Младите лидери на немския хеви метъл се завърнаха след близо тригодишна пауза с EP-то "King Of Fools" и шестия си дългосвирещ албум, озаглавен "Hellfire Club". Без да демонстрират някакви геройства от оригиналност и без да залитат встрани от градения с години стил, Edguy ни предлагат най-хомогенно звучащата си и въобще най-силна творба от "Vain Glory Opera" насам. Албумът е много повече хеви метъл, отколкото пауър/спийд ориентиран. Темпото се колебае предимно около средното, макар да не липсват епизодични скоростни прескачания из песните, както и няколко откровено бързашки парчета. Това, което изпъква най-силно още от първите акорди, е сериозното развитие на бандата в композиционен и технически аспект. За този тип метъл, китаристите Jens Ludwig и Dirk Sauer пилят феноменални неща по жиците, без да се изхвърлят излишно или да се увличат в малмстийнски разстрели. Не че съм очаквал по-малко от тях, но в "Hellfire Club" празно място в китарното звучене просто няма - редуват се запомнящи се рифове с идейни сола, хармонии и преходи, формиращи до голяма степен агресивно-мелодичната аура на албума. Eggi е повече от солиден на поста си, допълвайки отлично Felix Bohnke, който с всеки следващ албум става все по-добър барабанист и вече спокойно може да съперничи на герои като Dan Zimmermann, Thomen Stauch и Jorg Michael. Безспорно най-голям прогрес отбелязва вокалистът и основен песнописец Tobias Sammet - в новата тава е намерил окончателно собствения си облик и обвиненията, че копира Dickinson и Kiske вече звучат безпочвено. Колкото до продукцията - ако в предишните издания тя беше много добра, то сега е изключителна (да имаш Nuclear Blast за лейбъл явно не е без значение). В текстови план се разглеждат теми, вариращи от типичния хеви метъл анти-конформизъм, пречупен през погледа на Sammet, до също така характерните за фронтмена романтично-фантастични лирики.

Отначало ни посреща с клоунски идиотско намигване Tobi, приканващ ни към веселбата с мотото на албума: "Welcome to the freakshow!" Въведението е последвано от може би най-мощната от всички дванадесет песни - "Mysteria", която моментално грабва вниманието и ме кара да се чудя защо не е била избрана тъкмо тя за сингъл. В богатата "The Piper Never Dies" виждаме характерния за Edguy епичен изказ, комбиниран с класическия хард-рок дух на Deep Purple. Разнообразни постройки, редуване на бавни тържествени пасажи с резки китарни включвания, изумително вокално присъствие - резултатът е не просто достоен наследник на "Theater Of Salvation" и "Pharaoh", но и една от най-емоционалните композиции на групата въобще. Темпото се увеличава в "We Don't Need A Hero", която показва способността на Edguy да пишат невероятни припеви, както и да свирят като изтървани - последователните сола на Felix и Jens са достойни за възхищение. Последните краски добавя краткото, но уместно участие на Бабелбергския филмов оркестър, който чуваме и в още няколко песни. "Down To The Devil" започва измамно нежно, за да прерастне в мелодичен метъл химн, изскочил сякаш от някоя бъдеща Avantasia. Следва добре познатата "King Of Fools", която с насечения си ритъм съвсем не е най-емблематичното парче в "Hellfire Club". Клавирните преходи са приятно съчетани с китарите, припевът навява спомени за легендарната "Vain Glory Opera", а за разлика от EP-версията, тук солото не е безобразно орязано. "Forever" е дежурната Sammet-ска балада - бавна, лирична и прочувствена, подплатена от ефирни оркестрации. Последният припев едва е заглъхнал, когато с гръмотевичен трясък в слуха се врязва откриващият риф на подчертано китарната "Under The Moon", за да ни преведе през забележителни вокално-хорови и инструментални моменти. Майтапчийската "Lavatory Love Machine" внася нужната доза свежест с приповдигнатото си звучене, а леко метафоричната "Rise Of The Morning Glory" ни поднася нов букет от силни мелодии. Половинминутната интерлюдия "Lucifer In Love" открива пътя за едно от най-интересните парчета в албума - "Navigator". Едновременно енергично и някак меланхолично, включващо влияния от Maiden до Pink Floyd, то е най-разчупеното и дори експериментално творение в "Hellfire Club". За финал съвсем подходящо е избрана втората, особено красива балада - "The Spirit Will Remain", представляваща един оркестър, един глас и много чувство. В ограниченото издание на албума са включени две допълнителни песни -неиздаваната досега Children Of Steel (написана чак през 94-та!) и версия на "Mysteria", в която Tobias си поделя вокалите с траш-иконата Mille Petrozza (Kreator).

В заключение: Edguy не омръзват. Edguy не се повтарят. Edguy са съвременно олицетворение на всичко стойностно в хеви метъла и това личи от всяка нота в новия им албум.

:: Автор: Warrior Of Ice ::