С времето, Motionless in White се доказват като една от най-отдадените групи. Дори успяха да избегнат ограниченията от последните години с видео концерти на живо, близка и продължителна връзка с феновете и преки отговори на преки искания от същите. Няма как да коментираме с друго освен “Еми да, така се прави.”
До момента сме видели американците да носят много лица. Музиката, която е вдъхновила техния резултат, идва от множество извори -- позната басня. Но феноменалното е, че тези влияния все още успяват да проличават и все още продължават да звучат като еволюционна стъпка напред в развитието на групата. Като нещо собствено. И “Scoring the End of the World” го доказва.
След разчупено и свежо интро, откриваме, че изданието е по-кротко и мелодично от предходните. Тъкмо в духа на лятото -- лесно за слушане, умерено в своята тежест и все по-докачливо с продължително слушане. Запазената марка от разнообразни, но преднамерени видове тежест открива своето място. Друга форма на разнообразие откриваме и в жанровия подбор. Сред траковете слушателя ще се наслади на нескучни балади, 80-арски инспирации, поп и техно вметки, че дори и фолкърски напевни сегменти, напомнящи нискокачествено уиски и аромат на бъчва. Разбира се, бандата също продължава своята дългогодишна традиция на хорър разказ под формата на песен. Друго отличително качество, което ще сближава две фенбази, е присъствието на Mick Gordon в продуцентския екип. Неговите почитатели ще успеят да открият точните парчета, в които е участвал, дори със затворени очи. Запазената му марка от ритмична, агресивна тежест се вписва перфектно в стилистиката на Motionless in White. Докато сме на темата -- цялостно, обработката е безкомпромисна, с изключение на малобройните случаи, в които високите честоти са прикрити по начин, който мога единствено да окачествя като странен. Неминуемо зад решението е имало идея, но докато тя остава чужда за слушателя, смисъл от решението не би следвало да има. Единственият запис, който можем да етикираме негативно, е “Masterpiece”, защото е толкова шаблонен, че дори би намерил място в номинациите за Оскарите. При все своите сърцераздирателни лирики, не впечатлява с нещо креативно, за разлика от всичко останало в тези 50 минути.
Макар една идея по-спокоен и някак улегнал, този труд показва завидни количества усилие в задкулисния етап. Тежест, разнообразие и мелодика работят заедно, за да покажат на какво са способни музиканти, които са отдадени не само на фен базата си, но и на своя занаят.
Има времена, в които е нужно да се реализира един по-различен албум. Понякога трябва да се установи рамка и мащаб, в които да се работи, за да може да се научи следващият безценен урок. Съставът тук показва отговорността към определени качества, които са имали интерес да придобият и ги доказват. Доколкото траклистът тук в никакъв случай не е слаб, то по-вълнуващо е обещанието, че следващият ще бушува както никога досега.
