All That Remains някога бяха асоциация с качествен метълкор. Бяха една от по-надеждните групи, макар и да попадаха в Starter Pack категорията – професионализъм налице имаше. Разпознаваем стил, множество хитове, експертна и влиятелна китарна работа, както и по-широк жанров диапазон. Но после нещо стана и години наред от тях получавахме само издания, за които и “разочароващи” е слабо описание. Стилът беше същият, но звучеше уморен и износен – нямаше никакви хитове, никаква креативност. И след такава жестока суша, може би има надежда за промяна.

Само началото на “Madness” е показно – по-тежко, по-агресивно и макар нескопосано, то инкорпорира в себе си някаква тема чрез креативни вметки. А само това е повече, отколкото може да се каже за изданията от “For We Are Many” до тук. А със следващия, заглавен трак разбираме, че и по-широкият жанров диапазон се е завърнал. Парчето е по-бавно, но значително по-енергично изпълнено, за разлика от множеството опити за подобни песни. От конструкция до реализация, тук се усеща същински опит за качество. Пък и докачливият, макар и елементарен припев помага значително! Това също липсваше дълго време. За някои хора скокът от метълкор към модерен метъл от трак на трак може да е дързък, но нека тези, които се оплакват, си спомнят, че точно това отличаваше групата в миналото. Както и пънкарските примеси, които отново са налице и са точно такива, каквито ги обичахте. Може да се направи коментар, че обработката на крещящите вокали на моменти е нетипично куха, та до неприятност, и е неясно с каква цел е направена, но това е положението. И гледай ти – следващият номер в траклиста има готина кукичка, както и типичен за стария стил на бандата припев, а и избраната тема е повече от подходяща за случая. Е, сега... ще допуснем едно клиширано кънтри-рок парадоксче с крадени прогресии, защото за три стабилни попадения от години насам, поне толкова може да се плати. А и не е зле – смесица между Nickelback и Steven Curtis Chapman трудно се отказва, най-малкото заради идеята. След това се връщаме към каквото трябва, което е добрата новина! Забелязва се, че пианото е повтарящ се мотив в албума – стабилен подбор, който прави впечатление. От тук започва редица от силни парчета в правилния стил, с добро изпълнение, на значително по-подходящо ниво. Преминаваме отново през жанрова промяна, както и през две балади, но все осъществени стабилно и по-амбициозно.

Истината е, че “Madness” не е идеалният албум. All That Remains са се справяли много по-добре от това. Но пък това е много по-добре от онова. Отново липсва абсолютен хит, но пък по-добре няколко мини-хита от нищо. Стилът на групата е налице – видимо е, че най-важното е съхранено. Изданието може и да има твърде широки жанрови граници, но всичко е изпълнено достатъчно добре, че да не тежи. “Madness” е най-доброто, което сме чували от този състав от години насам, а това е немалко постижение, предвид че след последния албум мнозина от нас ги бяха отписали. Сега остава да се качи летвата на няколко пъти, да си спомнят какви сола имаха навремето, да се изчистят странните обработки и може би след време All That Remains пак ще окупират мястото, което някога заслужиха.