Разходка в планината...

Затворете очи и си представете, че сте в гора в планината, ден е, времето е хубаво и грее слънце.

Ще ви представя няколко ситуации...
От вас се иска да опишете образите, които ви предлагам, така, както си ги представяте, опишете своето поведение, тяхното поведение (ако са живи), опишете също така чувствата, мислите и асоциациите си.

1. Горска пътека. Вие се движите по нея. (Може и да поспирате, ако решите)...

2. Намирате ключ, лежащ на пътя.

3. Планински поток.

4. Мечка. Какво прави, какво правите вие?!

5. Постройка. Каква? какво правите?

6. Куче.

7. Зад постройката, кон пасе трева.

8. Стигате до морски бряг. (Явно пътеката е слязла надолу, без да усетите, умислени по пътя...)

9. Морето.

1.Ок..като във всяка планина обикновено се движим по маршрути. За това си представям един такъв преход- разходка. И не знам защо се сещам за Рила. Движа се от рилския манастир нагоре през гората към седемте езера. Има много потоци защото скоро е валяло( в Рила винаги скоро е валяло:"))
2. Вече излизаме извън гората и сме бая високо. Отсреща се вижда съседния хълм и долу в ниското под нас много облаци. Тогава се спирам да ям малини. Понеже сме на слънце свалям два ката дрехи и сядам да почина - тогава намирам ключа съвсем до пътеката. Малко такова ключе като това за пощенската кутия - жълтеникаво. Странно някакво. Вдигам го..разглеждам го и после го оставям там от където съм го взела
3. (Тук вече ми изниква друг спомен)
Вървим в обратна посока от манстира към Царева поляна( сега не се казва така). Там е по ниско и непрекъснато пресичаме всякакви поточета. След цял ден ходене свече наближаваме и се отбиваме встрани покрай водата. Намирам пътечка и стигам до сами потока.То си е цяла река. И в ендо вирче потапям крака...
4. На другия бряг виждам мече. То се оглежда объркано. Но аз не разсъждавам. Просто ме стресна животинчто и аз набързо си събирам нещата и продължавам да вървя.
5. Когато стигам най - накрая поляната виждам стара постройка. Която в момента изпълнява ролята на мизерен ресторант, където пържат кебапчета. До там има път - така че бизнеса върви... А пък аз се просвам на поляната с детелините и правя снимки на високите върхове наблизо.
6. Тогава зад мен пристига едно куче - улична превъзходна. И ми се лепва..няма отърване.. вървеше сума ти и време след мен, но накрая се върна при кебапчетата.
7. Отстрани на постройката имаше кафяво конче. Сминах и него. Сестра ми много обича кончета.
8.Явно се унасям в дрямка, защото чувам вълните на морето. И си представям, че слизам на плажа... Пясък..топличко.. о как искам да се топна в тая вода
9. Но се спирам току до водата и сядам. Гледам напред към хоризонта и виждам корабче.. долу морето е синьо и горе небето пак е синьо..от край до край все синьо..


Баси ободряващото:")) Това с каква цел?

1. Движа се по една стръмна планинска пътека, поглейдаики надолу виждам колко нависоко съм се изкачил. Брр страшно е!
2. Я! Ключ! И май е златен. Добри пари ще паднат от него, но мисля да си го запазя. Талисманче.
3. Странно, някакъв поток изникна изведнъж. Кристално чистата вода ромоли та ромоли. Какъв прекрасен звук. Успокояващ. Приспиващ. Страхотно. Ободрих се.
4. Но около мен няма никой. Внезапно виждам мечка! Тя разтваря пастта си да ме глътне и... усещам как съм се замислил и халюцинирам. Хаха!
5. Горе, близо до върха на планината има някаква сграда. Необитаван хотел. Но аз съм страхливо дете и не влизам. По добре да го подмина. А и неестественият СИН цвят на стените е обезпокояващ.
6. Някакво куче ме лае. Как ги мразя! Запокитвам камък по него и го цапвам право по муцуната. Шибани бездомни псета!
7. Виждам някакъв силует. На животно. Кон. Той пасе, но има нещо странно в него. Измършавял, опърпан. Строполява се пред мен мъртъв. Потръпвам.
8. Я морето е на 30-ина крачки от мъртвото тяло на коня, как пък изведнъж слазох. Огромна аномалия.
9. Морето е красиво но някак опасно, не влизам в него. Глътвам малко морски въздух и... се събуждам с усмивка

Много дсобре, хареса ми

Направо ти излива всички емоции нали?:")) И ти остава единствено и само да спинкаш:")) Лека!

