Иде зима. Температурите падат, дегизирани в червено старци се опитват да ти продадат всичко от кукла за секс до ново жилище, а обзети от предпразнична психоза тълпи задръстват моловете в стремеж да задоволят изконния си нагон към банкрута. И докато в подготовка за предстоящите тържества едни измъчват телата си, други – душите си, а трети – съседите си, ние от Metal World слушаме, главоблъскаме се и пишем.
Да се обобщи случилото се в света на тежката музика за поредна година може би ти се струва рутинна задача, но екипът ни всъщност я приема изключително сериозно – дотам, че членовете му се разделяха с работодателите си, прекратяваха дългогодишни връзки, а някои дори отложиха раждането на наследниците си за след това епохално събитие. В резултат на тези саможертви и колективни усилия получаваш нашия традиционен списък с двадесет и пет заглавия, с които си струва да запомниш 2019-а. Наздраве!
25. Lacuna Coil – Black Anima
Lacuna Coil са в най-силния период от кариерата си. След като с ”Delirium” (2016) стъпиха в правилната посока, сега крачките им са още по-уверени. “Black Anima” е най-добре изпипаният албум на италианците. Мрачен, тежък, модерен. Какво повече му трябва на едно метъл издание, за да е успешно? Под контрола на басиста Marco Coti Zelati ниските настройки и брейкдауните вече са се настанили дълготрайно в музиката на Lacuna. Само за няколко години тази група се промени из основи – и визуално, и звуково. А на нас тази новост много ни допада. Затова, като символ на новото начало, “Black Anima” е сред най-добрите албуми за годината.
Чуй: Layers of Time
24. Killswitch Engage – Atonement
Какъв по-добър начин да отпразнуваш двадесет години на сцена, ако не с нов албум? Killswitch Engage избиха рибата с новия си запис, озаглавен “Atonement”. Американците не изневериха на себе си и ни представят метълкор в класическата му форма. Няма как да си фен на тази музика и да останеш разочарован от чутото. Дали “Аtonement” ще се превърна в класика като “The End of Heartache” например – времето ще покаже, но попадането в годишната ни класация е една много сериозна предпоставка това да се случи!
Чуй: Тhe Signal Fire
23. Ancient Bards – Origine
След като в първите си три албума успешно емулираха стила на своите учители, вечните Rhapsody, този път Ancient Bards опитват нещо наглед немислимо – да го надскочат. Макар изразните им средства да остават същите, италианците изстискват целия си талант в “Origine” и резултатът е техният най-амбициозен и многолик албум до момента. Прочувствен и агресивен, детайлен и многопластов, той обединява най-доброто от европейското класическо наследство и съвременната метъл изразителност в нещо, което е достойно да бъде саундтрак на епичен фентъзи филм. Симфоничният пауър метъл вече има своите нови знаменосци.
Чуй: Titanism
22. Borknagar – True North
Докато очакваното напускане на Vintersorg успя да разклати устоите на Borknagar, може би тъкмо неговата липса вдъхна така необходимите сили на колегите му да създадат албум, който да поставим близо до колосалния "Urd". С над едночасово времетраене, музикантите представят палитрата си от блек, прогресив и фолклорни мотиви с реверанс към класическия Хамънд тон в отбрани композиции. Знаковият глас на ICS Vortex и блестящите включвания на клавириста Lazare са неделима част от магията на Borknagar, но отвъд завесата от първокласни вокали прозира още по-гениално композирана музика – идеален акомпанимент на стихийната красота на норвежките пейзажи, вдъхновили Borknagar за най-впечатляващия им албум в последно време.
