Ще си позволя да започна днешната дискусия с един факт: Немците знаят как да правят пауър метъл и то във всичките му разфасовки. Надали е необходим новият - девети според моето субективно броене, албум на At Vance за доказателство, но въпреки това ще свърши добра работа. Както обикновено около типичната централно европейска пауърщина се върти и доволно количество неокласицизъм, а и любимата ми нотка минималистично звучене повлияно от изначалния хард рок.
Отварящото и едноименно Ride the Sky е типично, среднотемпово и много мелодично. Следва поредното излияние на вечната любовна мъка в тази банда наречена Torn: Burning Like Fire. Не ме разбирайте погрешно, не намеквам, че ми е писнало да слушам абсолютно еднакви и до кръв изтъркани текстове - дори напротив. Аз дори още слушам Manowar. Но започнах да се отклонявам, а това е жалко, защото албумът продължава с Last in Line, което е и един от личните ми фаворити. И няма как иначе да е, защото тук чуваме комбинация от красиви мелодии, тежка рифовка с лек ориенталски привкус и запомнящи се вокални партии, а и лириките са на ниво. 10 от 10 за това парче. Вместо, обаче, тавата да продължава напред, тя се връща тридесет години назад и ни представя Wishing Well. Може би някой е забравил да каже на момчетата, че Мат Левен вече не пее с тях, че осемдесетте минаха преди известно време и че не се казват Swedish Erotica или Winger. Ще се направя, че това не съм го чул и ще се продължа да слушам, но за съжаление не виждам нищо интересно на хоризонта. Salvation Day и неговата откровено смешна мелодия също ще минат покрай ушите ми, а какво ме очаква? Продължение на Лятото от Четирите сезона на Вивалди. Музика за моята душа и доста приятен аранжимент. Класическото влияние остава на преден план и в Power, но този път е добре смесено с нужната доза метълщина. Тъкмо си мислех как любовните текстове ми залипсваха, а дойде време и за задължителната балада - You and I. И точно, когато съм загубил надежда, че ще чуя още нещо, което да грабне вниманието ми, започва Falling, което май би трябвало да се зачете като най-мащабната композиция от албума и определено получава одобрението ми. Съвсем достойният завършек се нарича Farewell и трябва да призная, че орифляването му се е получило доста успешно.
Надявам се, че коментарът ми не звучи твърде негативно - Ride the Sky като цяло ми хареса доста, но определено изяжда критиката за липса на каквото и да е желание за оригиналност. Едноименното, Last in Line и Falling пък са личните ми фаворити и определено са композиции заслужаващи внимание. Трябва да отбележа и че Алекс Ланденбург (барабани) издава втори качествен пауър албум за едва месец.
А как ще се изкажат нео-пауър-класиците на форума? Или май в този форум нямаше такива?