В последните няколко години голямата четворка на американския траш почти успя да намери правилния път - този към корените. Най-големите по всички показатели – Metallica, най-сетне извадиха албума, за който повечето от нас си мечтаеха. “Death Magnetic” е лекарството, изцеляващо шизофреничната психоза, породена от преслушването на ушеизнасилвачите “St. Anger”, “Reload” и “Load”. Slayer, от които чакаме съвсем скоро нова гилотина, през почти цялата си кариера останаха праволинейни - изключваме пънкарския и ненужен “Diabolus in Musica” и виждаме, че убийците продължават да си вършат кървавата работа. При Anthrax нещата са най-нестабилни. От 2003 година насам те не са издавали нищо, а сега, когато мош легендите (отново) останаха без вокалист, не е ясно кога/дали насроченият за тази година “Worship Music” ще види бял свят.

Главните герои в това ревю - Megadeth, както всички нормални хора (макар че Dave Mustaine не е обикновен човек), направиха грешки. Хубавото е, че ги осмислиха бързо и престанаха да произвеждат звукови буламачи като “Cryptic Writings” или “Risk”. “The System Has Failed” от 2004 е класика, а под звуците на (вече) предпоследния “United Abominations”, средностатистическият метъл фен с кеф можеше да си потроши главата. Мащабно, социално ангажирано... силно произведение. Времето неумолимо лети и ето че настъпи моментът да ни бъде представен новия опус на Mustaine и приятели. Легендарният лидер на Megadeth съвсем скоро отбеляза, че това е дискът, с който най-много се гордее от времето на “Rust in Peace” насам. Лесно е да се досетите, че фронтменът, идеолог и символ на групата се опитва индиректно да ни каже, че новият е всъщност и втори най-добър запис в дискографията на култовите американци. За огромно мое съжаление, същото не мога да кажа и аз. “Endgame” не може да стъпи на малкия пръст на последните два албума, камо ли на шедьоврите “Countdown to Extinction” и “Youthanasia”. Отделни препратки не липсват, но я няма онази перфектност на парчетата. Като цяло слабите композиции в “Endgame” притежават добри мотиви, които обаче не са доразвити по възможно най-добрия начин.

Началото на края на играта е дадено от двуминутния инструментал “Dialectic Chaos”. За краткото си времетраене песента ни залива с порой от сола. Dave Mustaine отдавна ни е показал какво може и подобно интро би могло да бъде погрешно възприето като излишна показност на умения, но всъщност “Dialectic Chaos” е пращящо от тяга, взривно начало на тавата, което дава добри надежди за по-нататък. Надеждите бързо ни биват отнети от второто парче - “This Day We Fight”. То има многозначително заглавие и текст, но не и хващащ съпровод. Бързашка спийд метъл песен, която звучи плоско и стерилно и не пожела да се забоде в съзнанието ми. Дори и качествените фрагменти от нея не струват, по простата причина, че отдавна сме ги чували в албумите на Megadeth. Подобно преповтаряне рано или късно нагарча. “44 Minutes” е почти бавна, хеви песен, която за разлика от предходната е вдъхновяваща и няма начин да не се хареса на феновете. Базирана на драматичен риф, дообогатена с насечени жици, масивни бас партии и дарена с незабравим припев, това е първата отлична част от албума, макар и да не може да бъде дефинирана като траш. Следва “1, 320” - вторият сингъл от “Endgame”, който от няколко седмици има титулярно място в плейлистите ни. Освен със страхотния, скоростен начален риф, парчето впечатлява и с олдсуул структурата си. Грубите, режещи китарни хармонии и вманиаченото гъгнене на Dave Mustaine са само предястията. Същинският деликатес идва една минута преди края, когато инструментите внезапно спират да отекват в колоните ни, с изключение на кратката, няколкосекундна двукасова партия на барабаните, въвеждаща ни в буря от сола. Култови похвати като този се използваха през осемдесетте. Пример: Metallica - “Seek and Destroy”. Стигаме до петата песен - “Bite the Hand”, която е една от най-слабите тук. Веселяшка, основно заради няколко закачливи рифа и текста, тя не заслужава голямо внимание. Megadeth са използвали същата формула и преди, но в пъти по-успешно. “Bodies” ярко контрастира на предходната, като е сред най-добрите попадения в “Endgame”. Тук се забелязва колко добре се е сработил Dave Mustaine с новия китарист на бандата - големия Chris Broderick. По средата между хеви и траш метъла, “Bodies” е перфектно структурирана, стегната и грабваща. Заглавното парче е и най-дългото в албума - почти шест минути. Независимо от настървеното ръмжене на вокала и солата, бъркащи болезнено в мозъка на слушателя, “Endgame” бързо омръзва, най-вече защото подобни на нея има в изобилие в творчеството на Megadeth. “The Hardest Part of Letting Go… Sealed With a Kiss” е безспорно най-доброто в новия албум. Тази полубалада идва шокиращо добре след локуми като “This Day We Fight” или “Bite the Hand”. Изпълненият с чувство глас на Dave Mustaine, акустичните пасажи, невероятно напрегнатите рифове и изненадващите симфонични мелодии са умело съчетани и внасят разнообразие в звученето на диска. Нетрадиционно парче за Megadeth, но напълно успешен експеримент. Деветата - “Headcrusher”, е единствената чиста траш резачка от “Endgame”. Tъй като “главотрошачът” е първият сингъл от тавата, вече е до болка познат на феновете - изключително яко, енергично и агресивно парче, което дълго ще остане в сетлиста на групата. Така трябва да звучат концертните трепачи! “How The Story Ends” е колкото банална, толкова и добра. Надъхваща песен с меко казано заразяващ припев и нито един слаб риф. Затварящата “The Right to Go Insane” e обикновена и слабичка композиция - не впечатлява с нищо. Безлично и крайно неподходящо парче за последното място в траклиста.

До какъв извод можем да стигнем, слушайки “Endgame”? В албума има точно шест готини песни и още пет абсолютно непотребни. За чист траш не може да става дума, но поне записът е тежък. Dave Mustaine започна да се повтаря, а дори и най-добрата приказка омръзва, когато я слушаме за хиляден път. Звукът е чудесен - все пак в продукцията има пръст Andy Sneap, a по смесването явно са хвърлени много усилия. Дали “Endgame” все пак няма да попадне сред петте най-добри траш плочи на годината? Абсурд! Пак казвам, това не е траш, а спийд/хеви метъл. Освен това едни Kreator също могат да ни предложат нещо шаблонно, но рядко създават слаба творба. Artillery, Sacrifice, Evile, Municipal Waste са далеч по-бързи, технични и добри в творческо отношение. Поне този път.

Винаги съм си задавал един въпрос, на който всеки път не зная как да отговоря. Какво следва завбъдеще? Човек никога не знае какво ще направят Megadeth. Може би още един албум от ранга на “Endgame” - полузадоволителен. Може би няма да има повече напъни. А може би все пак ще доживеем още един шедьовър. Говорим за Dave Mustaine, все пак...