Доколкото званието „композитор“ се придобива единствено с преднамерени действия, то титлата „звуков дизайнер“ е по-тежкото доказателство. А в душата си Mick Gordon е точно такъв. Австралиецът от дете обследва любимите си музикални творби, опитвайки се да конкретизира стойностите, които са неотменима част от един успешен запис. А предвид, че зад гърба си вече има над 20 издания, видимо е успял да открие сполучливата формула.
Но безпрецедентният пробив, който го превръща във феномен, е работата му по “Doom” (2016). Mick, вече доказал себе си като господар на звуковите стихии, отприщи брутален труд, който му заслужи престижната наградата „Саундтрак на Годината“ в най-глобалната класация за видео игри. Феновете пък започнаха да квалифицират изданието като страхотен хеви метъл албум с интерактивен клип. Подобна сензация няма как да остане самостоятелно явление. И, за щастие, Mick Gordon продължи своя подвиг с “Doom Eternal”.
Работата тук е основана на теорията за хомогенния, но пъстър мащаб, над който малко композитори властват. Още с първия си отзвук, разпознаваемият стил е налице. Палитрата от тежки и брутални звуци се завръща, а многопластовият характер на композициите вече се шири сякаш из цялата музикална скала. В съдържанието могат да се разграничат главоломни метъл парчета и ембиънт моменти. Впечатляващото постижение е, че и двете вариации съдържат еднакво количество агресия. Редките изключения са основно меланхолични, но пък изпъкват с душевна красота. Този тип разнообразие е напълно подобаващ за траклист с продължителност над четири часа. А през цялото време най-силно се открояват качествените характеристики. Надъхващите композиции умело се ползват от похвати като ритъм и динамика. Играят си също и с очакванията на слушателя, който ще се сблъска с внезапни гърмежи от абсолютни мелачки, които винаги оставят жажда за още. А фактът, че за целите на този труд е съствен хор от хардкор вокалисти, прибавящ акцентиращи дози енергия, не може да остане незабелязан. Трябва да се вземе в предвид и експерименталният характер на изданието. Това резултира в миксове, звучащи сегментирано и разсеяно, сякаш се опитват да поберат всяка възможна вариация в себе си. От друга страна пък е странно, че за пореден път в не са включени всички версии на всеки трак, което създава парадоксален глад у слушателя. Забелязва се и опит да се преразкаже наратива на играта – действие, донкяъде оправдаващо тези явления. Присъстват и няколко ремикса, но те няма с какво да изпъкнат, предвид мащаба, в който са поставени.
Мастърингът в релийс от такъв артист е неотменима част от изложението, но този случай е извънреден. Издателите на играта са действали сами, без консултация с автора, с цел да разпространят саундтрака по-рано. Това, за съжаление, накърни композитора и засега той не планува да продължи работата си по проекта.
Макар че само може да си представим какъв би бил истинският микс, изводът е сигурен: работата на Mick Gordon по този франчайз произведе две страхотни метъл мелачки, достойни за ухото на всеки меломан. Агресията никога не е звучала толкова вдъхновено и енергизиращо – оставете я да ви обладае. Пък слуховете за възможната „режисьорска“ версия на микса нека върлуват из Интернет пространството, крещейки като демоните, които Mick Gordon е сломил в името на изкуството.