Чуй: Thunderous
20. Whitesnake – Flesh & Blood
На рок сцената вилнеят имена, които е трудно да бъдат рамкирани в определения. Whitesnake са сред тях. Самото им название се е превърнало в нарицателно за сакрално усещане, което може да бъде достигнато единствено чрез музика. И е страхотно, че 13-ият подвиг на тези великани е извършен достойно, доказващ 40 години опит. “Flesh & Blood” e албум, обитаван от духа на рока. Концертен звук, пъстра композиция и брилянтна обработка са сред определенията, които идват на ум при опит да се опише изданието. Но когато музиката звучи просто както трябва, идва момент, в който всичко останало спира да има значение.
Чуй: Flesh & Blood
21. Evergrey – The Atlantic
Тазгодишният шедьовър на Evergrey е не само поредното попълнение в непрекъсната им досега поредица от постоянно надграждащи се един друг албуми, но може би и един от най-добрите такива от самото начало на кариерата им. “The Atlantic” е и изненадващо тежък – както стилово, така и емоционално. Китарите звучат по-изпипано от всякога, а гласът на Tom Englund както винаги разбива сърца, чупи прозорци и никога не ти стига, колкото и да го слушаш. Едва ли някой може да си спомни много ясно последния път, когато Evergrey са го разочаровали и най-вероятно скоро няма да има нов такъв момент, защото изглежда, че шведите са стъпили доста здраво на върха и нямат никакво намерение да слизат оттам.
Чуй: All I Have
19. Soen – Lotus
След три добри, но недотам отличаващи се с истински удивителни качества творби, Soen най-сетне издават своя магнум опус. За разлика от “Tellurian” и “Lykaia”, “Lotus” печели по два параграфа – вокалите на Ekelöf са в пъти по-осъзнати и контролирани, а продукцията е на нивото, на което трябва да бъде, за да издигне музиката на проекта на нужната висота. Тежките рифове в парчета като “Rival” и “Lascivious” контрастират с иначе мелодичната страна на албума, постигащ баланса, който досега все убягваше на Soen. Химията между музикантите ги кара да звучат като отлично смазана машина за иновативен прогресив, вече напълно способен да остави името на създателите си в модерната история на музиката.
Чуй: Lotus
18. The Great Old Ones – Cosmicism
За разлика от масовите групи, използващи творчеството на Х. Ф. Лъвкрафт като маркетингова стратегия, вместо вдъхновение, The Great Old Ones надскачат и без това високото ниво на “EOD” с цял научен труд, облечен в умопомрачителен пост блек метъл с елементи на шизофрения и тежки халюциногени. Китарното трио отговаря за френетични резачки, атакуващи слушателите по време на най-сложните композиции в “Cosmicism”, а атмосферичните моменти отразяват кошмарната лудост в творчеството на литературния хорър майстор. Французите за пореден път излизат извън всякакви жанрови ограничения и създават монументална творба, достойна да озвучи второто пришествие на Ктхулу.
Чуй: Lost Carcosa
17. Turilli / Lione Rhapsody – Zero Gravity (Rebirth and Evolution)
Не е изненада, че точно проект на Luca Turilli ни кара да простим посредствените напоследък издания на Rhapsody of Fire. Отново сработвайки се с ядрото на предишната си група (без Alex Staropoli), Luca записва изпреварил времето си албум, способен да задоволи фенове както на филмовата музика, така и на прогресив, пауър и мелодичен метъл с неокласическа окраска. Титаничният Fabio Lione се откроява с едни от най-ярките певчески линии в кариерата си въобще, а гост вокалисти като Elize Ryd (Amaranthe) и Mark Basile (DGM) придават допълнително хитови елементи на парчетата. Радващ се на блестяща продукция и лишен от всякаква скука, “Zero Gravity” е бъдеща класика.
16. ISON – Inner – Space
Съзнателно или не, с времето се научаваме да търсим в екстремната музика все повече техничност и информационна наситеност, но понякога една стъпка назад е далеч по-нужна от поредния скок напред. Първият дългосвирещ опус на шведския проект ISON грабва от първата секунда с болезнено красивия си минимализъм. Тук характерното за състава съчетание между електронен ембиънт и пост рок естетика рисува безбрежни пейзажи, а извънземните вокали на Heike Langhans те обгръщат в успокояваща прегръдка. Наситено атмосферичен, замечтан и в крайна сметка напълно обсебващ, “Inner – Space” звучи като същинско откровение от дълбините на космоса.
