Преди две години се появи един албум, за който се твърдеше, че е продължение на двата най-култови записа на една група. Той нямаше много общо с тях, освен заглавието. Дори обложката не се доближаваше до оригиналните. Няколко години преди това видя бял свят “Rabbit Don’t Come Easy”, който някак си предлагаше едно по-ново звучене. Разбира се, тавата беше боготворена от едни и мразена от други - въпрос на вкус. В този период бандата пое по един съвсем различен път, не само защото беше с напълно променен състав, а и защото музиката им коренно се различаваше от това, което бяха правили дотогава. В миналото остана, а и все още ехти, ерата на двата “Keeper Of the Seven Keys”, които бяха сравнявани с всеки следващ албум, издаден от групата, без дори да се забелязва, че не само съставът е различен, но и стилът. Съвсем малко банди са вдигали толкова високо летвата и е нормално да не могат да издават само шедьоври - два са прекалено много, а и на пръсти се броят съставите, които могат да се похвалят с толкова голям принос към метъл жанра като цяло. През цялата си динамична и противоречива история Helloween претърпяха какви ли не промени и издадоха доста записи, които така и не можаха да бъдат оценени от различните фенове - така наречните почитатели на “ерите” Kiske и Deris. След тази малка уговорка мисля, че вече имам право да разгледам “феномена”, наречен “Gambling With The Devil”.

Стилово, новото творение на тиквите има повече общо с “Keeper Of the Seven Keys: The Legacy”, отколкото с “Rabbit Don’t Come Easy” и по-старите записи на Helloween. Това е нормално, защото след като издадоха “The Legacy”, те тръгнаха на турне, като не пропуснаха да уважат и нас. Въпросната концертна дейност продължи към година и нещо, като завърши благополучно с издаването на DVD-то “Live on 3 Continents”. Логично е да продължат по същите стъпки, а и самият фронтмен на бандата казва, че новата тава е издадена толково бързо заради положителните реакции, които получават по време на турнето.

“Gambling With The Devil” не е толкова епичен, колкото предшественика си и няма дълги пиеси като “The King for a 1000 Years” и “Occasion Avenue”. Странно защо липсва и дежурната балада. Но това не са основните проблеми, които трябва да се разгледат обстойно. Някои от композициите са недоизпипани, а други са доста добри. Този контраст определено оставя впечтление у слушателя, като го кара да се замисли каква е причината. За мен има две възможности - изчерпване и безидейност, но по-вероятно е да се дължи на желанието им да зарадват по-бързо многобройните си почитатели, и оттам да следва краткият срок, в който бе издадена тавата. Албумът е продуциран от Charlie Bauerfeind и не можем да го обвиним, че не си е свършил работата.

