Тук сте се събрали доста младежи.Според вас можете ли да бъдете приятели с родителите си,или възрастта си е една сериозна пропаст и никога няма да се разбираме ние родителите и вие децата.Според мен въпреки че съм млада майка разликата с големия ми син е 18 години,смятам че никога няма да говорим на един и същи език.Права ли съм???!

Според мен, родителите не могат да бъдат приятели. Не само заради разликата в годините, има много неща които те не могат да разберат.

например?

В редки случаи мисля, че може, но това наистина се случва супер рядко. Аз с нашите ако имам нещо може и да го обсъдя, може и не- зависи от ситуацията. Иначе смея да твърдя, че като цяло с нашите си се разбирам, с редки изключения разбира се.

^^ Например що е фашага. Can't hold it...

Е не ми убивай надеждите де

Не неможе поне в моя случей.
Наще са с толкова изкривени представи че ...направо незнам.

може би ти си мислиш че са толкова изкривени. Ето то аз май си отговорих сама. Може би това е ключето, всеки си мисли че е прав за себе си. Искам само да ви споделя, че майчината любов е най-силната на света. Уважавайте майките си макар и да са изкривени.

ЕХЕХХАХАХАХАХХА!!!

Не за горното, за темата! А гледахте ли Отечествен фронт? Ако не станеш приятел с майка си, то тя може да те... УБИЕ с ръжен!

Ха .. защо пък да не съм приятел .. супер си се разбирам с наще .. подкрепят ме във всичко .. аз гледам да не ги разочаровам и .. никога не са ме спирали или ограничавали ... мога да си говоря с тях и така .. относно музиката .. от време на време им харесва по някоя песен

Веднъж сънувах, че моята ме коли със сатър. Ала така и не успя да ме убие, колкото и пъти да замахваше, не че не ми сряза почти целия врат просто си бях жива... май така беше.

Иначе по темата... самата дума приятел ме притиснява. Всичко е възможно, просто зависи.

Като му мине пубертета, ще си говорите

Пред тях не може да бъдеш напълно себе си. Те винаги искат да правиш това което те наредят. Пък и имат коренно различни убеждения.

А това е твоето убеждение

Родителите не са приятели с децата си по ред причини..по мое мнение, първо, защото държат да смятат, че са родители и това им позволява да контролират всичко по малоумен начин. Ъм...второ, абе едни твои приятели никога не биха се притеснили толкова за теб. Дет' се вика "да ти се случи тва, дето ти мислят приятелите, не това, което ти мислят роднините". Още повече, че когато едно дете на подобна възраст се чувства притиснато е твърде възможно да се породи някаква агресия и по-нататък отношенията тотално да се развалят. А ако случайно човек се чувства благодарен, то родителите задължително ще му се качат на главата и отново се почва всичко отначало.....

Чувствам наще доста по-близки откакто псувам свободно пред тях.

И ти се струват много, така ли??

Зависи от родителите и децата.Аз примерно се кефа много да говоря за сякви неща с майка ми.Въпреки че не можеш да и разказваш как си се напил вчера като животно и си спал на някоя пейка.Но като цяло много си се разбираме.С баща ми пък не мога да говоря толкова,но пък мога да си пия с приятели и той си сяда с нас и си гледаме концерти и си говорим глупости все едно си е на наще години.

дори родителят ти да е либерален, толерантен, да приема заниманията и компанията ти, да имате общи теми на разговор, да четете еднакви книги, да ходите заедно по почивки и мероприятия (а не само на село, когато се налага), да споделяте чувство за хумор и т.н., колкото и успешно да се разбирате и да говорите на общ език, все ще остане нещичко - скрито или премълчано и ще се окаже, че не познавате някои свои страни - факт.
(горното е лично преживяно )

^Окей, но не премълчаваме ли и с така нарчените приятели такива неща? Винаги има тайни, и без такива не би било интересно мисля.
Не че защитавам идеята,че родителят става за приятел... По-скоро искам да попитам тук присъстващите родители те какво точно си представят под това да са приятели с децата си? Защото колкото и да е пак са родители... общ език може да има.

