“Grunge is not dead!” – това послание крещи последният албум на легендарната деветдесетарска банда Stone Temple Pilots. Много хора смятат, че краят на тази епоха от музиката си отива от този свят заедно със създателя ѝ – Kurt Cobain. Това определено не е така и много музиканти през годините го доказаха. Хубавото е, че и през второто десетилетие на 21-ви век качествен гръндж продължава да се прави и основите, положени в Сиатъл, са все още здрави. Меланхолични на моменти и експлодиращи в други, братята DeLeo все още не са забравили рецептата за записване на качествена музика и вторият им пореден едноименен албум доказва това напълно.
Когато за първи път чух “Plush”, се запитах дали има друго парче, което толкова да олицетворява цял един стил. Оказа се че не е песен, албум е! “Core” (1992) е много по-гръндж от един “Nevermind” например и именно популярността на емблематичния за Nirvana запис го доказва! Защото грънджът определено не е комерс и най-вече не е за всеки. Той е болен, суров, гаден като сутрешна сиатълска мъгла и не отговаря на важни за съществуването на човечеството въпроси като: “дали ше ти пръсна дисплея и панела?”. Така че когато видиш как някоя петнадесетгодишна кифла си тананика в градския “Smells Like Teen Spirit”, това не е грънджарско – тъпо е, а и шансът да слуша Тита също не е малък.
Макар да са родом от Калифорния, Stone Temple Pilots носят духа на Сиатъл в себе си, като една от причините за това бе гласът на вече покойния Scott Weiland. След неуспешния експеримент с Chester Bennington, феновете на бандата бяха решили, че ако изобщо се стигне до нов албум, то той би звучал като Alice In Chains с William DuVall – твърде далеч от истината. Само че в лицето на новия фронтмен Jeff Gutt, STP не просто удариха десетката, а направо изкъртиха тройното 20, ако продължим да говорим на езика на дартса. Гласът на завършилия втори в X factor през 2013-а година музикант пасва като дялан камък в цялостната концепция на бандата, а отзивите във форумите също не закъсняха. Още след първия сингъл “Meadow”, хиляди фенове бяха приятно изненадани от новото звучене на бандата. Най-силно впечатление обаче остави изпълнението на класическите парчета като “Creep”, “Sex Type Thing”, “Wicked Garden” и “Dead and Bloated”, които Gutt успешно пречупва през своята собствена призма.
Относно новия албум на Stone Temple Pilots, можем да заключим, че слабо парче в него липсва. Освен “Meadow”, другите два сингъла – “Roll Me Under” и “The Art of Letting Go” – притежават необходимата деветдесетарска емоция, за да ги наредим до едни от най-запомнящите се неща, които бандата е записвала. Откриващата “Middle of Nowhere” просто те кара да я въртиш до побъркване. Само въпрос на време е лесно запомнящата се “Guilty” да се превърне в радио хит. Една от най-открояващите се композиции е “Just a Little Lie” – песен, която не може да бъде написана от всяка банда. Не бива да игнорираме и “Six Eight”, разполагаща с изключително силен двугласов припев. Лиричните “Thought She'd Be Mine”, “Never Enough” и “Finest Hour” също не са за подценяване, а закриващите “Good Shoes” и “Reds and Blues” придават завършеност на цялата творба.
Ако си ценител на деветдесетарското звучене, “Stone Temple Pilots” ще е един от фаворитите ти за албум №1 за годината, но все още сме в март и много музика предстои да бъде издадена!
