Symphony X открай време са една от малкото групи, съумяващи да звучат по абсолютно неповторим и моментално разпознаваем начин. Независимо дали слушателят ги възприема като напредничави гении, разчупващи стереотипите на един все по-скучен стил, или просто като поредните самоцелно виртуозничещи музиканти, решили да се доказват пред света, той без капка съмнение знае точно коя банда слуша. Докато стотици се надпреварваха в имитирането и дори в безочливото копиране на стари или по-нови величия, момчетата от Ню Джърси винаги са били единствено и само себе си, а това е може би най-важното условие за постигане на нещо значимо в изкуството. Чужди на типичната прогресарска претенциозност, те не се поколебаха да следват своето виждане, създавайки съсредоточена музика, в която металното начало е с доминираща роля. Макар с новия си студиен опус да не предлагат нищо качествено ново в стилово отношение, и този път не се повтарят - “Paradise Lost” е завладяващо атмосферична тава, пълна с оригинални инвенции.

Удивени ще бъдат всички, които са очаквали Symphony X да се барикадират в удобната стилова ниша, която с годините издълбаха в пластичната тъкан на прог метъла. Безспорният шедьовър на групата - “The Odyssey”, беше изпипан и рядко мощен за прогресив албум, но и сравнително директен, праволинеен. Изненадващо, “Paradise Lost” съвсем не звучи като негов пряк наследник. Многопластов и сложен както откъм композиция, така и като изпълнение и дори внушение, той ознаменува нещо, на което петимата отдавна не се бяха осмелявали, а именно – да изковат максимално изискваща творба, за асимилирането на която са нужни пълно внимание и отдаденост. Сблъсъкът на диаметрално противоположни емоции държи слушателя в постоянно напрежение и в очакване на поредната музикална засада, в повечето случаи заложена на най-причудливо място. Албумът е подчертано музикантски, но в него няма и следа от показна музикантщина. Напротив, колкото и изобилни да са техничните солови партии, всяка от тях е изцяло подчинена на композиционната идея и само обогатява съответната песен. Забелязват се любопитни препратки към старите образцови записи, особено към интелигентните конструкции на “The Divine Wings of Tragedy”, но и пауър елементите са запазени. Неизменната интензивност, която от години обуславя звученето на бандата, отново е налице и намира израз в познатата ни легато рифовка на Michael Romeo и идейните партии на барабаниста Jason Rullo, допълвани от осезаемото присъствие на бас корифея Mike LePond. Маестро Michael Pinnella се отчита с поредната доза синтезаторни вълшебства, а сър Russell Allen – един уникален по тембър и крайно разнообразен вокалист - звучи по-агресивно и надъхано от всякога, като прави може би най-силното представяне в кариерата си.

Великолепното оркестрално въведение “Oculus ex Inferni” се явява свързващо звено между “The Odyssey” и новия запис, като прехвърля утвърдената симфоничност в новооткритото злокобно и същевременно твърде разнородно звучене. “Set the World on Fire” е идеалната откриваща бичкия – стегната, целенасочена и ударна, въплътила всичкия устрем и мощ на Symphony X. “Domination” започва по подобен начин, но смените на ритъма и по-разгърнатият инструментал й придават автентичен прогресив привкус. В “The Serpent’s Kiss” темпото се успокоява, което позволява детайлност на изложението и разкрива пространство за един по-различен тип експресия – равномерен, но и неизменно настъпателен. Едноименната композиция се отличава с характерната за Symphony X епична лиричност, най-ярък пример за която е “Accolade II” от предходния опус. Непринудената й простота и искрена емоционалност я правят изключително завладяваща песен. “Eve of Seduction” е сред безспорните гвоздеи на албума, като великолепието й почива на съчетание между внимателно разработени строфи и забележителен припев. Началото на “The Walls of Babylon” е поставено с едва загатнат ориенталски мотив, който отстъпва място на майсторско инструментално заиграване, допълвано от уместни хорови включвания. Въпросната триминутна увертюра не след дълго прераства в еталонно прог метъл показно, ръководено от вещия Michael Romeo. В “Seven” преобладават познатите неокласически елементи, с които бандата се прочу навремето. Поредица от скоростни китарни еквилибристики се слива с изящна клавирна подплата в звукова феерия, каквато само тандемът Romeo/Pinnella е в състояние да изобрети. “The Sacrifice” е едно ново бижу, издържано в духа на типична Symphony X балада - силна и вълнуваща, но в никакъв случай лигава. Тук Russell дава пълна свобода на своите техника и изразителност, в рязък контрапункт с досегашния си преднамерено демоничен изказ. “Revelation” поставя достоен финал със своето респектиращо изобилие от теми, а квинтетът свири като за последно, сякаш наистина споходен от обсебващо откровение.

“Paradise Lost” е поредният феноменален албум на една банда, която категорично отказва да стои на едно място. Едва ли би бил най-подходящото запознаване със Symphony X за тези, които за пръв път се сблъскват с американците, но феновете няма как да не бъдат впечатлени.

:: Публикувано: юни 2007, Автор: Warrior Of Ice ::