^ не, не е така.
приятелите знаят за теб неща, които не можеш да кажеш на родителите си.
и ми се струва, че от приятелите криеш при всяко положение по-малко, отколкото от вашите.

Интересно е обаче защо се получава така. Нали родителите са твоите близки. Що криеш неща от тях? Не става дума за това как прекрасно си се напил миналата вечер-това и пред приятели можеш да го пропуснеш. Тук не говорим за какво МОЖЕ и какво НЕ МОЖЕ да кажеш на родителите си. Можеш да им кажеш всичко, ако са ви нормални отнощшенията-както можеш да кажеш на всеки. Въпросът е можеш ли да споделяш лични емоции и усещания.

Ако отношенията са ви хубави-можеш и ще искаш най-вероятно-както го правиш с истинските си приятели. Ако не са ви хубави, то това далеч не е предизвикано от това примерно, че ти си на 17, а те на по 40.

От всикчи наблдения, които имам лоши отношения между родители и чада има тогава, когато едната страна е конфликтна. Или родителите са кофти типове, пък никой не си ги избира и те не могат да бъдат приятели с никого или пък чадото е ударено от някакви особени вълнения за това,ч е някой го ограничавал или подобни работи. това продължава и след 20. Някои чада опитват да оправдаят слабия си характер примерно с това, че не са имали либерални родители и други подобни шитове.

Младият човек е хубаво да е наясно, че ТОЙ и само той решава какво да прави с живота си. Съветите и приказките с родителите му, независимо какви са те, могат или д аму бъдат в полза или ненужни, но не и във вреда.

В заключение, обобщавам, че конфликтите между родители и деца се пораждат от СЪЖИТЕЛСТВОТО ПО НЕВОЛЯ. Искат не искат-в началото са съквартиранти. Това за мен е едиснтвената истинска причина. Иначе и родителите и децата са просто хора. Тук ситуацията е такава, че не можеш да избягаш или теглиш майната на човека с когото не се разбираш-той ти е от семейството.

Някой несъгласен?

Както имаше една песен на In Flames-Coerced Coexistence.

Съжителство по неволя ? Това пък как ти хрумна ? Ти изкара, че никои не иска деца и между родителите и децата не съществува никаква връзка и тези хора просто са попаднали на едно място ...

Според мен не е нужно родителите да ти бъдат приятели. Все пак не сте компания или банда, която се събира вечер да полафи, хапне и позяпа телевизор. Това е семейство. При семейството е важно да се изградят ценности, близки до тези като при приятелството - разбирателство, толерантност, компромисност. Но все пак трябва да се знае кой е родителят и кой - детето. Е, съвсем не твърдя, че при млади хора на 18-19-20 години нещата стоят така. Говоря за възраст от 11-12-13 години на детето, където то все още не е оформена личност и се нуждае изключително много от родителите си като такива. Те трябва да му осигуряват подкрепа и опора, но същестевременно и да го респектират. Детето не би трябвало да се бои да говори за каквото и да било с родителите си, но е нужно те да се показват авторитетни и на място, да се показват от позицията на родител, на човек с опит, за да му дадат най-добрия съвет и пример. На 12-13 момиченцата и момченцата си имат достатъчно приятелчета, с които да си лафят за гланцове за устни, компютърни игри и свалки; на тях им трябва един идеал, много повече от приятел, в лицето на майката и бащата.
Metallica, разликата във възрастта между и теб и сина ти не е толкова голяма. Зависи обаче от това на колко години е той в момента. Ако е 16+ (примерно), би било малко трудно да изградиш общ език с него. Ако обаче е по-малък, все още има шанс да го спечелиш, за което ще са ти нужни не един и два разговора с него на тази тема.

