Има групи, за които дълбоко съжаляваме, че са спрели кариерите си на върха. Примери много: като започнем от Led Zeppelin, преминем през Nirvana и стигнем до Pantera. Има ги обаче и другите, за които се питаме защо по дяволите не спряха, когато бяха в разгара на популярността си?! Може би най-подходящият пример за този тип банди е Pearl Jam. Да биеш по продажби легендарния “Nevermind”, и то още с дебюта си (“Ten”) e много сериозно постижение и мечтан старт на кариерата на всеки музикант, но ако при повечето групи проблемите идват заради злоупотребата на членовете им с наркотици, при родените в Сиатъл грънджари се получи точно обратното.

След смъртта на фигури като Kurt Cobain и Layne Staley, Pearl Jam обърнаха рязко курса на развитието си. Отказаха се от лошите си пороци, станаха отявлени еко активисти, а темата политика често биваше обсъждана – я във времето между парчетата на някой концерт, я по телевизията в някое лъскаво американско вечерно шоу. Да се превърнеш в Bruce Springsteen на грънджа е изключително малоумна идея и феновете бързо усетиха това. Някак си в случая музиката остана на заден план, което много ясно личи в “Gigaton”. При положение че в продължение на седем години не си пускал нов албум и малкото ти останали почитатели са зажаднели за него, е крайно несериозно да демонстрираш толкова отчайваща творческа немощ.

Нито едно от парчетата в опус номер 11 от дискографията на Pearl Jam не заслужава да бъде отличено. С вялото си звучене, единствената реакция, която “Gigaton” може да предизвика в теб, е дълбока прозявка. “Скучни” и “монотонни” са само част от подходящите определения за тези мъчителни 57 минути, които никой за жалост няма да ми върне. Eddie Vedder звучи като депресирана чичка, на която тотално ѝ е писнало да се занимава с музика и просто иска да си прибере парите от продажбите, които така или иначе не се очертава да бъдат особено високи. Китарните партии на Mike McCready и Stone Gossard са толкова беседкаджийски, че ако не знаеш кой реално ги свири, би ги объркал с някой бездарник от “Голямото рок междучасие”. Много лошо впечатление правят и барабаните, които не са изсвирени грешно, но за сметка на това звучат ужасно. Надявам се Matt Cameron, придобил известност в Soundgarden, да не последва съдбата на Chris Cornell след този запис. Бас китарата на Jeff Ament прави най-добро впечатление, защото просто не се чува.

Ако се направи класация за най-безличен албум на 2020-а година, "Gigaton" със сигурност би заел едно от челните места. Големия въпрос е: докога ще съжаляваме, че Pearl Jam не спряха на върха?!