1. вървя по слънчевата горска пътека. През тънките подметки осещам корените на дърветата и малките остри камъчета. Покрай мен птичките пеят. Скрити в клоните те са много смели озвучители. това са същите тези чуруликания, за които рядко си наостряш слуха, но заслушаш ли се - не съжаляваш. И вървя си аз по тази пътека, когато остра болка ме кара да изтръпна - подскачам на един крак докато крещя, както си се крещи и сядам на близкият камък. Някакъв ключ ми е раздрал не само тънките подметки, но и крака. Не е фатално, но пък май изплаших птичките. Взимам си го кървавият ключ, за да го сплескам на някоя релса по-късно. Поглеждам малко настрани и виждам малко поточе покрай камъка. Чак сега разбрах колко съм жадна. Не е голямо тъй, че продължавам малко нагоре по склона и стигам най-накрая до малкото изворче. Бря каква тлъста пиявица се разтяга във вадичката. Значи става за пиене. Отпивам две три глътки като при всяка глътка се надигам като патка. Задавям се с последната, защото близо до мен някаква мецана яде боровинки. Падам назад, за да се преструвам на умряла от което едва не си умирам от последната глътка вода. Сърцето ми бие като след 400 метра спринт, а раната на крака почти не усещам. мечката само си бере боровинки и пет къпинки не дава за мен. Тогава ловко се търкулвам по склона до пътеката и започвам своите 400 метра.
Тичам си аз докато не престана да си представям мечки стръвници зад мен. И въобще докато не ми заглъхнат ушите и кръвта ми не слезе в петите. Направо лягам, защото май започвам и да ослепявам. След като се успокоявам малко пак тръгвам напред.
След малко обаче се връщам за да кривна надолу от пътя към сякаш току що появилата се къща. А тя е направо бонбон - мека схлупена къщурка, малка и уютна. С мъничка веранда и пейка под прозореца. Почуквам на вратата - няма никой. поглеждам през прозореца и някакво джавкащо куче ми изкарва ангелите - добре, че е вътре иначе дупе да ми е яко.
Обикалям къщата и виждам някакъв кон да пасе тревата на една слънчева поляна. Хубаво конче - червеникаво кафяво. Приближавам се бавно, за да не го изплаша като му говоря глупости, които ако бъдат чути ще почервенееш от неудобство. Е, в крайна сметка се оказва, че е доста общителен и аз го погалвам по муцуната, а тя е една - кадифено мекичка - кеф (и за кончето).
Миризливичък е, но аз все пак успявам да усетя и друга следа във въздуха. Отивам до края на полянката и малко по-надолу сред дърветата виждам небе.
Какво ти небе и цяло море на всичкото отгоре - крайно време беше. Склона е доста стръмен и тутакси съжалявам, че не съм си останала на пътеката. Ошмулвам си краката и вървейки настрани я намирам пак. Извита и плавна тя слиза до парещият пясък. Няма никой. Морето е съвсем тихо - даже скучно. Събличам се набързо и влизам да плувам. Обичам го това море.

Ще се опитам да го представя в ролята на сляп човек...

