Какво е истинското ти име?

Kim Bendix Petersen. Понякога ме бъркат с жена - Kim е женско име в Щатите. Получавам поща, адресирана до г-жа Petersen, обаждат ми се разни типове по телфона - от ония, които все се опитват да продадат нещо на хората… Казват ми: “Може ли да говоря с г-жа Kim Petersen?”, а аз им обяснявам как стоят нещата…

Ха-ха! Имаш ли братя или сестри?

Да, имам по-малък брат.

Ами жена или приятелка?

Ами, имам приятелка.

Имаш ли домашни любимци?

Да - котка, казва се Magic и е черна.

Някакви хобита?

Имам няколко, но музиката е водеща сред тях. Мениджмънта на групата ми отнема около 80% от времето и само през остатъка мога да пиша песни или да правя концерти. За последен път бях на почивка през 93-а, и то само за една седмица. Иначе харесвам автомобилни състезания като Индикар, Наскар и др. и се старая да ги посещавам, когато мога. Страшно харесвам бързи и шумни коли.

Кои са любимите ти книги и филми?

Хмм… Толкова много филми харесвам, че ми е трудно да определя любим, но ужасите са ми слабост. Може би “Сиянието”, защото за разлика от повечето ужаси, в него не кръвта е най-плашещото. Истинското му въздействие се проявява, когато се замислиш логически над ставащото в него.

Сигурно харесваш книгите на Стивън Кинг?

Всъщност не съм чел книга от около пет години, а последната, която започнах, така и не довърших. Последната книга, която си купих, е на Джеймс Хърбърт - един английски автор. Не съм я започнал още, но се надявам да я прочета някой ден, когато имам време. Харесвам и Стивън Кинг, разбира се…

Знам, че си страстен пушач. Как успяваш същевременно да вадиш такъв глас?

Пушенето никога не се е отразявало на гласа ми. Пушех още отпреди да започна да пея… Но знам ли, може да ми се отрази, ако спра, ха-ха!

Откъде дойде прозвището King Diamond?

Ха-ха, наистина нямам представа! През ’76 започнах да свиря в една банда - Brainstorm, където дори не бях вокалист. Бях чувал, че много известни музиканти използват псевдоними и реших ние също да си изберем такива прякори. Един от състава се кръсти Mike Wist, друг - Jessie James, а аз бях King Diamond. Не знам откъде го измислих, но името бързо ми пасна. Диамантите са вечни, ха-ха!

Кой от албумите си харесваш най-много?

Нямам любим… Толкова е трудно да бъда обективен към собствените си творби - та нали съм участвал в едва ли не всеки етап от записите, вложил съм много във всеки албум… Усещам, че слушайки албумите си, се съсредоточавам повече върху детайли като правилно ли е смесването, удачно ли е избран дисторшънът, и т.н. В един момент се усещам и си казвам: “Стига!” Музиката не трябва да се анализира, а да се почувства. Иначе съм много горд с последния ни албум (“Abigail II - The Revenge”), мисля че за него записах най-добрите си вокали до момента. Всички от бандата вложиха много в тази тава. След като албумът бе издаден в завършен вариант, не се докоснах до него в продължение на над три седмици. Когато след това го чух… подобна тръпка не бях изпитвал през живота си!

Говорейки за албуми, кое е първото и кое - последното CD, които си купил?

О, аз си купувах музика още преди да измислят CD-тата, стар човек съм, ха-ха… Прослушах музика като съвсем малък на едно очукано еднокасетъчно радио, с което можех да записвам по-тежките песни, които чувах по разните програми. Първата по-твърда музика, която чух, беше на The Who, Cream, Hendrix… Първите ми албуми бяха “Fireball” на Deep Purple и “Master Reality” на Black Sabbath. Последният ми албум е новият на Ozzy Osbourne.

А кои са любимите ти три албума?

Човече, та те са толкова много… Със сигурност един от тях е “Look At Yourself” на Uriah Heep. Също така дебютният на Black Sabbath… Има една банда - Captain Beyond. Вокалистът им Ron Evens е пял в Deep Purple. През 72-ра издадоха албум, наречен просто “Captain Beyond” - една изпреварила времето си творба… много прогресивна тежка музика. Но обичам още много албуми, сигурно мога да изброя над сто.

Какво харесваш най-много в живота?

На това не мога да отговоря. Има толкова много хубави неща, всяко от които е прекрасно по различни причини… Не че някое е по-добро от останалите, просто зависи от ситуацията и настроението ти на какво ще се наслаждаваш.

А какво не понасяш?

