Младите банди са нещо прекрасно. Когато младите банди идват от родната ти земя, още по-прекрасно. Когато младите български банди имат идеи – направо великолепно. Когато обаче идеите станат прекалено много... не толкова розово. Painout са млади варненци, свирещи... ами, не може да се каже с точност. В дебютния им едноименен запис се откриват както много ню-метъл мотиви, така и кратки блек вокали, опити за класически рок балади, прогресарски продължения на мелодия, крехко рапиране и може би още нещо.
Тук трябва да се подчертае, че родната картинка за развитие на метъл музиканти не е розова сама по себе си. Всеки метъл фен вижда през колко усилия минават младите банди, за да запишат нещо; колко хъс, работа и желание биват вкарани в това “хоби” и как накрая на концерта идват основно роднини и приятели. Затова се сваля шапка на групите, успели да изкарат запис, особено пък имащи и доброто намерение да го промотират. Подобно желание не трябва да бъде стъпквано, а напротив – окуражавано. Тук минавам на аз и за първи път в ревю ще си позволя да пиша от моята камбанария, защото като човек, отраснал в тази картинка, като сериозен метъл фен винаги съм сваляла шапка на родните ни музиканти. Винаги съм окуражавала и насърчавала, стараела се да препоръчва български музиканти и да помага с каквото може. За това и темата е дълбоко лична и сложна.
Тийнейджърът в мен хареса доста мелодии в албума, заслуша се на места, замисли се за текстовете на парчета. Преслушалият доста разнообразна музика метъл фен обаче поне на седем пъти се попита “какво?!”. На поне четири му направи впечатление кофти акцентът на английския. На поне два се зачуди. Албумът е неориентиран. Започвайки почти отегчително прогресарски, минаваме през симпатична, леко пауър балада, за да се появят джаз басови елементи на третото парче, което завършва с диалог между чист и леко блекарски вокал. “Dreams of Vengeаnce” е готов химн на седмицата за гореспоменатия тинейджър, но следващата “Hibernation” звучи като от друга банда, не от друг албум. Ню метълът се сблъсква с класически, дори леко прогресивни мотиви прекалено ярко. Всичко това върви много приятно за фон, но не представя никакви ключови елементи. Опитите за такива включват рапиране, гореспоменатите блек вокали и дълги китарни прелюдии, но всички те губят по сила.
Накратко – Painout имат прекалено много идеи. Бягайки от класически метъл звук през ню метъл, в албума личи желание да се покажат всички музикантски умения на момчетата, както и световните им влияния, пораствайки. Много добро впечатление прави липсата на изкуствено усложняване на мелодиите, станало много популярно през последните години. Музиката е чиста, вокалите са разнообразни, а духът на акустична китара допринася за едно много приятно рокаджийско звучене от края на осемдесетте. Което може би е и добра насока за групата, предвид, че по-силните парчета в албума са точно такива – сърцераздирателни рок балади. И вокално, и музикално силата на Painout се появява в тях, като приятен пример е основният сингъл на албума – “On One Special”, която доста лесно става песен за припяване, запомняща се и идейно композирана.
Може би голяма роля в цялата проблематика на композицията играе и милата родна картинка, в която човек трябва да достигне максимален брой хора като публика, за да успее поне малко. Надявам се да не е така, защото подобна целенасоченост пречи на артиста да е искрен и истински. Надявам се, че просто това е един албум, подтикнат от много желание да се свири, много любов към музиката и това замъгляване на съзнанието го омотава.
Дебютът на варненци ни оставя с една страхотна оптимистична гледна точка към бъдещето на българския метъл. Макар и бандата да показва нужда от още много развитие, подобна идейност много по-лесно би била насочена в правилната посока, отколкото измислена, ако липсваше. Напред и нагоре е само едно от добрите ми пожелания, казани с най-топлата подкрепа на роден метъл фен.