1. Вървях по пътека. Усещах треви в краката си, усещах и как слънцето ми галеше лицето. Имаше лек вятър, които ме освежаваше. Слушах птиците да си говорят...
2. Изведнъж стъпих на нещо метално... посегнах да го взема и разбрах че е ключ. Продължих пътя си, като се водех по шума на някакъв близък поток...
3. Опипвайки дърветата стигнах до потока. Усещах някаква особенна свежест в него. Продължих напред към потока, водейки се само от мисълта да докосна студената вода...
4. Точно на ръба на потока, усещах дишането на мечка... изглежда бе стръвница, защото миришеше на мърша. Целият ми живот мина като на филм, но филм без лента... защото нямах никакви визуални представи за този живот. Въпреки това, се радвах на спомените от местата и хората, които съм усещал и докосвал. Аз бях щастлив човек! Бях готов за края... мечката ме докосна с едната си лапа, което беше достатъчно да ме събори. След това се нахвърли върху мен... в този момент чух кучешки лай. Едно (предполагам здраво куче) се качи върху мечката, която започна да се бори с него. Усетих ги на доста метри пред мен, затова трябваше някак си да избягам. Почувствах до ръката си един дървен клон, станах и водейки се от него тръгнах нанякъде... чувах, че борбата между кучето и мечката става все по-далечна, което ме обнадеждаваше, че се отдалечавам.
5. Не знам колко време вървях, но се радвам че бях намерил този дървен клон, с който пътят ми бе по-лек. Усетих, че пътя става по-гладък, сякаш по него са минавали много хора. Стигнах до нещо като постройка, мислех, че е хижа. По отворената врата и малката и единствена стая вътре, се убедих, че е именно хижа. Изследвах стаята с всичките си сетива. Не усещах нито полъх на парфюм, нито на храна, което ме караше да мисля, че отдавна никой не е влизал тук. Намерих едно сандъче на масата... беше заключено. Изведнъж се сетих, че аз бях открил някакъв странен ключ, по пътя за насам. Извадих ключа от джоба си
и за всеки случай пробвах дали ще е точно за това сандъче, макар че звучеше невероятно. Чух как сандъчето се отвори... беше страхотна учуда за мен. Извадих от сандъчето една пура. Бе голяма и ароматна. Вътре имаше също и запалка. Взех пурата и запалката със себе си и излязох от тази хижа...
6. На входа чух кучешки лай... не можеше да се сбърка този лай. Това беше кучето, което се бори с мечката, кучето което ми спаси живота. То лаеше радостно. Водейки се от верният ми клон и от новият ми четириног приятел се запътих нанякъде...
7. По пътя ми тревата ставаше все по-гъста. Изведнъж чух някакви звуци... това беше кон! Приближих се внимателно до него, но той се оказа по-дружелюбен отколко предполагах... явно бе домашен кон, защото имаше седло на него. На мига реших нещо... качих се на коня и тръгнах, яздейки го... никога не бях яздил кон. Усещах моят приятел - кучето, как тичаше зад мен.
8. Успях да се задържа на конят, които вървеше бавно и внимателно. Извадих от джоба си намерената пура, и я запалих. Конят слизаше по стръмна пътека, водеща до море. Просто не можеше да се сбърка мириса на море...
9. След доста време бавно яздене, усетих че стигнах до пясъка. Изпитах и радост и мъка, понеже исках колкото се може по-бързо да стигна до брега, но първото ми яздене беше неописуемо преживяване, за мен. Спрях, хвърлих фаса от пурата и слязох от коня... погалих приятелят ми, които ми беше спасил живота и бягаше зад мен, докато яздех, през цялото това време... и тръгнах към вълните. Не ми трябваше нищо за ориентация, понеже шумът на морски вълни не можеше да бъде сбъркан. Морето беше бурно... усетих капки дъжд по лицето си. Навлязох бавно в морето... краката ми потъваха навътре... след това ме заля вълна. Умирайки, усетих колко щастлив бе последният ми ден!

Защо ли много малко хора са писали тук...звучи интересно:) Сега и аз ще се пробвам да напиша нещо

