с поли и стрели в задниците... Стандартните неща. Кое беше следващото?
 Любимата музика.
 А, да, любимата ми музика... Ами тя представлява сбор от шумове отвъд границите на нормалната човешка аперцепция, възпяващи възвишената красота на кървищата, перверзията с трупове на деца, животни, баби и т.н., знаете как е. Ъъ... Кое беше последното?
 Любими игри.
 А, да. Хм, тук се затруднявам. Ако трябва да карам хронологично, когато бях малък, обичах да замерам малките котенца на котката ми нависоко към ствола на един бор, за да видя...
 Добре, Станислав, благодаря ти за това представяне! – прекъсна ме жената с мазна усмивка х4. Засегнах се доста, но бе толкова горещо, че не ми беше до възражения.
Жената огледа хората, които изведнъж реагираха на погледа й и споделиха впечатленията си чрез „Пляс-пляс-пляс-пляс-пляс(n)” х3, а след това смутено очакваха тя да каже нещо след представянето ми.
В пълната тишина и жегата, вече надвишила температурата на една много болна вагина, жената смотолеви:
 Добре, приятели... – пое си въздух и продължи – Да караме с днешната програма. Сега ще направим една кратка игра, в която аз ще ви задавам съвсем кратки недовършени изречения, на които вие ще трябва да отговаряте с не повече от 3-4 думи. – сякаш ентусиазмът й се бе върнал – Ясно?
 Дааа. – казаха хората.
 Добреее... – отново си пое въздух и, поглеждайки ме, сякаш изненадващо за нея самата каза – Станислав, да започнем от теб. – мазна усмивка х5
Ами добре, казах си. Само да имаше как да се освежа малко...
Жената отвори едно листче и започна:
 Такааа... Мечтаеш да отидеш...?
 За гъби. Сърнели.
Жената ме гледаше. Преглътна, отново заби поглед в листчето си и продължи:
 Иска ти се да...?
 Имам рентгенови очи, като Супермен, за да гледам циците на...
 Много добре... – отново ме прекъсна жената, този път вторачила се в листчето с ококорени очи, леко трепереща – Е, „Ако беше супер герой...”, но ти вече...
 О, ако бях супер герой, щях да вдигам триста от лежанка...
 Отлично... – на жената май не й беше добре, стискаше листчето и трепереше още повече – Обожаваш...?
 Пиле в сладко-ки...
 Не обичаш...?
 Да ме прекъсват...
 Как няма да те прекъсвам бе, психопат! Един нормален отговор не даде... – жената беше скочила от мястото си и трепереше.
 Исках да кажа, че не обичам да ме прекъсват, докато си чистя ушите, защото понякога много лошо може да...
 Добре, добре... – жената седна отново на стола си. Трепереше много силно и гледаше в земята. След това огледа хората и каза - Мисля, че е време да си вземем десет минути почивка.
Хората се озъртаха нервно и заизлизаха един по един от стаята. Реших и аз да изляза за малко, да подишам чист въздух и да се отърва от жегата, защото явно на горката женица не й понесе тая температура, не исках и мен да сполети същото.
Отидох да си купя баничка от леля Дора и когато се върнах, пред стаята на клуба беше сложено съобщение „Следващо събиране – вторник, 11:00 часа.”, а вратата беше заключена.
Много неприятно. Дано следващия път проветрим малко, защото явно тая жега на никого не се нрави.