Чуй: ISAE
15. Leprous – Pitfalls
Мислиш си, че знаеш какво свирят Leprous? Не, не знаеш, повярвай. Норвежците са достатъчно директни в творческия си изказ, за да разбере всеки, че те свирят каквото поискат, както поискат. И винаги ще им се получава. В “Pitfalls” има поп песни, които могат да накарат най-големите поп изпълнители да се скрият от срам. В “Pitfalls” има и поп песни, които могат да бъдат представени на Евровизия и да спечелят без проблеми, без оглед на останалите обстоятелства. Сериозно. Освен това в “Pitfalls” има и рок, инди, алтърнатив, соул и какво ли още не. Ако това не е прогресив, здраве му кажи.
Чуй: Alleviate
14. Gloryhammer – Legends from Beyond the Galactic Terrorvortex
Ако сте запознати с Gloryhammer, знаете какво да очаквате от “Legends from Beyond the Galactic Terrorvortex”, който е също толкова музикантски и технически съвършен, колкото предшествениците си. А ако не сте – поемете си дълбоко въздух и се запознайте с една от най- интересните и противоречиви пауър метъл банди през последните години. Формацията на Christopher Bowes (Alestorm) се стреми да създава амбициозни концептуални албуми на фантастична тематика в най-добрите традиции на жанра и напълно успява. Особеното е, че превръща клишетата на жанра и собствената си митология в бомбастична пародия (в духа на Nanowar of Steel и GWAR), каквато могат да сътворят единствено музиканти, познаващи творчеството на пауър метъл класиците из основи.
Чуй: Gloryhammer
13. Hammerfall – Dominion
Много групи се изчерпват музикално, когато трябва да създадат единадесетия си студиен запис. Всъщност не много банди изобщо стигат до такава бройка издания. Е, Hammerfall определено не са от тях и направиха албум, който дълго време ще радва феновете. Шведите звучат класически и не биха разочаровали нито един свой почитател, открил ги преди повече от двадесет години с легендарния “Legacy of Kings”.
Чуй: Never Forgive, Never Forget
12. Myrath – Shehili
С петия си студиен албум тунизийците Myrath не успяват да се докоснат повторно до съвършенството на “Legacy”, което обаче далеч не означава, че бандата разочарова. “Shehili” е първокласен симфоничен прог-пауър метъл със задължителните ориенталски мотиви, които правят Myrath толкова специални и отличителни, а балансът между разнородните елементи е запазен и постигнат с лекота. В текстовете си момчетата продължават да разказват интересни истории, като този път са си позволили да се разпрострат още по-широко и да повдигнат темата за световни проблеми в песни като “Dance”, разказваща за сирийски танцьор, заплашен от Ислямската държава. Въпреки тежестта си, посланието против тероризма стои напълно естествено и непринудено в музиката на Myrath, за което заслужават адмирации.
Чуй: No Holding Back
11. Sabaton – The Great War
Sabaton за пореден път извършват завиден историческо-музикален подвиг. Този път изразните средства са вдъхновени от ерата на Първата световна война, а там определено има материал. Шведите се справят с материала вдъхновено и емоционално, чрез тържествени и паразитни композиции. Особено впечатление прави допълнението “History Edition”, което добавя така нужния понякога контекст към всяко от парчетата. Sabaton са новият учител по история на детето ви. И така е най-добре и за него!
Чуй: 82nd All the Way
10. Cellar Darling – The Spell
Kакто моят приятел и колега WingWriter бе написал за тях – това е музиката на бъдещето! Звучи пресилено, особено когато говорим за швейцарци, които са по-популярни с тиролските си песни, но Cellar Darling успяват по удивителен начин успяват да обединят тежкия звук с фолк, прогресив и психеделия. На пръв прочит това звучи като невъзможна комбинация, но след като ги чуеш веднъж, няма как да ги сбъркаш след това.
