Първата вечер на Kavarna Rock започна с избраните за победители в Battle of the Bands Севи. Младата българска банда направиха чудесно шоу, на което се наслади малобройна, но ентусиазирана група фенове. Едва на четири години, бандата се радва на много успехи и, предполагам, в бъдеще ще слушаме още много от тях и за тях. Вокалистката Светлана със своя силен глас и богата бленда бързо създаде рок атмосфера. Сетлистът беше кратък, но надъхващ, а сценичното им поведение беше със самочувствие. След заслужените силни аплодисменти, победителите освободиха място за човека-чудо Kostas Karamitroudis, вписан в програмата като Gus G. Това явление на метъла е нещо като кухненски робот: може почти всичко. Пише песни и свири хеви, мелодичен дет, траш, пауър, блек метъл, владее клавири... Познат на публиката от участието му в групи като Arch Enemy, Firewind, Ozzy Osbourne и Kamelot, сега имахме удоволствието да се насладим изцяло на него и вокалистa Henning Basse. Двамата колеги и приятели заместиха Uli Jon Roth, който беше възпрепятстван да вземе участие във фестивала. Изключително приятно включване на Gus G. и компания, със сложни сола и много енергия.

Същинското начало дойде с Pretty Maids, които бяха наистина Pretty! Впечатляващо е да видиш толкова зареждаща и емоционална банда. Не, нямам предвид шаблона "вие сте най-добрата публика във Вселената, обичаме ви!", говоря за свирня заради самата такава. Това е стара банда, носеща в себе си духа на онова време, когато музиката ставаше за нещо. Ronnie Atkins и Ken Hammer, които са в състава от основаването му, показаха как се прави хеви метъл и наелектризираха вече многобройната тълпа. А тя беше изцяло в две възрастови категории: деца на Pretty Maids и набори на Pretty Maids. За мен беше учудващо, а също и много вдъхновяващо да забележа, че дори малките около мен знаеха текстовете на бандата и се забавляваха! Със същевременно тежко, но и много мелодично звучене, използвайки дори клавири в музиката си, Pretty Maids разтуптяха сърцата на всички. Времето им беше ограничено, поради което заложиха само на любими парчета. Следващата банда, Krokus, не беше толкова тежка, но момчетата се раздаваха и свириха с много кеф, ето защо и настроението не падна. Krokus също не са първа младост, но силата и отдадеността, които демонстрираха, будеха респект. Харесвам групи, за които концертите са първо начин на живот, а след това източник на доходи. Да, всеки взима пари за това да е на сцената, но си личи, когато музикантът се кефи на публиката наистина, и кога си мята перцата като захранка за риби. Смея да твърдя, че освен малките банди има и много големи имена, за които това все още е тръпка, а не рутина. Това е главното, което ме впечатли в швейцарските AC/DC.

Следващи по програма бяха Europe, дългоочакваният хедлайнер, който се появи след прилично закъснение. Преди бандата се разигра томбола с награда цял мотор Харли Дейвидсън от щедрото сърце на Цонко. След награждаването послушно си изчакахме пренареждането на сцената и настройката на инструментите, това необходимо зло, и... избухнахме. Легендите изгряха в пълният си блясък и "от вратата за краката" започнаха с твърд китарен звук, без никакво размотаване по леките си произведения. С чудесен сетлист се наслушахме на най-обичаните им парчета, финалът беше повече от очевиден - "The Final Countdown". Разбити, затътрихме крака обратно навън, лишени от говор и трезво мислене главно заради страхотния първи ден и предвкусвайки следващия.

Той привлече значително повече публика, която застъпи отрано пред стадиона. Чакахме от три часа пред входа на страхотния пек, а охраната не успя да си организира нещата и влязохме след страхотно забавяне. С боен рев на бегом се изля цяла орда двойници на Joakim и тълпа с фланелки с тикви. Преди всичко обаче трябваше да изгледаме и изслушаме откриващите банди, които не бяха никак лоши. Първи на сцената излязоха румънците Aura, които имали цял фен клуб в България. За всички нас обаче, които ги чувахме за първи път, беше интересно преживяване. Чест им прави, че пеят на матерния си език, като само на места използват английски фрази. Съвсем нищичко не разбрахме от текстовете, но бандата беше жизнерадостна и ни запалиха. Мнозина определиха предизвикателно облечената фронтдама като садо-мазо кралица, но бих искала да наблегна на факта, че това далеч не беше единственото им достойнство. Музиката им беше странна, но приятна, а вокалите съвсем нерафинирани, което винаги е чаровно. Вокалистката на много места приканваше публиката да пее, но освен дипломираните румънски филолози и няколко техни сънародници, останалите не успяхме да изкараме членоразделна реч. Виж, на типичното разпяване се справихме чудесно. Не мога да посоча кои парчета изпълниха, защото не познавам творчеството на Aura, но спокойно мога да ви препоръчам да ги преслушате у дома си, защото си струват. Навярно и това е причината да ги изберат за втори победител на Battle of the Bands, като изключим впечатляващата певица. След като хвърли гривната си в публиката "за късмет" и раздаде много въздушни целувки, русото изкушение и компания напуснаха сцената сред силни аплодисменти.

