И ето че най-сетне в забравените напоследък готик и даркуейв течения вятърът довява дългоочакваната глътка свеж въздух. Американците Bloody Hammers съществуват от четири години, за което време създават и същия брой албуми, но едва с “Lovely Sort of Death” вече е сигурно, че са все по-близо до това да открият себе си. А олдскуул звученето на новата им окултна приказка те запраща право в сърцето на 80-те – по един красив и носталгичен маршрут, с лека и загадъчна усмивка.
На първо слушане и още в откриващата “Bloodletting On the Kiss” веднага изпъкват явните вдъхновения, почерпени от групи като Tiamat, The Cure и Type O Negative, но представени колкото в ретро и автентична светлина, толкова в модерна и хитова – сякаш с единия крак в миналия век и с другия в настоящия. Освен най-уверено звучащата и изчистена музикална концепция в дискографията им, “Lovely Sort of Death” е и най-забележителният опит на мултиинструменталиста Anders Manga да се върне назад към наследството си, умело добавяйки и своя меланхоличен усет. За момент “Lights Come Alive” придава позитивна нотка с Peter Steel-ските си романтични напеви, но цялото временно щастие става на пух и прах в дуумаджийската “The Reaper Comes”. От “Messalina” натам отново надделяват готик вдъхновенията, които впрочем май им отиват повече. Доказателство за това са и по-забележителните моменти до края на записа, а именно антиподът на собственото си заглавие – смазващата “Ether” и дарк епиката “Shadow Out Of Time”.
Едни от малкото минуси са монотонността и еднообразната постройка на песните, които се забелязват най-силно към петата песен, но все пак най-важно тук е усещането. Тъмнината, морбидната атмосфера и готическият ужас са все неща, които албумът притежава в изобилие. Липсата на особена виртуозност се дължи на все по-далечното бягство на Bloody Hammers от психеделичната музика и дуум метъла, за сметка на приближаването им към готика, което се оказва все по-правилно решение. С няколко думи – не, “Lovely Sort of Death” не е шедьовър. И не, определено не е новият “October Rust”, но със сигурност си заслужава вниманието. Защото го печели достойно с всеки сивкав нюанс на печалния си мрак.