Всъщност разликата е 18 години.

Иначе много зависи от определението за приятелство. Моите родители ги считам повече за приятели, отколкото просто за хора, с които ми се налага да живея заедно, но това не значи, че са ми толкова близки, колкото онези 10-15 приятеля, които имам и също не значи, че са ми познати, както са ми други 50-100-200 човека примерно.
Всъщност, не мисля, че отношенията родители-деца могат да подлежат на някакви дефиниции - уникално различни са от всички други отношения с хора.

Оххх, голяма грешка съм допуснала. Моля за извинение от авторката на темата. Ще редактирам предишния си поуст.

^^^Много точно казано.

Смятам, че по този въпрос нещата не бива да се генерализират. Родителското тяло би могло да ти бъде приятел, но никога няма да се достигне онази степен на близост на откровеност, каквито се проявяват при взаимоотношенията с истинските приятели. Поведението ни спрямо родителите се детерминира и от един важен фактор - разликата във възрастта помежду ни. Ако тази разлика е огромна е неимоверно трудно е да намерим общи теми на разговор, да не говорим за нещо повече. Това разбира се, не пречи на взаимното разбирателство, даже напротив. Но съществува един психологически лимит, който ние не можем да прекрачим т.е. пред приятелите по-лесно споделяме нещо твърде лично, отколкото с родителите (при условие, пак повтарям, че имаме драстична разлика в годините). Тези, които са станали родители млади са склонни да приемат новото и различното, децата им ги възприемат по-скоро като свои връстници и е много лесно да се "стопи ледът" помежду им. Невъзможно е да "обработиш" родител със силно консервативни възгледи, който е и 38 години по-възрастен от теб, какъвто в частност е моят случай. Така че според мен дистанцията между родител-син/дъщеря се засилва правопорционално на разликата в годините между тях.

Не знам като общо как е, но аз с моите родители никога не съм била приятелка, с баща ми почти не контактувам, а майка ми си ми е майка, но в никакъв случай приятелка. Въпреки, че съм се напивала с баща си, нямаме почти нищо общо да си кажем и винаги е било така. Имам приятели които казват че са приятели с родителите си, но поне за мен тази връзка е почти невъзможна. Със сестра ми е друго, нея мога да я нарека приятелка.

Аз започнах да се разбирам с моите едва след 20! Може би всичко се дължи на факта, че най-накрая ме оставиха на свобода. Струва ми се най-важно е да не притискаш другите да правят това, което ти смяташ за правилно. А понякога на децата им отнема доста време да оценят това, че имат семейство, дори да се държиш добре с тях. Наистина е много различно за всеки.
А това че много неща не съм им казала, е вярно, обаче не ми пречи да си ги обичам, както и те мен. Просто хората са различни, много ясно че не могат за всичко да ме разберат. Важното е да те подкрепят, въпреки това.
И това за съжителството по неволя донякъде е вярно. Но само донякъде! Доколкото не си си избрал родителите, нито пък децата. Но ако животът ти е бил с тях и в един момент си тръгнеш, ще видиш че нещо ти липсва. Вярно по неволя и двете страни са принудени да търпят какви ли не изпълнения, но пък е интересно. На мен примерно всички в семейството (без мен) са козирози и на моменти не мога да изтърпя лудницата, но пък иначе е забавно
И на края, възрастта може да се превърне в пропаст, ама съвсем не е задължително условие. Ако човек има достатъчно широк мироглед и желание да опознава другите, не виждам как може възрастта да е пречка. Пречките са други разни, неприятни предразсъдъци.

Родителите са като всеки един друг роднина ... Като се виждате по празниците и за по по-малко отношенията са перфектни ...

^ Word.

Аз не искам с моите деца да бъда просто роднина. Иска ми се, с тях да не допускам грешките които допуснах с баща ми. Чак след смъртта му, разбрах, че наистина ми е бил приятел.

