Каквото и да бъде написано за формация от калибъра на Deep Purple, би било малко: 23 студийни албума, 52 години на сцена, хиляди концерти по цял свят и рекорди в книгата на Гинес са само малка част от впечатляващите факти, свързани с легендарната великобританска банда. Дори липсата на John Lord вече не е чак толкова осезаема – Don Airey, за когото определението „новият клавирист на Purple” не звучи справедливо предвид факта, че е в състава от 18 години, доближава максимално като стил на свирене и звук починалия през 2012-а година Маестро. Определено наученото през 80-те години в Rainbow и работата му с Ritchie Blackmore е допринесло за лесната му адаптация в Deep Purple. До известна степен можем да кажем същото и за Steve Morse. Каращият 26-ата си година в групата китарен виртуоз не може да бъде определен за неин нов член. Разликите между него и гореспоменатия Blackmore обаче са съществени – като започнем от дебютния му труд “Perpendicular” (1996), минем през противоречивия “Bananas” (2003) и стигнем до актуалния “Whoosh!”, Morse показва огромно разнообразие в свиренето си – нещо нетипично за Ritchie. Ако тръгнем да говорим за моментната форма на двамата, основателят на Deep Purple също няма да има предимство.
Чутото в “Whoosh!” показва, че гласът на Ian Gillan просто отказва да остарее. Тази бленда няма как да бъде сбъркана дори от човек, който не е фен на групата. Roger Glover също влиза в графата „труден за объркване“. При него нещата обаче са по-специфични. Да бъдеш басист и стилът ти да е толкова разпознаваем е далеч по-трудно от това да си фронтмен – позиция, определена от доста музикални критици като „лицето на бандата“. Каквото и да кажа за Ian Paice, би било недостатъчно. Единственият останал оригинален член на Purple е зад барабаните от 1968-ма година, няма пропуснат албум, както и други сериозни проекти извън групата. Определян от мнозина за най-великия на своя инструмент, Paice не спира да изумява с техника и в днешни дни.
Дали парчетата от “Whoosh!” ще се наредят до евъргрийни като “Smoke on the Water”, “Highway Star” и “Fireball”, е въпрос с повишена трудност. В творчеството на Purple в последните години се забелязва една очаквана зрялост. Няма го бясното темпо от Paice, няма го нечовешкият гилънски скрийм, няма текстове, посветени на проститутките от магистралата. Днес музиката на групата е насочена към по-сериозни теми като войната, ненужното насилие между хората, дори глобалното затопляне и еко-проблемите на обществото. Парчетата са по-бавни, но по-обогатени инструментално. Казано накратко – усеща се, че новите творби на Purple са написани от хора с богат житейски опит, а не от пияни тийнейджъри. Откриващата “Throw My Bones” е претендент номер 1 за радио хит от “Whoosh!”, като главната причина за това е времетраенето и цялостната концепция на песента. “Man Alive” бе първия сингъл, пуснат преди три месеца в интернет пространството. Това е най-сложно конструираното парче в записа и прогресиите му могат да бъдат поднесени единствено от музиканти, които са на нивото на тези в Deep Purple. Дължината от седем минути може би ще възпрепятства някои радиостанции за промотирането на песента, но когато си от 52 години на сцена, можеш да си позволиш всичко. Трябва да откроим и “Drop the Weapon”, “Step by Step”, “No Need to Shout”, “We’re All the Same in the Dark” и “Nothing at All”.
Можем да заключим, че Deep Purple са се справили много добре в начинанието си да запишат нов албум. Дали обаче в края на годината ще могат да се преборят за челните позиции с други рок динозаври, като Ozzy Osbourne например, предстои да разберем!