Липсата на уважение, която хората проявяват един към друг. Не уважаваме тези, които са различни от нас, защото имат различни ценности или начин на мислене от нашите. Това, че някой не споделя мнението ни, не значи, че той е грубиян - всеки има право на позиция. Всеки се сблъсква с различни неща в ежедневието си, които пораждат различни емоции и мисли. Всеки живее в свой свят, дори близнаците често имат различни представи за едни и същи неща. Хората имат толкова малко търпимост към различното, особено що се отнася до религиите. Няма човек, способен да убеди останалите, че той вярва в единствения праведен бог, затова има толкова много различни богове и въобще начини да вярваш… Най-ужасното е, че всеки съди другите според собствените си вярвания, хора се избиват за такива неща… В почти всяка война, дори и днес, религията има някаква роля. Това ме учудва, но какво пък, и без това сме едно стадо животни! За мен е лудост това, че някои хора дават до 20% от заплатите си на разни църкви. Между другото, двама души могат да имат коренно различни ценностни системи, но това не прави който и да е от тях по-малко стойностна личност. Тук, в Щатите, всеки говори за религиозната свобода и за това как всеки има право на избор и прочие. Но ако се покажеш различен, ставаш изгнаник от обществото. Ако не ходиш на църква, всеки в квартала ти ще говори, че “не си като останалите”. Разбира се, има и хора с отворени съзнания - един от съседите ми е свещеник, но се оказа че и той като мен е израснал с Black Sabbath и не счита хеви метъла за пропаднала музика.

Но какви ли ги няма…

Всъщност не ми пука особено от хората, нали къщата ми има приличен вид, колата ми - също… Но има всякакви приказки. Помня веднъж едно преживяване в местния ресторант, когато келнерката започна да ми задава въпроси от рода на “Ваша ли е онази кола отвън?”, “Вие ли живеете на номер еди-кой-си на онази улица?” и т.н. На това аз отговарях с “Да, аз” и се чудех защо ме пита. Накрая се оказа, че клубът на майките в квартала бил много загрижен кое ли е тайнственото лице с черната кола, което така и никой не е виждал… Смешно ми стана. От друга страна, много от историите в албумите ми отразяват тъкмо как хората се отнасят един към друг в различни ситуаци. Преди едно автомобилно съзтезание в Далас се бях наредил на една опашка за хот-дог. Пред мен някакъв тип изпадна едва ли не в истерия, след като се оказа, че на продавача му е свършил кетчупа. На няма и десет километра оттам се намира болница за деца с вродени заболявания, които живеят в ужасни мъки, а пичът прави такъв въпрос за един кетчуп, сякаш е нещо фатално. Въпреки това, то си е негова работа кои неща ще взима насериозно…

Как би описал себе си?

Мразя да правя това… Човек не се вижда по начина, по който го възприемат другите. По-скоро бих попитал за това някой от близките ми приятели. Само знам, че когато се занимавам с бизнеса около музикалната ми дейност, мога да бъда наистина жесток. Това е необходимо, ако искаш да оцелееш. Към всеки ежедневен проблем подхождам своевременно, не седя и не се тюхкам, а се опитвам да го разреша.

Човек трябва да се бори, за да оцелее…

Така е - има периоди, в които съм разделен с най-близките си хора в продължение на седмици. Трудно е да намериш приятели, които да те разбират и да не се засягат, когато не си в състояние да им обърнеш необходимото внимание. Приятелските взаимоотношения са сложни, често трябва да пожертваш нещо от себе си, за да не нагрубиш другия. Дори когато ме разпитват как вървят нещата с групата ми (а на мен ми се иска да избягам поне за миг от тези неща), не мога да им се разкрещя и да им кажа да ме оставят на мира.

Кога беше първият ти концерт?

Май беше през 1976 с Brainstorm, бяха ни разрешили да изпълним три песни, като с нас свиреха и десетина други банди. Носехме си собствено оборудване. Забихме невероятно шумно, другите едва изкарваха и наполовина толкова силен звук. Още тогава бяхме с грим и т.н. - някои свиреха поп, а ние ударихме хеви метъл…

Имаш ли някаква своя религия?

Нямам такава. Действам според някои неща, в които вярвам, но не бих ги нарекъл религия. В албума “House Of God” се прокрадва част от стремежа ми да знам дали има задгробен живот и т.н. Както и да е, отговорите едва ли ще дойдат в този живот, затова и не посвещавам много време на такива размисли. Убеден съм, например, че след смъртта си ще срещна духа, или енергиите, на предците си. Това си е мое вярване и не се стремя да го натрапвам на другите. Просто вярвам в духовния свят. Опитът, който имам, не обяснява нищо - нито защо съм тук, нито какъв е смисълът на живота, нито какво би трябвало да правя, нито в какъв бог би трябвало да вярвам… Това, че не знам, ме притеснява, макар че докато съм жив, повече няма да науча. Човек винаги се стреми да категоризира всичко, страхува се от хаоса, от безпорядъка. Колкото и напреднала да е науката днес, ние пак не знаем нищо, на фона на всичко което може да се знае. Но е добре, че се търсят отговори… Макар че, от друга страна, една мравка е неспособна да кара кола, камо ли да я разбере, и така ще бъде винаги. Така и ние може би никога няма да разберем някои неща.