Чуй: Death
9. Slipknot - We Are Not Your Kind
Slipknot преживяха грандиозна метаморфоза, чийто извратен климакс се манифестира в гръмкия “We Are Not Your Kind”. Този албум не е просто траклист, а по-скоро становище, отправено към самите тях. Американците никога не са звучали толкова сурово, както в музикален, така и в лирически аспект. Този труд не е за всеки, но е и нещо повече от просто албум – то е доверие, показано към феновете. Slipknot показват все нови лица зад маските си и този път сякаш вярват, че искаме да ги разберем.
Чуй: Nero Forte
8. Tool – Fear Inoculum
Най-дългото и нетърпеливо чакане в историята на метъл музиката най-сетне приключи. Да, след 13 години тишина Tool наистина издадоха нов албум. С почти пълна сигурност може да се каже, че “Fear Inoculum” оправдава и надскача всички очаквания на фенове и критици и успокоява всички страхове от провал – албумът звучи сякаш 13-годишна пауза изобщо не е имало и “10,000 Days” е излязъл ден преди това. Maynard Keenan и компания са все така гениални, автентични и различни от абсолютно всичко друго, а завръщането им определено е едно от най-хубавите неща, случвали се някога в музиката.
Чуй: Fear Inoculum
7. DragonForce – Extreme Power Metal
За поредна година DragonForce не разочароват феновете си. Стандартът, който музикантите наложиха, е голям и неслучайно те заемат една от челните позиции в класацията ни. Скорост, техника и пауър – това са думите, които най-добре описват последния студиен запис на Herman Li и компания. Без съмнение, “Еxtreme Power Metal” би бил възможно най-добрия подарък за Коледа на всеки един пауър метъл фен.
Чуй: Razorblade Meltdown
6. Insomnium – Heart like a Grave
Очакванията към Insomnium бяха големи след титанична поредица от албуми като “Across the Dark”, “One for Sorrow”, “Shadows of the Dying Sun” и “Winter’s Gate”. Добрата новина е, че едва ли някой ще остане разочарован. Присъединяването на китариста и композитор Jani Liimatainen, известен с работата си в Sonata Arctica и Cain’s Offering, като постоянен член на бандата несъмнено е допринесло за енергичното и вдъхновено звучене на Insomnium през 2019-а година. Музиката в “Heart like a Grave” се придържа към похватите, които работят най-добре за финландската меланхолична мелодет институция, макар и това да е за сметка на откровените изненади (каквито слушателите откриха във неконвенционално структурирания “Winter’s Gate”). Без да пренаписват историята на жанра, Insomnium продължават да доказват защо са едно от ключовите имена на екстремната сцена през 21-ви век.
Чуй: Heart like a Grave
5. Elvenking – Reader of the Runes - Divination
Damnagoras и компания са доказателство, че отлежалото вино е най-хубаво. Elvenking преживяха същински ренесанс с издаването на “The Pagan Manifesto” (2014) и “Secrets of the Magick Grimoire” (2017) – двата им най-прогресарски албума изобщо. В “Reader of the Runes – Divination” италианската пауър-фолк банда успява да намери перфектния баланс между по-епичните си опити и радиофоничното звучене на средния си период. Резултатът е динамична творба, която спокойно може да се нареди до техните най-силни и разнообразни издания, а стилистично би стояла добре между “The Scythe” (2007) и “Red Silent Tides” (2010).