Началото поставя “Crack the Riddle”, където като гост-говорител се изявява фронтменът на Saxon, Biff Byford. Интрото загатва за концепцията на албума, която може да бъде разбрана и от самото заглавие. В нея се разглежда въпрос, който вълнува много хора днес, а именно - как хората се стремят към материалното, като отричат и забравят духовното; с други думи, те продават душата си на Дявола. С въртенето на колелото на рулетката започва една от малкото наистина добри композиции в записа - “Kill It”. За нея, че и за целия албум, твърдението, че тиквите се преориентират към поп, е много безпочвено. Парчето е тежко, а впечатление правят и епичното звучене, присъщо за творбите на Helloween, и клавирната окраска, и припевът “People never wonder… how the world goes round”. “Gambling With The Devil” разкрива едно много по-модерно звучене, но това не трябва да ни учудва, защото групата никога не се е страхувала да експериментира. Следва позитивната и леко глуповата “The Saints”. За нея не може да се каже много, по простата причина, че не е нищо особено. Това е едно от недоизпипаните и безидейни парчета, за които споменах по-горе. “As Long As I Fall” е много мелодично парче, но и по-лесносмилаемо от останалите. Може би заради това то е избрано за сингъл, като по него ще има и видеоклип. Изглежда то е запланувано като следващия голям хит на бандата, но губи точки пред “If I Could Fly”, който като че ли ще се окаже най-успешният им сингъл досега. Не ме разбирайте погрешно - “As Long As I Fall” е една добра песен, която обаче разкрива реалните си качества чак след няколко слушания. “Paint a New World” е още една от ценните композиции в записа. Тя звучи мрачно, тежко, но и епично. Много ще се хареса на почитателите на “Keeper Of the Seven Keys: The Legacy”, защото създава подобна атмосфера. “Final Fortune” не се запомня, но определено е приятна за няколко слушания. Основно доминира модерното звучене. “The Bells of the Seven Hells” отново подхваща темата на тавата. Някъде по средата парчето има много завладяваща част, която звучи като откровена изповед на една заблудена душа и се осмелявам да твърдя, че това внушение е постигнато. “Why must I die… One More time… if I try…” – с тези думи започва “Fallen to Pieces”, която може да се нарече балада, но като замисъл не е такава. Слушайки я, си мисля, че ако не звучеше толкова модерно, много би напомняла на песен от периода преди напускането Uli и Roland, но за добро или лошо, истината е друга. Композицията си заслужава и мисля, че би имала по-голям успех като сингъл от “As Long As I Fall”. “I.M.E.” е с поучаващ текст, но в мелодията... нещо някак си куца. Солото идва преждевременно и въпреки че песента изглежда завършена, има нещо дразнещо. Но даже и с тези усещания, всичко изглежда наред, дори припевът е много добър. Следващото парче не ми оставя друг избор, освен да не напиша добри неща за него. В общи линии “Can Do It” е една абсолютна подигравка с името на състава, като блести единствено с глупавия си текст и мелодия, с която се цели да се почувстваме всеможещи. Посланието е много изтъркано, но е доказано печелившо... според някои. Следва “Dreambound”, която трудно успява да излекува слуха ни от това, което му е причинила “Can Do It”, но звънливото неокласическо соло донякъде се справя. Тя притежава и други добри страни - текст, внушение и гласът на Deris, който тук не е толкова засегнат от модерните технологии. “Heaven Tells No Lies” е завършекът на тази така противоречива тава. Парчето е изпипано и играе добре ролята си на закриващо. След неговия среднотемпов край е логично да се зададат много въпроси, но поне аз съм доволен от цялостното представяне на тиквите.

“Gambling With The Devil” ще бъде посрещнат противоречиво, като всички албуми на Helloween след култовите “Keeper”-и, но всяко сравнение с тях е безсмислено. Пределно ясно е, че Deris има коренно различен глас от Kiske, което отново ги прави несравними. Новата творба на немците няма да се хареса на тези, които още бленуват за ерата Hansen и Kiske, и то не заради предразсъдъци, а просто защото групата в момента има малко общо с това, което е била преди. “Gambling With The Devil” ще жъне успехи въпреки всички критики - в това не можем да се съмняваме, защото през последните години бандата придоби много нови почитатели, които искрено ще харесат албума. Тук обаче следва друг въпрос - нима Helloween не правят точно това, срещу което се борят в записа? Нима самите те не “продават” душите си и изоставят корените си, за да се комерсиализират и да продадат повече? Моят отговор е: “Едва ли”. Мисля, че песните не са нито по-олекотени, нито по-слаби от тези в предишните албуми. Забелязват се и някои недоразумения, но не може да се каже, че “Gambling With The Devil” е слаб албум. В този запис има атмосфера, скрит смисъл и молба към хората да се вглеждат повече в духовното и да не унищожават всичко, което не разбират или не могат да видят. Аз съм фен на всичките им записи и периоди и определено не се чувствам разочарован, въпреки че очаквах нещо много по-съсредоточено от “The Lаgacy”. Мразени от едни и възхвалявани от други, Helloween са си Helloween. Едно е сигурно - те отново тръгнаха по нов път. Пожелавам им успех и се радвам, че ще мога да ги видя за четвърти път на родна земя.

:: Публикувано: септември 2007, Автор: Battle Magic ::