Две години след невероятния “Extinct”, който разкри по-романтичния и нежен образ на любимите ни португалци, сега Moonspell показват един тежък и също толкова емоционален, но много по-личен албум. “1755” е не просто концепция от десет свързани части, а една цяла и разтърсваща история с огромно значение и смисъл, застинала дълбоко и завинаги в сърцето на всеки португалец. Днес е време тя да бъде съживена и разказана на света по най-истинския възможен начин.
Голямото Лисабонско земетресение, случило се в Деня на Вси Светии през 1755-а г. е една от най-разрушителните трагедии в историята на Европа, която почти изцяло унищожава столицата на Португалия и съседните райони, вземайки живота на близо 100 хиляди души. Земетресението с магнитуд от 9 по скалата на Рихтер, а след него множество пожари и опустошително цунами разпокъсват града и нанасят невероятни щети и трайни белези в съзнанието на португалците. Векове след природната катастрофа и физическото прераждане на изпепеления Лисабон, Moonspell изживяват отново най-големия кошмар, сполетял страната им, като за първи път създават албум изцяло и само на родния си език.
Записът започва с вече познатата ни “Em Nome Do Medo”, която присъства и в първата половина на двойния “Alpha Noir / Omega White”, но този път е представена в нова и драматична оркестрална версия, дори още по-въздействаща от оригиналната и играеща ролята на нажежаващо затишие пред буря. Напрежението продължава да расте и с едноименната песен, която постепенно започва да се връща към тежкия и олдскуул звук на бандата, но в същото време се придържа най-вече към мелодичната ѝ страна. Украсата от ориенталски мотиви в последно време е нещо доста необичайно за състава и дори леко напомня на последните творби на стилово напълно различни групи, като Orphaned Land например, но по един загадъчен и въздействащ начин пасва идеално в цялостната концепция. “In Tremor Dei” или “В страх от Бога” продължава по същия експериментален път, но внася повече емоция с помощта на гост-вокалите на Paulo Bragança. Той разказва за горящия Лисабон, разпадащ се на късчета под небето, откъдето Бог наблюдава безмълвно гибелта на собствените си творения. Името на “Desastre” говори само за себе си и изобразява самия ход на жестокото бедствие, в което природата вилнее с пълна сила и безмилостно взема хиляди жертви – беззащитните “роби на Бога”. Парчето започва като извадено от “Night Eternal” – звучене, което почти се беше загубило или поне преобразило до неузнаваемост именно след шедьовъра от 2008-ма. “Abanão” също напомня все повече и повече на класическите Moonspell, които не сме чували от твърде много години в този им вид, но чарът им продължава да е все така омагьосващ. Скоро идва ред на “Evento”, която е своеобразната кулминация на събитията – краят на бедствието, след което всичко полека утихва в прах и разруха. Но всъщност нещата са далеч от затишие, защото след края идва най-впечатляващото. Прекрасните “1 De Novembro” и “Ruínas” на свой ред говорят за живота след най-голямото падение и за силата да се изправиш и да продължиш напред, дори когато всичко изглежда изгубено; когато целият ти свят е буквално разкъсан на дребни парченца и всичко наоколо тъне в отчаяние. Дори след най-безмилостната и ужасяваща природна стихия, португалците успяват да се съвземат и да направят невъзможното: да издигнат отново сринатия из основи град, борейки се години наред, за да поставят ново начало за народа и страната си. И, както допълва “Todos Os Santos”, те стават по-силни от всякога, въпреки волята на всички богове, въпреки природата, въпреки отчаянието, ужаса и смъртта.
“И Всите Светии не стигат, в Португалия отново е ден!”
“1755” завършва с божествения кавър на групата Paralamas do Sucesso – “Lanterna Dos Afogados” или “Морския фар на удавниците”. Макар и не авторска, песента се вписва великолепно във финалните редове на музикалния разказ, с който Moonspell за пореден път се доказват като състав, достоен за гордост на цяла Португалия и благодарение на който пламъка на историята ще гори ярко още години наред.
