Нека да започнем така – в целокупното си творчество Iron Maiden имат няколко по-открояващи се периода. Повечето фенове харесват цялото творчество на британците, но не са малко и тези, които одобряват само някои определени периоди и директно отричат други. Така като нищо ще попаднеш на хора, които ще те уверяват, че значимото творчество на Maiden приключва с края на 80-те. Други пък ще са още по-радикални и ще твърдят, че истинските Maiden са само и единствено в първите си два албума с Paul Di’Anno. И тези спорове никога няма да спрат. Нещо повече, тенденцията е да се задълбочават с всеки следващ запис.
Седемнадесетият опус на секстета излезе в началото на миналия месец, така че в този материал можем да си позволим да го погледнем през някаква дистанция на времето – нищожна, но все пак някаква. Слушахме го, чухме историята как е записан и съхранен по време на пандемията, изчетохме ревютата на авторитетните световни метъл медии, запознахме се и с мненията на феновете. Истината е колкото тъжна, толкова и удовлетворяваща. Iron Maiden не са новаторите, които бяха през 80-те. Не са и майсторите от началото на новия век. За тези малко повече от 40 години стаж те постигнаха всичко. Вече нямат какво да доказват. Затова и “Senjutsu” получи толкова противоречиви отзиви. Това е албум, лишен от напрежение, от желание за конкуриране и изкачване на поредния връх. Не, “Senjutsu” звучи така, сякаш Harris, Dickinson, Murray, Smith, Gers и McBrain са се погледнали един друг и са си казали „Хей, нека просто да напишем няколко хубави песни“. Това е “Senjutsu”.
Продукцията е сред основните елементи, довели до противоречивата слава на изданието. И, наистина, подходът е странен, сякаш отново се връщаме в годината, в която излезе “A Matter of Life and Death”, без въобще да е мастериран, и то по желание на групата (това обаче не му пречи да е жесток!). От друга страна, необработеният звук на “Senjutsu” е свежо попадение в морето от изпържен в студиото метъл. Това е албум, който няма как да затормози ушите ти, без значение за кой път го слушаш. Трябва малко време за климатизиране в началото, но после всичко е наред. Още нещо – този минимализъм, който излъчва “Senjutsu”, показва колко гениални са Maiden. Днес сме свикнали да слушаме припеви, залети и претрупани от обработени беквокали, които разчитат на психологическия трик да впечатляват с внушителността си. Тук обаче излиза Bruce Dickinson и сам, със собствения си глас, те кара да настръхнеш на “The Writing on the Wall”, и на “Days of Future Past”, и на “The Parchment”, и на “Hell on Earth”…
С изключение на едно-две по-незабележими парчета, “Senjutsu” съдържа качеството, с което сме свикнали при Maiden, само че то не е представено с такъв космически размах като в предните издания на групата, а е една идея по-умерено. Това е албум, който свързва “The Book of Souls” с “A Matter of Life and Death” / “Dance of Death”, с “Brave New World” и с… не знам, избери си който и да е албум от класиките (без първите два). Дали е най-добрият албум на Maiden? Не, със сигурност. При тази дискография може би няма да влезе и в топ 10. Но мястото му в творческия път на легендарната група е безспорно и ако утре Steve Harris реши, че това ще е финалното им издание, ние, феновете, би трябвало да останем доволни от постигнатото в този труд.
