Ozzy Osbourne без съмнение е най-значимата жива фигура в необятния свят на рок музиката. За изминалите 52 години малцина са допринесли толкова много за развитието на редица поджанрове на любимия стил – като започнем от класическия хеви метъл, преминем през траша и стигнем до дуума. Може би ти, който в момента четеш това ревю, се питаш защо говоря единствено за фронтмена на Black Sabbath, a не споменавам останалите членове на легендарния бирмингамски квартет. Музиката на Iommy, Butler и Ward ще остане записана завинаги със златни букви в историята, независимо дали я слушаме в изпълнение на Dio, Ian Gillan, или Tony Martin. Този Sabbath, който е дал най-много на света обаче, включва Ozzy в състава си. Именно тук се крие и разковничето на въпроса защо неговата соло кариера е ненадмината и до ден днешен от никой друг рок изпълнител – John Osbourne е гений!
За да напишеш, че албум на Ozzy е слаб, автоматично след това трябва да си признаеш, че не разбираш от музика. “Patient Number 9” не е лош запис, но има няколко много сериозни фактора, които да ни карат да се чудим защо той беше пуснат сега. Първият и най-сериозен такъв е свързан със здравословното състояние на легендата – няма какво да се лъжем, едва ли ще чуем нещо ново от Osbourne в бъдеще. Оттук логически правим връзката с фактор номер две – “Ordinary Man” (2020) беше перфектната лебедова песен. Нищо друго след такъв албум няма как по-достойно да сложи точката на една толкова велика кариера. Ако “Patient Number 9” беше пуснат някоя година след “Scream” (2010) например, може би никой нямаше да бъде критичен към цялостния продукт, защото за нито едно от парчетата тук няма как да кажем, че е сбъркано концептуално или откровено не става. Да, китарите не са мастерирани хубаво. Да, няма го онзи припев, който да не можеш да си избиеш от главата. Да, гласът на Ozzy е прекалено аутотюннат. Да, всеки един от нас е очаквал нещо повече на база присъствието на хора като Zakk Wylde (Black Label Society), Tommy Iommy (Black Sabbath), Eric Clapton (Cream), Jeff Beck (The Yardbirds), Robert Trujillo (Metallica), Mike McCready (Pearl Jam), както и покойния Taylor Hawkins от Foo Fighters. Реалността обаче е такава – тези тринадесет песни, включени в тринадесетия солов албум на Принца на Мрака, най-вероятно ще бъдат последните актуални записи, които ние – привилегированите да живеем в неговото време, ще имаме удоволствието да чуем.
Единственото парче, което се откроява над останалите, е “Degradation Rules”. Това е песента, в която участие има Tommy Iommy и неслучайно е най-добрата – комбинацията между прочутия левичар и Ozzy е доказана марка за качество, проверено през годините. В нея има всичко – перфектно времетраене, зловещи китарни рифове, бас линия, от която можеш да настръхнеш, култов бунтарски текст, хубав мелодичен припев и здрава ударна секция, вкарваща нужната динамика, която иначе липсва в големи пасажи от записа. Останалите композиции в “Patient Number 9” се движат в едно темпо – лежерно. Отсъства живецът, а това е неестествено за албум, част от дискографията на Ozzy.
Вариантът това далеч да не е последната творба, издадена от Принца на Мрака, съществува – винаги трябва да очакваме изненади от него и, дори да не сме удовлетворени напълно, трябва да сме щастливи! Защото ще дойде ден, в който със сълзи на очи ще говорим за Ozzy в минало време и тогава ще се наслаждаваме на всичко, което ни е оставил. Дали парчетата от “Patient Number 9” ще са като картините на Ван Гог и ще бъдат оценени след края на земния път на автора им, предстои да разберем. Днес, в настоящето, напук на всичко, трябва да бъдем доволни – John Michael Osbourne се завърна и това е напълно достатъчно!
