Съвременните метълкор изпълнители са нещо като френските поети символисти от XIX век, или поне така се опитва да ги възприема обширното метъл общество. Далеч съм от мисълта, че всеки фен на тежката музика е чел Бодлер, Верлен, или Рембо, но логиката е там някъде. Идеята е, че и в двата случая позата е в центъра на събитията.
Когато се прави съпоставка между френските и българските символисти, като изключим приблизително стогодишната разлика между едните и другите, веднага се установява, че докато при французите по-скоро говорим за бунт срещу статуквото, то при българите (Яворов, Дебелянов и др.) говорим за болка. Тя е ключова и при двата типа символисти, но при първите (французите) е изкуствено създадена, за да разклати здравите основи на общоприетото, докато при вторите (българите) е съвсем истинска и сърцераздирателна.
Така е и в музиката, и по-конкретно в поджанра, който разглеждаме в момента. Години наред метълкорът беше музиката на тийнейджърите и не се възприемаше достатъчно сериозно от останалите. Причината беше именно в това, че много групи прекаляваха с емоционалността си, а когато тя е преиграна дори малко, повярвай, усеща се. Но когато говорим за чиста, искрена болка, говорим и за истинско изкуство.
При Architects болката е силна, а раната е още прясна. Животът и смъртта, и болестта, не прощават на никого. Неотдавна китаристът и съосновател на групата, Tom Searle, загуби битката с рака, а останалите членове се разделиха преждевременно със своя колега, приятел, брат. В такива моменти само един истински творец е способен от собствената си трагедия да изгради произведение на изкуството. Момчетата от Architects направиха точно това.
“Holy Hell” е албум, в който мракът и светлината, респективно смъртта и животът водят битка без край. Лирическият герой е раздвоен и буквално разкъсан между осъзнатото и неосъзнатото, между познатото и неизвестното. Той се опитва да приеме, че страхът от смъртта не трябва да е основателен. Да се предадеш в нейните обятия не е поражение, но докато си жив, не можеш да осъзнаеш това – прозрението идва посмъртно, beyond my final heartbeat (“Death is not Defeat”).
Вижда се, че още от откриващото парче групата разкрива картите си. Целият албум следва философията, че всички сме смъртни (“Mortal After All”) и трябва да ценим времето си на Земята. В крайна сметка смъртта е неизбежна и дали ще се страхуваме от нея, или ще я приемем като нещо естествено, зависи само от нас, но нагласата ни няма да промени края. Желанието за безсмъртие е символ на човешкия егоизъм. То се реализира с липса на привързаност, със самоизбрана самота – самоналожена смъртна присъда, но много по-лоша и депресираща (смъртта е моментна, а самотата може да е вечна).
В “Holy Hell” музикантите от Architects намират отдушник на цялата болка, насъбрала се в тях след изживяната трагедия. Освен това, без да искат, те ни изнасят и интересен урок за живота, който би накарал всекиго да се замисли. Албумът показва и че групата има амбицията и реалните възможности да е сред най-големите не само в метълкора, но и в метъл музиката като цяло. “Holy Hell” отдава почит и към паметта на Tom Searle, което го прави особено емоционално наситен, тежък и непреходен.
