Сложна материя е траш метълът – хем е може би най-харесваният поджанр на рок музиката, хем е трудно да измислиш нещо ново, което към този момент да е нечувано и невиждано. Причината за това е по-проста от човек, посетил концерт на Миле Китич – летвата е вдигната до небесата. Някой от вас чувал ли е за голямата четворка на метълкора? Или пък за тази на глема? Anthrax, Megadeth, Slayer и Metallica не са просто групи – това са институции в музикалния бизнес. Трудно е да си прохождаща банда, да си се хванал с траш и да искаш да напишеш нещо по-добро от “State of Euphoria” (1988), “Peace Sells… But Who’s Buying” (1986), “Reign In Blood (1986)” или “Master of Puppets” (1986). А какво да кажем, при положение че вече си оставил зад гърба си творби като гореспоменатите и трябва да надградиш над тях? С две думи – трудно е да си Megadeth през 2022-ра година.

Не би било пресилено да заключим, че “The Sick, the Dying… and the Dead!” е най-силният албум на Dave Mustaine и компания от “Youthanasia” (1994) насам. Да, можем да откроим някои моментни проблясъци като “Cryptic Writings” (1997), “Risk” (1999) или “The System Has Failed” (2004), но за последните 28 години преобладаващо блудкавото звучене беше отчаяло феновете на квартета от Лос Анджелис. Издаването на “Dystopia” през 2016-а се яви като извинение към меломаните след четирилогията от безумия, начело на която безспорно застава “Super Collider” (2013), “гордо” следван от “Th1rt3en” (2011), “Endgame” (2009) и “United Abominations” (2007). За тези шест години на творческа суша, Megadeth бяха разпънати на кръст от критиците – от създаването на групата през далечната 1983-та до днешни дни, подобна пауза е прецедент в историята на бандата. Смело можем да кажем, че чакането си струваше!

В “The Sick, the Dying… and the Dead!” има от всичко – като започнем от суровото звучене, характеризиращо дебютния “Killing is my Business… And Business is Good!” (1985), преминем през екстремния саунд, познат в албуми от калибъра на “So Far, So Good… So What!” (1988) и стигнем до мелодичните произведения, станали патент на квартета с издаването на култовия “Countdown to Extinction” (1992). За всеки фен на Megadeth е повече от ясно, че ракът на гърлото оказа непоправими щети върху гласа на Dave Mustaine – не че преди това той бе в перфектно състояние, но на база на живите изпълнения на групата от 2019-а насам, фронтменът издиша сериозно. Тук е моментът да отличим екипа на Universal Music Group за брилянтната работа, свършена в процеса на записа. Добрия стар Dave звучи сякаш е в зенита на силите си, барабаните на Dirk Verbeuren респектират както с техническите похвати, така и с кристалния саунд, който е запазена марка на Megadeth и който за жалост можем да чуем все по-рядко в изпълнение на групите от новото поколение, разчитащи предимно на електронни сетове. Няма как да подминем и болната тема с изгонването на David Ellefson от състава през май, 2021-ва. Недопустимите изяви в социалните мрежи на съоснователя на бандата доведоха до окончателното му оттегляне след няколко временни отсъствия. Бас линиите в “The Sick, the Dying… and the Dead!” са записани както от самия Mustaine, така и от Steve Di Giorgio, познат с работата си в Iced Earth, Testament и Death. В началото на юни тази година James LoMenzo се завърна в Megadeth след повече от десетилетие. Не трябва да пропускаме и приноса на Kiko Loureiro! Бразилецът влезе успешно в обувките на безспорен виртуоз, какъвто бе предшественикът му Chris Broderick. Доста добри китаристи бяха “употребени” от Dave Mustaine през годините – Glen Drover, Chris Poland и Marty Friedman са само част от безкрайния списък с имена, неуспели да се сработят с мастърмайнда. Дали заради чепатия му характер или поради други непознати за нас причини, позицията на втората китара в бандата винаги изглеждаше несигурна. Е, след седем години съвместна работа, можем смело да заявим, че Mustaine намери своя човек.

Траклистът на  “The Sick, the Dying… and the Dead!” се състои от 14 парчета и да намерим слабото му място е трудна задача. Едноименното произведение открива албума по перфектен начин, като също така няма как да не откроим “Life In Hell”, “We’ll Be Back”, “Night Stalkers”, “Soldier On” и “Mission to Mars”. Кавърът на Sammy Hagar с “This Planet’s On Fire (Burn In Hell)” пък по много добър начин поставя финалните щрихи на записа.

Дали “The Sick, the Dying… and the Dead!” ще се превърне в класика е въпрос, на който може да отговори единствено проверката на времето. Основните фактори за това обаче определено са налице!