Съвпадение или не, дуум метълът се оказа наистина продуктивен жанр тази година. Сякаш гибелната музика усеща хорските настроения и се е активизирала, за да утеши уплашените, отчаяни и затворени души. И ето ни тук, в България, където можеш да преброиш дуум групите на пръстите на едната си ръка. Bleak Revelation отново отприщиха бавните рифове, за да ни напомнят, че наследството на големите в стила не познава териториални граници.
Пет години делят двата албума на родните дуумстъри. “Collapse”, освен че се появява в точния момент, е издание, показващо творчески напредък. Звукът е далече от полиран и точно в това е чарът му. Суровите и провлачени рифове, понякога нестабилни и злокобни, друг път меланхолично мелодични, навяват същата тази неподправена искреност, която преди няколко десетилетия направи Paradise Lost, My Dying Bride и Anathema известни. Но в музиката на Bleak Revelation се срещат и елементи, отличаващи българите от групите, придържащи се единствено към наследството на тройката от Пийсвил. В някои песни от “Collapse” ще чуеш болезнени, но и зловещи викове, напомнящи тези на Lee Dorrian от Cathedral. На други места пък мелодичността ще те насочи към финландската сцена. А в някои случаи покрай бавното темпо ще попаднеш на класически блек метъл тремола и бластбийтове, които няма как да не внесат допълнителна експресивност и разнообразие в албума. И, разбира се, няма как да пропуснем китарната работа, която в редица моменти крещи Black Sabbath с цяло гърло.
При подредбата на траклиста музикантите са постъпили хитро, слагайки парчето “Drown” за откриващо. Песента без проблем може да влезе в актуалния албум на Paradise Lost. Мелодичната и повтаряща се клавишна фраза е присъща за англичаните, а вокалите до известна степен напомнят за чистите изпълнения на Nick Holmes, в същото време обаче по-острият тембър на вокалиста тук може да те насочи и към творящите през океана A Pale Horse Named Death. Традиционният за стила дет грънт тук липсва, за сметка на това високите блек писъци навлизат безболезнено в ушната мида.
“The Road to Perdition” е осезаемо по-дълга и тежка песен, която беше издадена като сингъл по-рано през годината. Именно нейният звук, ако си я слушал преди да излезе албума, допринася към изненадата от много по-мелодичната “Drown”. “The Misanthrope” започва като песен на Candlemass или Avatarium, и поддържа класическата си ориентация до самия финал. В “The Web of Your Betrayal” повтарящият се основен риф се завръща, но тук е китарен, а не клавишен, а вокалите наблягат на екстремното начало. “Death of a Wanderer” започва любопитно с чисти китари, поддържащи основата на останалите инструменти, а “Void” продължава донякъде започнатото, като няма как да не отбележим страхотната бас китара, пробиваща си път на някои по-ключови места в композицията. Закриващата “Scorned” е с по-динамично звучене, в духа на гореспоменатите “The Web of Your Betrayal” и “Drown”.
Рядко подобна музика излиза под българския флаг. Редно е феновете на жанра да обърнат внимание на Bleak Revelation и да ги подкрепят както намерят за подходящо. Можем само да се надяваме, че няма да ни се налага да чакаме цели пет години до следващото издание.