Колкото и да се подготвяш за Jorn, няма как да си готов изцяло за това, което представляват те. Това е може би най-ухиленият хеви метъл на света! Ако самият Jorn Lande пееше повече, отколкото театралничеше на сцената, щеше да е безценен, но и в този си вид зарадва феновете. Въпреки своя специфичен маниер и страшен поглед, насочен към всеки фотоапарат, този добродушен норвежец не свали усмивката от лицето си и активно комуникираше с публиката. Свириха кратко, стегнато и ни поднесоха конска доза китарен звук, но като всичко хубаво, и тяхното участие трябваше да приключи в един момент. Приятното беше, че през този ден саундчековете бяха много бързи и нямаше традиционното изтощително, безкрайно разтакаване. Графикът за всички банди беше спазен по конец и в 19:00 прогърмяха Gotthard, също специфични, неподлежащи на класификация музиканти. Силно сценично присъствие и приятни хора; определено не са бандата, която бих си пуснала вкъщи, но за феновете им бяха зрелище.

Същинската част на вечерта започна със Sabaton. Гледах ги за трети път, но те са от малкото групи, които спокойно можеш да посетиш за десети и пак да се забавляваш страхотно! Винаги имат какво да покажат и винаги емоционалността на публиката и на групата са върховни. Шведите са си професионалисти, ние пък ги караме да се чувстват като богове и в крайна сметка всички са доволни. Повечето групи обещават да се върнат отново, без да уточняват дата, но Sabaton директно обявиха пускането на билети за концерт с насрочено място, дата и час. Това ако не е самочувствие, здраве му кажи! Самата банда се чувства комфортно пред българска публика и това е приятно. Още по-приятно е откровението: "Бил съм на много места по света, но вие сте единствената публика, на която трябва да кажа да млъкне, за да можем да продължим!". Още когато подгряваха HammerFall, цялата зала знаеше текстовете им наизуст и много хора казаха още тогава, че не са за хедлайнера, а именно за Sabaton. През онзи ден от 2009-а година залата кънтеше от скандиране на името им и шведите не знаеха къде точно са попаднали. Оттогава дойдоха няколко пъти и винаги имат изключително висока посещаемост, което е показателно за нивото им. Ако изобщо има смисъл да уточнявам как са се представили, ще кажа, че бяха перфектни. Ново беше китарното соло на Joakim, който се престраши да хване китара, макар по негови думи да не струвал. Изкара един "дим над водата" и един "Master" доста добре, но Chris, Thobbe и новият барабанист побързаха да му натрият носа с по едно майсторско соло, на което вокалът отвърна с театрална ярост. Изпълниха както големите си хитове (освен “Attero Dominatus”), така и песни от новия албум, например "To Hell and Back". Накрая на участието си мятаха перца, палки, накитници и кърпи на поразия, а Joakim дори хвърли емблематичните си черни очила на едно малко момченце, бъдещ заклет фен на бандата. Учудвам се, че не подариха на феновете си китарите и самите себе си, но това навярно са оставили за концерта им в София догодина. С последни сили зачакахме любимите си германци и към десет и нещо магията започна. Helloween редуваха стари, емблематични парчета с нови - първото "Eagle Fly Free" беше последвано от "Straight Out Of Hell", "Where The Sinners Go", "Waiting For The Thunder", "Hell Was Madе In Heaven" и "Ride The Sky", по време на която цялата публика откачи напълно, и агресивно соло на Dani Löble. Изненада беше "Where The Rain Grows", която обикновено не изпълняват, а на "Live Now!" Andi Deris разпя цялата публика. Има парчета, които те карат да настръхнеш и именно такава реакция предизвика неомръзващата "If I Could Fly". След "Power" се върнахме в наши дни с уместния въпрос "Are You Metal?" и веднага 26 години назад с "Dr. Stein". Бисът беше с "Futurе World" и "I Want Оut", което ни доуби окончателно.

Фестивалът беше ударник, но Helloween бяха гвоздея. Омаломощени се разотивахме по къмпинги и квартири, пренаситени с добро настроение и с пищящи уши. По път за София малко по малко във всички нас се настани едно тягостно настроение. Връщахме се в "нормалния свят", макар той да е всичко друго, но не и нормален. Винаги след дни, наситени с толкова емоции, последвалото затишие е неприятно. Другият неприятен фактор беше вълната от отрицателни коментари по адрес на фестивала. Главното оплакване беше, че бирата била гадна, а храната във фестивалната зона не струвала. Това ми напомни за Metal All Stars, когато аудиторията орева орталъка, че бирата била свършила. Скъпи фенове, моят съвет е: ако ходите на фестивали заради яденето и пиенето... по-добре не ходете изобщо, а най-добре се ориентирайте към друг тип музика. Поп-фолкът например се сервира главно в кръчми, полят обилно с ракия и мешана скара…

Сега остава да доживеем следващия концерт, дотогава следете Metal World!