Grand Magus си остават една от малкото съвременни банди, които успяват да звучат непогрешимо олдскуул, без да експлоатират онази дразнеща ретро носталгия, караща много иначе кадърни музиканти да изглеждат комично. В една друга епоха те навярно щяха да са сред най-големите метъл имена, но дори и днес музиката им увлича силно, макар и в по-ъндърграунд мащаб – и по всичко личи, че това им е напълно достатъчно.
След близо 20 години на сцената, тепърва да очакваме някакви изненади от шведското трио не е особено мъдро. Деветият им студиен опус, “Wolf God”, е рекапитулация на много от класическите черти на стила им, като експериментите от предшестващия го “Sword Songs” до голяма степен са изоставени в полза на едно отчетливо завръщане към творческите корени на групата. Познатите блусарски влияния и дуумаджийско настроение се преплитат неусетно в преобладаващо среднотемповото изложение на песните. Характерното за по-късния им период епично начало тук не е така доминиращо, но когато решат да прибягнат до него, резултатът е изключително ефективен. Както обикновено, добри думи заслужава фронтменът JB Christoffersson, който съумява да насити изпълненията си с много заразителна емоция, и то без да преиграва нито за момент.
Този път Grand Magus залагат на максимално прости и директни композиции, в които липсват каквито и да е разсейващи слушателя украшения. Началото, поставено от заглавната пиеса, “A Hall Clad in Gold” и “Brother of the Storm”, е по-бавно и рифово-ориентирано, за сметка на бомбастичното внушение, което свикнахме да очакваме напоследък от състава. Химнът “Dawn of Fire” обаче възстановява баланса навреме с грабващата си мелодия и величественото си настроение, които те пренасят право във вихъра на кървав викингски набег. Епизодични намигвания към вечните Judas Priest откриваме в убийствената скоростна резачка “Spear Thrower” и превъзходните сола на “Glory to the Brave”. “He Sent Them All to Hel” е сред по-незапомнящите се парчета в албума със своята хард рок фраза, но “Untamed” слага повече от убедителен финал с експлозивна енергия и феноменален припев, който е обречен лайв злоупотреба.
Без да достига нивото на шедьоври като “Iron Will” и “The Hunt”, “Wolf God” е поредно солидно попълнение в дискография на шведите. Макар донякъде да ограничава творческите им хоризонти, тяхната присъща упоритост в преследването на един традиционен стил е това, което в крайна сметка придава толкова много характер и обаяние на музиката им.
