Някога сънувал ли си сън, толкова красив и пленителен, че мъката след пробуждането от него да е непоносима? След досега с нещо толкова прелестно, действителността започва да изглежда безцветна и тягостна. Според Ницше да живееш означава да страдаш, но за да оцелееш, трябва да намериш някакъв смисъл в страданието. Какво се случва обаче, когато за кратко си се докоснал до този смисъл само за да го изгубиш завинаги? Струва ли си да продължаваш едно обречено съществувание, в което ти е останала единствено болка?
“Pain Remains” е реквием за съвършенството на душевния свят и неговата несъвместимост с циничния прагматизъм на обективната реалност. В този смисъл той е трогателен и прочувствен, без нито за момент да е сълзлив – едно интроспективно пътешествие, водено от силата на въображението и мечтите. Крайната му цел е щастието, но то всеки път се изплъзва също като в старогръцките трагедии, където понякога дори боговете не получават онова, което искат. Кой би очаквал подобни откровения от деткор състав? Е, оказва се, че изненадите не са ограничени само до лирическата концепция на албума.
Lorna Shore за кратко време изминаха дълъг път от праволинейните си ранни издания до съвременния си многолик изказ. Метаморфозата към по-освободено и разгърнато музициране, започнала в “Immortal” и продължила в “…And I Return to Nothingness”, сега достига финалния си стадий. Докато набедените за лидери Carnifex и Slaughter to Prevail се надпреварват да са колкото се може по-брутални в името на това да са брутални, Lorna Shore не се страхуват да стъпят далеч отвъд границите на жанра. Говорейки за стилистика, в новия им опус има много повече мелодет и тех-дет, отколкото хардкор влияния, а изобилните струнни и хорови пасажи допълнително го отдалечават от стереотипния деткор звук. Не на последно място, те преоткриват изгубеното изкуство на брейкдауна – понастоящем най-клиширания и самоцелен елемент в екстремната музика, който обаче тук е използван толкова уместно и ефективно, че почти ти се иска да го прилагат повече.
Толкова много неща се случват едновременно в десетте парчета, че на пръв поглед изглежда абсурдно да сработят в някакво подобие на хомогенен стил. Само че когато умопомрачителните рифове на Adam De Micco и Andrew O'Connor се врежат в урагана от бластбийтовете на Austin Archey върху канава от епични оркестрации, разбираш, че Lorna Shore няма как да звучат по различен начин. Но при все цялото композиторско и музикантско умение на бандата, най-силното ѝ оръжие в момента се нарича Will Ramos. Преминаващи от бездънни демонични ревове през прасешко квичене до изтерзани блекарски писъци, партиите му са доказателство, че екстремното пеене може да е също толкова технически издържано и емоционално въздействащо, колкото който и да е класически подход. Освен първокласен вокалист, той е и брилянтен текстописец, съумял с истински поетически размах да съчини история, която звучи едновременно лично и универсално. Чувства на загуба и празнота, на горчивина и гняв постепенно се натрупват с напредването на записа, за да кулминират в заглавната триделна сюита (задължително виж и зверските клипове на David Brodsky по нея), след която остава само благоговейно безмълвие.
“Новаторски”, “вдъхновен” и “разтърсващ” са твърде плитки и бедни определения за това, което Lorna Shore са постигнали в “Pain Remains”. Макар достойнствата му да са много и очевидни, както с всеки наистина значим труд, стойността му навярно ще бъде напълно оценена едва след време. Творби като тази са в състояние да осветят пътя за целокупната метъл сцена с години напред.