Чуй: Under the Sign of a Black Star
4. Dream Theater – Distance over Time
Никак не им беше лесно на Dream Theater през последните години. От по-скоро разочароващото едноименно издание до крайно ексцентричния и дълъг “The Astonishing” (2016), критиките изскачаха отвсякъде. Тази година легендарната група реши да подходи неочаквано агресивно, правейки обратен завой към най-успешната си ера. “Distance Over Time” ни връща в началото на 90-те години и свежарското му намигване към класическия “Images and Words” (1992) няма как да не предизвика усмивка в старите фенове. Девет кратки, стегнати, мелодични, но и изсвирени с очакваната техника и прецизност парчета. Като истински виртуози, Dream Theater ни дадоха точно това, от което имахме нужда.
Чуй: Barstool Warrior
3. Alcest – Spiritual Instinct
Със “Spiritual Instinct” френският гений Neige успя да открие златната среда между метъл и шугейз. Истинска наслада е да слушаш как тъжните пост-блек композиционни постройки се преплитат с мръснишко чисти китари и замечтани напеви, които по-скоро могат да се окачествят като допълнителен инструмент, а не като вокали в класическия смисъл на думата. Кристалната продукция пренася усещането от музиката на съвсем друго ниво, а албумът е с вероятно най-добре звучащите ударни секции от всички останали издания за тази година. Тандемът Neige и Winterhalter работи все по-добре заедно и при това положение няма как да е изненада, че Alcest отново издадоха наистина стойностен продукт.
Чуй: Protection
2. Swallow the Sun – When a Shadow Is Forced into the Light
С издаването на седмия албум в дискографията си Swallow the Sun отново показват защо вече са една от най-важните групи в дуум метъла и всеки техен запис се чака със затаен дъх. Композиторската им класа и постоянното им творческо развитие достигат върховата си кулминация в “When a Shadow Is Forced into the Light”. Имаме удоволствието да чуем една от най-чувствените им творби досега, залагаща най-вече на чистите вокали и китарни мелодии, които те докосват право в сърцето. Не просто един от най-добрите метъл албуми за 2019-а година, а може би и за цялото последно десетилетие.
Чуй: Firelights
1. Opeth – In Cauda Venenum
Някои ги обичат, други ги мразят, но едва ли някой може да отрече, че Opeth са една от най-визионерските банди през последните десетилетия. В началото на кариерата си шведите решиха да смесят два напълно различни жанра като дет метъла и прогресив метъла, а резултатът беше толкова сполучлив, че славата му успя да надскочи границите на метъл журналистиката и достигна до медии като The Guardian, NME и Pitchfork, които традиционно не отделят енергия за твърдата музика. Противоречивата трансформация на Opeth към класическия прог рок (в духа на Jethro Tull и Caravan) през 2011-а година в “Heritage” отказа немалко слушатели от композиторския подход на Mikael Åkerfeldt, но е трудно да определим тази жанрова еволюция като “лишена от логика”.
Албумите “Pale Communion” и “Sorceress” доказаха пред всички, че новата страст на музикантите по винтидж музиката не е преходна, а фаталното 13-о отроче “In Cauda Venenum” продължава започнатото, като същевременно намира начин да се свърже и с дългогодишните фенове, развявали дълги коси на по-тежките рифове на групата. Концептуалната творба, записана на два езика (шведски и английски), успява да обедини всички ключови мотиви от дългогодишната кариера на Opeth, и то без да включи дет метъл вокалите. Тежките и прокобни рифове и мелодии в композициите създават неповторима атмосфера, напомняща ни на деветдесетарските творби на състава, а гъстият мрак се разкъсва единствено по време на красивите баладични моменти, които смайват с въздействието си. Разнообразието е завидно – от тежестта на “Dignity” и “Heart in Hand”, през непринудената минорна красота на “Lovelorn Crime”, красивата носталгия на “Universal Truth“, джазова мистичност на “The Garroter”, та чак до опияняващия финал “All Things Will Pass”. “In Cauda Venenum” е албумът на годината, защото успява да надгради над (почти) всичко, което Opeth са издавали до момента и защото доказва, че когато музиката е истински качествена, жанровите определения спират да имат значение.
Чуй: Universal Truth