Май само аз имам малко по-различно мнение. Естествено, че може. С ръка на сърцето мога да кажа, че майка ми е единствената, с която съм споделила всичко, което ми се е случвало, всичко, което ме тревожи, всичко, което искам... и съм сигурна, че от всички приятели/ки тя винаги ще ми даде най-добрия съвет. Може би е и защото майка ми сякаш не е консервативна като другите... не знам Дори и презервативи ми е купувала като съм й казвала

Аз като човек, който още доста зависи от своите родители, мога да кажа, че те като доста изпатили, смисъл това, че много неща са им липсвали и много неща не са им били позволени, много се стараят да не ме ограничават... мога да говоря спокойно и за всичко с тях... те са ми опора! Дано не звуча като мамино детенце, не пределено галеничетата не ходят с кубинки и целите в черно... Вярно, караме се и доста често, но това е от тоя моя пуст пубертет, в който аз уж не съм...





~Fin~

Когато имам проблем, се обръщам към тях. Когато ми е весело, споделям времето си с тях (ако съм си вкъщи). Един родител може да бъде много повече от събеседник за детето си. И все пак си зависи от детето как възприема родителите си и те как са се научили да го възприемат.

Колкото по-малко го виждам сега толкова по-добре . А иначе майка ми не я коментирам тази жена.Вярно,че ми е майка ама е зле .Но баща ми майка ми като я няма и си седнем на маса и става rofl

Олеле какви теми сте изровили

Зависи,понякога може да сме големи прятели,понякога - не Най-много им се накефих когато се напих като свиня за първи път,прибрах се и нищо не ми казаха,нормално било

При мен подобно, бях си вкъщи бяхме с баща ми и негов приятел, пихме си хубаво, аз си изпих много яко бира, нокой нищо не ми каза

всеки родител колкото и извратена да му е психиката може да бъде приятел на детето си,но е много важен подхода!примерно баща ми ... има невероятно бъгав начин да разговаря с мен... и не го обвинявам, колкото и да го мразя понякога. още от малка знам ,че сме имали много проблеми като семейство... пари, здраве общо взето най важните неща без които човек не може да живее спокойно. Работохолизмът на баща ми към който е пристрастен и до днес стигна дотам, че от толкова напрегнато ежедневие той забравя да пита един прост въпрос (давам само като пример) "как ти мина деня?". Днес всички са станали толкова угрижени и за привидно "добрите" заплати с тази инфлация, въпроса дали родителя е приятел с детето си е изместен и той почва се чуди дали може да изхрани това дете. Така, понякога не може да забрави грижите си и не вижда какво става с света на детето му. Постепенно родителя "изпуска" дъщеря си или сина си и не си дава сметка, че едно дете може да има мн по разтреоена психика от един възрастен и е много по чувствително и поддатливо към "лошия път". Аз лично ужасно мн ги обичам,но колкото и да ги обичам незнам дали ми е по-лесно или е станало навик,но като се случи нещо може да им кажа за проблема ,но въпреки това аз намирам подкрепа единствено и само в себе си.

родители = неприятели Много ми се бъркат просто.

Разбира се, че може.
Преди всичко, майка ми ми е приятел. Мога да говоря с нея на всякакви теми, да споделям абсолютно всичко и да разчитам на нея във всяко едно отношение. Никой друг не би ме изслушвал така търпеливо както нея и на никой друг не бих се доверила до такава степен. Не просто, защото ми е майка, ами защото в нейно лице наистина виждам приятел.
Мога да кажа, че тя и сестра ми са ми най - близките хора... така че родители=неприятели и т.н. - Невинаги.

Майка ми ми е приятелка горе-долу, но ако започна да и споделям нещо лично, ще започне да прекалява със съветите, така да се каже. Виж, баба е нещо друго, много е готина. Разбира ме, споделяме си и т.н.