Австрия определено никога не е била световна сила по отношение на комерсиалния метъл, но за сметка на това ъндърграундът им винаги е компенсирал със стойностни попадения. Едни от представителите му, достойни за внимание, са Harakiri for the Sky и новото им творение “III: Trauma”. Най-впечатляващият факт в техния случай е, че групата се състои само от двама души: вокалиста V. Wahntraum с инициали J.J. и мултиинструменталиста Matthias “van Mattherhorn” Sollak, по-известен като M.S., които са нещо като австрийския еквивалент на френския гений Neige от Alcest. На първо слушане никой не би предположил, че в замисъла участват по-малко от поне трима-четирима души. Но не. Всичко е дело на гореспоменатия виртуоз M.S., който спокойно свири и композира като за цял оркестър. И неочаквано третият албум на дуото се оказва едно от най-интригуващите издания за 2016-а година.
Става дума за депресивен и атмосферичен пост блек метъл, който залага най-вече на сетивната дълбочина, отколкото на агресията по един колкото тягостен, толкова и вдъхновяващ начин. Подобно на банди като Agalloch, Lantlôs и Deafheaven, Harakiri for the Sky успяват да покажат едно по-различно и ценителско измерение на блек метъла, изключително музикално и многопластово в основата си. Отварящата “Calling The Rain” започва с чиста китара, пиано и мелодия, звучаща точно като от песен на Alcest, но освен нежните френски напеви на Neige, тук липсва част от деликатността на музиката им. Би могло да се каже, че австрийците показват по-суровата страна на стила предимно заради тежките вокали, които остават на преден план, докато фонът постоянно ескалира емоционално. Във “Funeral Dreams” звученето се втежнява още повече, заедно със запомнящите се рифове и изненадващо мелодичните сола. За момент музиката им зазвучава почти щастливо. Но само за момент. “Thanatos” започва по първоначалния депресивно-суициден начин, прелива в енергични партии и към средата внася липсващия досега лиричен вокален елемент. Лошото обаче е, че след това в “This Life as a Dagger”, “The Traces We Leave” и по-късно в “Dry The River” всичко става твърде еднакво и разтеглено във времето. Развръзката на песните е все по-непредвидима и не изцяло в добрия смисъл. Въпреки това, градацията на осемте композиции е успешна и завършва с кулминацията на емоционалния заряд в двете най-значими парчета от албума – “Viaticum” и “Bury Me”.
Цялостното усещане за “III: Trauma” е удовлетворяващо (доколкото може да бъде удовлетворяващ суицидният блек метъл), но нещо го отдалечава от пълния му потенциал. Нелогичността, прекалено многото слоеве и честата смяна на посоки размиват цялостната картина. И все пак, можем да го простим на група от такъв мащаб със сравнително кратка история. Когато изведнъж скочиш директно до толкова високо ниво, е нормално и критериите да станат по-недостижими. Важното е, че Harakiri for the Sky правят впечатляващ опит и сигурна заявка за нещо още по-голямо. И дори още по-травмиращо.