Една прекрасна неделна сутрин се събуждам с желанието да се разходя, да изляза сред природата. Топло е...чуват се чуруликанията на птиченцата, дръвчетата са зелени, небето прекрасно синьо, бели облачета, пухкави застилат небето, а тревичката зелена ме кара още повече да изляза навън. Излизам. Докато се придвижа , срещам много хора, замислям се как всеки е тръгнал по някакви свои задачи, неделя сутрин и толкова много хора - едни отиват на пазар, други с малките си дечица отиват на разходка, трети са излезнали по простата причина , че нямат какво друго да правят, а аз с малка раничка съм тръгнала за излед сред природата. Шумно, с нетърпение очаквам малките вили да приветстват завръщането ми при тях...И ето...започва се. Пред мен една пътечка, от двете ми страни тревичка с много цветя, дръвчета, някои от които направили покрив пропускат леко светлинка от небето. Вървя и си мисля - мисля си за щастието, за смисъла на всичко, което се случва всеки ден, продължавам, гледам колко много цветя има , кой ли ги е създал, защо ли? В същото време чувам и шумоленето на вода..това чувам, защото пътечката се прекъсва от едно мостче, под което има рекичка...усещам хладнината на тази вода, спуска се ту бързо, ту забавя своето движение, което ме кара да се запитам, къде ли отива...? Спирам се, вдишвам дълбоко свежестта, стоя и се чувствам свободна. Излизам от летаргията си и продължавам. МИнавам мостчето, чувам единствено своите стъпки и шумоленето на водата..дълго след това това усещане е в разума ми.Вървя напред и се изкачвам по една пътека,Сама съм, никой няма наоколо..слънцето се изкачва все по - нагоре, усмихва ми се и това ми дава някакво спокойствие. Навсякъде около мен дръвчета, зелено и спокойно. Изведнъж чувам шумолене, стряскам се, виждам мечка пред себе си...В този момент разбирам, че съм абсолютно сама и няма кой да ми помогне, наоколо само дървета, камъни, птиченца, които едва ли биха могли в този момент да направят нещо за мен. Решавам, че дори да избягам, по този начин само ще предизвикам мечката, ще й покажа, че се страхувам, което в действителност е така, но не трябва да го показвам точно сега. С леки стъпки се скривам зад едно дърво..очаквайки тя да си тръгне сама, след като види, че аз нищо не искам да й направя. Не си вярвам, че ще успея, страхувам се, но явно се получава...усещам колко близко е, но тя продължава, без да ми направи нищо. Стоя още известно време така, след което продължавам. Пътят ми е все напред..след половин час ходене виждам пред себе си стара постройка, с 4 прозорчета отпред, отзад кон пасе трева, до него се е излегнало куче на припек и някак отегчено ме гледа, но нищо не прави..Разбирам, че тук не живее никой, но се учудвам, защо са тук тези животни, какво ги кара да стоят още тук? Пред къщата в една саксия, в която цветята отдавна са мъртви виждам ключе..Едно жълтеникаво, дълго ключе с объл завършек. Вкарвам го в ключалката, завъртам леко и вратата се отваря - надниквам - няма никой. Не, аз не съм човек, който би се застоял там, това е чуждо, може би дори не трябваше да отварям вратата, но вече е станало, нищо. Започвам да си мисля за любопиотството, което може би ме е споходило в този момент. Заключвам и бързам да си отида. Малко по - нагоре решавам да поспра..да си почина и да хапна нещо.Водата от поточето долу още е в ума ми..сещам се за морето, може би бих могла веднага да отида до морето? намирам се на 30 мин от морето..да, защо да не отида? Тръгвам и умислена за нещата, които днес са ме сполетяли се отклонявам от тази пътека, поемам друга, която би могла да ме заведе при моренцето..успявам. Там съм..неусетно как стигам, не усещам времето как лети, сега съм просто там, без значение нищо друго. Морето ме гледа и ми се усмихва. Слънцето гали нежно повърхността му и то в знак на благодарност свети и се радва. Водата топла, вълничките приветстват всеки новодошъл..доближавам се, потапям крака в морето, става ми малко хладно, тялото ми вече е много нагорещено от вървенето, срещат се топлото и студеното, което успява да внесе хлад във всичко..и се питам, докъде ли стига това море? И колко много то радва малки и големи..Малките намират в него нещо безкрайно интересно, първо отиват и намират нещо ново, а възрастните пък - това е някакво разнообразие за тях. Ето, аз не съм малка и продължавам да му се радвам, да...човек трябва да се радва на всичко, което му се случва, във всичко има смисъл, стига да го намериш някъде вътре в себе си!

Това е:)

1. Горска пътека. Вие се движите по нея. (Може и да поспирате, ако решите)...

Символизира вашия жизнен път, кариера, вълнения...

2. Намирате ключ, лежащ на пътя.

Символизира отношението към вашето собствено щастие.

3. Планински поток.

Символизира отношението ви към знанието, науката.

4. Мечка. Какво прави, какво правите вие?!

Символизира опасностите, с които (ще) се сблъсквате в живота, вашите противници, отношението ви към тях, начина ви за спавяне с тази проблематика...

5. Постройка. Каква? какво правите?

Символизира отношението ви към вашия дом, към семейството ви.

6. Куче.

Символизира отношението ви към приятелите - вашите, семейните, на гаджето/съпругата ви...

7. Зад постройката, кон пасе трева.

Символизира отношението ви към другия пол, към вашия партньор в живота, към любовта и секса.

8. Стигате до морски бряг. (Явно пътеката е слязла надолу, без да усетите, умислени по пътя...)

