Не са много групите с над 30-годишна кариера зад гърба си, които отказват да се пуснат по течението, разчитайки на стара слава. Дали заради произхода или трудоемкия пробив на създателите си, всеки албум на Moonspell е записан с психологическата нагласа, че може и да е последен. Но португалците застават с името зад творчеството си, като не оставят нищо недоизказано и подчиняват всичко на синтеза между идеологията и актуалните си музикални настроения.
Тринадесетият им албум не е изключение – озаглавен в разрив с глобализма, “Hermitage” би бил прекрасна добавка към дискографията на един куп съвременни музиканти. За пореден път групата се изживява като хамелеон и навлиза в (по думите на Fernando Ribeiro) последната фаза от кариерата си с опус извън пределите на музиката – колкото и вълнуваща да е тя – за да постави въпроси, които много хора ще нарекат неудобни.
Един от тях засяга идеята за самоизолацията и съзнателното отричане на комфорта, с който си свикнал, под звуците на “The Greater Good” и нейните Gilmour-ски вдъхновения. И докато сянката на Pink Floyd се прокрадва неведнъж към най-съзерцателните моменти в записа, “Common Prayers” напомня за готик корените на Moonspell. Седемте минути съвършенство в “All or Nothing” са изпълнени с интимна атмосфера и прогресив, свързващ се тематично с “Entitlement”, инструменталната “Solitarian” и музикалните еквилибристики на “Without Rule”. Дрезгавите провиквания на Fernando и тътенът в “Hermitage” и “The Hermit Saints” са едни от малкото по-тежки моменти тук, разчитащи повече на барабани, отколкото на китари.
Но “Hermitage” не претендира да е метъл албум. Тук няма да откриеш драмата от “1755”, нито духа на “Wolfheart” или “Irreligious”, а ако очакваш тонове рифове и симфоничност, по-добре си пусни “Memorial” или “Night Eternal”. “Hermitage” блести най-ярко с меланхолията в клавишните пасажи на Pedro Paixão и ефирните струни на Ricardo Amorim, които издигат пиедестал за изпълненията на Fernando.
Без да се изживяват като политически и социален коректив, португалците ще те накарат да се замислиш над прекомерното разточителство на цивилизацията. Слушайки новия им албум, неусетно ще си представиш, че групата свири само за теб. И може би ще си прав – все пак Moonspell знаят най-добре как да докоснат чувствителните ти душевни струни.
