Blind Guardian са толкова голямо име в пауър метъла, че могат да си позволят да правят буквално каквото поискат и същевременно да са сигурни, че армията им от фенове ще ги следва неотлъчно. И през последните две десетилетия те правеха тъкмо това – отдаваха се на творчески експерименти с различна степен на успеваемост, постепенно преработваха стила си и се отдалечаваха от онова загадъчно обаяние, превърнало ги в институцията, която са. Седем години след “Beyond the Red Mirror” (нека милостиво забравим за “Legacy of the Dark Lands”), групата представя дългоочаквания си единадесети опус.
“The God Machine” е издържан в една вече позната формула: богато оркестриран, пълен с многопластови хорови аранжименти, изобилен (ако не прекален) драматизъм във вокалните партии и редица прогресарски похвати в композиционното изграждане. Вследствие на това песните в него са преобладаващо претрупани и оттам незапомнящи се – нещо, което се превръща в тенденция за късното творчество на немците. Само че докато в албуми като “At the Edge of Time” и “Beyond the Red Mirror” задълбоченият следовник на състава обикновено намираше какво да хареса, тук това е сериозно предизвикателство.
Да, Hansi Kürsch все още е един от водещите вокалисти в целокупната метъл сцена. Да, уникалното китарно дуо на André Olbrich и Marcus Siepen все още се разпознава от първите изсвирени тонове. Само че, при все цялото си техническо съвършенство, те така и не успяват да окажат никакъв емоционален ефект върху слушателя дори след продължително слушане на новите им творби. Частичен опит за завръщане към корените наблюдаваме в “Damnation”, “Architects of Doom” и “Blood of the Elves”, но те не издържат пряко сравнение с класики като “Journey Through the Dark” или “The Curse of Feanor”. Съпътстват ги откровено помпозни изпълнения като “Secrets of the American Gods”, “Life Beyond the Spheres” и “Destiny”, на каквито се наслушахме в последните три записа на бандата, и съчетанието между тези две начала е далеч от хомогенно.
С “The God Machine” Blind Guardian реализират един специфичен и нишов звук, предназначен да удовлетвори собствените им артистични търсения, и това само по себе си е повече от достойно за уважение. За съжаление, албумът не предлага нищо, което вече да не сме чували от групата, и остава далеч от класата на най-влиятелните им издания от 80-те и 90-те години. Може би най-тъжното е, че онова епично и вълшебно чувство се е изпарило напълно от музиката им, но явно всеки – дори и най-големият мечтател – рано или късно пораства.