Символизира вашето място и вашето поведение в обществото.

9. Морето.

Символизира вашето отношение към собственото ви бъдеще.

Съвсем накратко - това е.

Пътека.
Пътеката е камениста, с избуяли на места треви, изпотъпкани от хора и животни... Встрани от нея има иглолистни дървета, храсти, буйни треви.
Птиците пеят, щурците свирят своите песни. Небето е ясно, светлосиньо. В далечинате се забелязват няколко малки пухкави облачета. Слънцето грее приятно. Катерици се надбягват по клоните на някои дървета. Минава сърна... Подминавам мравуняк и малко по-нататък виждам отсечено дърво...

Поток, пресичащ пътя.
Потокът, отначало, върви успоредно на пътеката, но по-късно я пресича. Изворът му е наблизо. Водата е чиста. Изплаквам ръцете и лицето си, а след това пия вода. Прескачам потока и продължавам по пътеката, която се издига стръмно нагоре – към планинския връх.

Ключ на пътеката.
Ключът е обикновен. Леко е издължен. Взимам го. Мога да го окача на врата си – като талисман. Все пак, не намирам всеки ден ключ на пътя, нали... Сeга нямам връв, на която да вържа ключа, затова го прибирам в джоба си. Любопитен съм кой може да го е изтървал... Оттук отдавна никой не е минавал, съответно, си правя извода, че никой няма да си потърси изгубения ключ. Продължавам по пътя, чудейки се, кой и кога го е изтървал, какво отключва. Замислям се, трябва ли да отключа съзнанието си за нещо или – сърцето си за някого? Или това е ключ за сандък, пълен – с какво? – с книги?! Ами, аkо това е ключът за сърцето на жената, в която съм влюбен?! Бъдещето, несъмнено, ще отговори на тези въпроси.

Мечка, встрани от пътя.
Недалеч от мен минава кафява мечка. Тя също ме забелязва, но продължава натам, накъдето се е запътила. За щастие, отдалечава се от мен. След като адреналинът ми се е покачил, pешавам да последвам мечката. Стигам до отвора на пещера, където тя, вероятно, се е скрила. Отказвам се да вляза. Връщам се на главната пътека и продължавам нагоре...

Постройка край пътя.
По-нагоре по пътя, стигам до каменна ограда. Камъните са големи и обли, явно – речни. Зад оградата има изоставена камена къща. Покривът й е покрит с плоски каменни плочи. Решавам да пробвам дали ключът ще отключи вратата... Не, не отключва тази врата...
Отнякъде се появява куче.
Чувам кучешки лай... След малко, при мен идва кучето, което го издава. Това е кафява кавказка овчарка. Мъжко е. Умно е. Разбира ме, когато му говоря. Подушва ме и се оставя да го галя. След малко ляга до мен.

Зад постройката, кон пасе трева.
Минавам зад постройката, където, за своя изненада, виждам черен жребец да пасе трева. Любувам му се известно време... После, тръгвам с кучето към върха... Ако иска, конят може да ни последва.

Морски бряг.
Пътят достига върха на планината. Стигаме го. Сещам се за мисълта на Буда, че “Човек, който е успял да изкачи върха, не е победил планината. Победил е себе си.”... Потегляме надолу – по друга пътека. Странно, тя ни извежда на морски бряг. Явно, доста съм вървял. Интересно, не съм усетил как бързо лети времето. На самия браг има камъчета и пясък. Кучето тича по брега, а после скача във водата. След малко, решавам да го последвам, за да си поиграем. Излизаме от водата. То ми донася пръчка, която много кратно хвърлям, а то ми я донася. Уморено от пътя, плуването и играта с пръчката, кучето заспива. Аз се заглеждам в морето... Съзерцавам движението на вълните, слушам техния плясък. Малко по-късно провеждам едана тренировка по карате на брега. Изпълнявам разнообразни техники. После – няколко кати... По някое време, забелязвам, че кучето се е събудило и ме гледа учудено. Преди да си тръгнем от плажа, аз си взимам за спомен няколко миди и камъчета. Оглеждам се и за писмо в бутилка, но не виждам такова.
Поглеждам за последен път към леките морски вълни и залеза на Слънцето. Комбинацията от слънчев залез и спокойно синьо-зелено море е впечатляваща. Поглеждам и към върха на планината. Обещавам си пак да дойда насам, когато мога...