Най-накрая дойде моментът, в който ще си поговорим по-сериозно за Alestorm. Цяла година мина без никаква следа от пиратите. Хората с основание започнаха да се безпокоят – погледни заглавието на последния им албум: “Sunset on the Golden Age”. И какво трябваше да означава това? Залезът на Alestorm? Именно тези загатвания, които шотландците оставиха след себе си, направиха следващия им ход меко казано непредвидим. Породиха се и съмнения дали изобщо ще има следващ ход. Пък и стоящият зад руля Christopher Bowes постигна огромни успехи, превъплъщавайки се в зъл магьосник – разказвач на героични истории в пауър проекта Gloryhammer. Тежки времена бяха настъпили за Alestorm.
Добрата новина за феновете – и съответно ужасна за хейтърите – е, че пиратската шайка отново е на линия, настървена за приключения, злато и алкохол. Тазгодишният запис еднозначно показва накъде ги тегли сърцето – “No Grave but the Sea”. Сега вече идва и другият въпрос – как новото попълнение в дискографията им се нарежда до предшествениците си. Всеизвестен факт е, че първите два опуса на морските вълци остават ненадминати. “Captain Morgan’s Revenge” (2008) и “Black Sails at Midnight ” (2009) се считат за класики в целия многообразен пауър/фолк метъл. “Back Through Time” (2011) не успя да продължи по попътния вятър и остана междинен посредник на класиките със затварящата глава – “Sunset on the Golden Age” (2014).
“No Grave but the Sea” е нещо съвсем различно, но запазващо пиратския дух. Все още са налице акордеоните и тромпетите, клавирите и екзотичните добавки като укулеле. Това е почеркът на капитан Bowes, но под типичните за Alestorm белези се крие композиторски най-изпипаният материал, издаван под това име. В момента, в който пиша този текст, групата все още не е представила сингъл. Обикновено в такива случаи всеки човек, занимаващ се с ревюиране на музика, едва ли не може да предрече коя песен ще заема тази почетна позиция. Тук това е невъзможно. Всичко е направено, така че да се забива в главата още на първо слушане. Няма един потенциален хит, всичките десет произведения са такива. В “No Grave but the Sea” се натъкваме на разчупени моменти с груув/метълкор насока. Сериозно, такива са едноименната песен, както и носещата името на групата – “Alestorm”. Имаме типично веселяшки попадения, като лесната за припяване “Mexico” и “Bar ünd Imbiss”. Специално внимание заслужават “To the End of the World” и “Pegleg Potion”, които ще върнат носталгичните фенове в ерата на “Captain Morgan’s Revenge”, а движещите се една след друга “Man the Pumps” и “Rage of Pentahook” ще те накарат да се чудиш дали всъщност не си пуснал без да искаш “Black Sails at Midnight”. За финал е оставена дългата прогресив пиеса, която стана обичайна за последните три албума на пиратите. Макар че в това отношение ненадмината остава песента-гигант “Death Thores Of The Terrorsquid”, закриващата тук, “Treasure Island”, е приятна и също препраща към ранното творчество на групата. А ако съвсем случайно се окаже, че не само не харесваш пиратите, но и открито ги мразиш, пусни си шестото парче – почти сигурно е, че на теб е посветено.
Alestorm надминаха себе си тази година. Както ще се окаже, “No Grave but the Sea” е не само един от най-добрите им албуми изобщо, но и едно от големите попадения на 2017-а.
