Едва ли би ви било нужно повече от едно слушане на кое да е издание на Diablo Swing Orchestra, за да разберете, че това е специална група. Да, може би няма да ви допаднат за ежедневна употреба, но ще усетите дълбоко в себе си, че дори самото им име излъчва нещо уникално. Как изобщо се комбинират класически идеи, витаещи около джаза, суинга и кой ли не още жанр, пък продължава да се води тежка музика и звучи добре?
Истината е, че такива групи има в изобилие, но малко от тях се справят на нивото на DSO. Фактът, че бандата държи на качеството – видимо в изпълненията им с истински инструменти, разнообразието от звуци и стилове, които ползват, и цялостния подход към творчеството – говори достатъчно. Тези факти бяха достатъчни, за да се издържи една петгодишна тишина от тях, на която сега се слага край с дългоочакваното ново издание.
“Pacifisticuffs” не губи време да доказва своето съществувание, теза или ниво, а директно започва. Самата интродукция в труда е паразитен, майсторски композиран хит, нашарен от звуци и емоции. Албумът говори по вълнуваща за ерата ни тема – личната свобода във всичките ѝ форми, за които неминуемо се досещате. И впечатлява по начин, който е същевременно нов, заради метафорите си, както и искрен, което е рядко постижение. Жанровата рамка тук е по-отдалечена от суинга и носи духа на произведения като „Коса”, но прекарани през призмата на състава. Впечатляваща е и обработката, която е крайно контрастна, сякаш от игривата ера на музиката, в която продуцентите не бяха сигурни дали искат плътно звучене във всеки трак. Феновете на този тип звук ще забележат кристалната яснота на партиите и ще останат доволни от разделението на ниските и средните честоти. Стилът този път е по-прогресивен от преди, главно заради композициите, които все пак съумяват да бъдат обединени по звук и тема. Самите те са брилянтни и запомнящи се, но не са типичният хит, който предизвиква желание за въртене до омръзване. Оценяването някак приключва с парчето и оставя място на следващото да изиграе своята роля, което от слушател до слушател ще се оцени по различни начини. Макар тежестта да е привидно на заден фон, тя е постоянна като философия, а малкото песни, в които липсва, сияят с множество други качества. Цялостно, траклистът сякаш опитва да е едновременно мюзикъл и албум, но рамките не съвпадат и се усеща разделение. Но това реално е без значение, докато музиката остава толкова напевна, освобождаваща и силна.
След пет години тишина, оркестърът показва промени и постоянство. Качеството отново е на ниво, но подходът е различен. На феновете на техния джазов стил ще им липсва този привкус, но това никак не премахва ценното в “Pacifisticuffs”. Както самият труд призовава – ако си отворите ума, ще откриете адско количество музика (и музикалност) за усещане и уважаване тук. Въпреки дългата пауза, групата не е изгубила чувството, което произведенията ѝ носят – още са едно от онези имена, които винаги успяват да развълнуват и изненадат.
