След като още преди години задмина с няколко обиколки малкото си останала конкуренция в готик метъл жанра, Morten Veland се изправи пред две отчетливи възможности: да продължи в издълбания от самия него коловоз, същевременно търсейки начини да прокара по някоя дребна иновация, или да стъпи в нова, неизследвана територия. След няколко опуса, издържани повече или по-малко в класическия му изказ, норвежкият майстор най-сетне се осмелява да поеме по втората пътека. Резултатът от това решение е меко казано противоречив.
Дали подлъган от успеха на състави като Amaranthe, или просто търсещ различен тип изразителност, тук Morten гребе с шепи от инструментариума на модерния метъл. Действително, Sirenia и преди са залитали в модерна посока (спомни си поп заигравките в “Nine Destinies and a Downfall”), но никога за сметка на оригиналния си облик. В “Riddles, Ruins & Revelations” обаче стилът им не просто е съблечен до голо, а направо е окастрен с верижен трион. Стремежът към опростяване и директност допринася за сбор от композиционно плитки парчета, които, макар и ефектни на първи прочит, не остават дълго в паметта на слушателя.
Определението “готик метъл” в случая се отнася повече до маркетинговата опаковка на записа, отколкото до реалното му съдържание. Сред познатите епично-грандиозни елементи ни в клин, ни в ръкав се провират електроника и дискотечни мотиви, а музикалната картина допълват елементарни насечени рифове и захаросани припеви, повтарящи се ad nauseam. Симфоничното начало е съхранено до голяма степен, но хоровите партии, оркестрациите, водещите китарни мелодии и солата са изтикани на заден план за сметка на споменатите “иновации”. Положението спасяват изключително компетентните изпълнения на фронтдамата Emmanuelle Zoldan, както и проблясъци на великолепие като “Passing Seasons”, “We Come to Ruins” и “This Curse of Mine”, напомнящи защо Sirenia са толкова ценна банда.
При все че “Riddles, Ruins & Revelations” не звучи като Sirenia, този факт сам по себе си не го прави слаб албум. Всъщност всяка редова модерна метъл група би се гордяла с подобно издание, но когато знаем на какво е способен маестро Veland, това не е особена утеха. Остава ни да се надяваме, че следващият му труд ще отбележи завръщане към познатата висока форма, или поне ще предложи по-добър синтез на новото и старото звучене.
