Мястото е един малък ресторант на час от Ню Йорк, много тъмен и тих. Късно през нощта е и Ричи седи в тъмното, облечен в черно, и пие вино. Изглежда по-млад отколкото е изглеждал преди 20 години. Засмива се лесно, и в никакъв случай не е този затворен чешит, какъвто го правят снимките от концертите. Той е, съвсем просто казано, един от най важните, легендарни китаристи, които Рок Музиката някога е притежавала. И тази вечер той, повече от всякога, би желал да говори за това.

Ние: Защо имате репутацията на китарист и човек с тежък характер?

РБ: Ами, аз не съм от тия дето устите не им спират. Аз наистина нямам какво толкова да кажа. Мнозина смятат, че това е поради лошо настроение, но не е. Просто имам по-добри работи да върша отколкото, да речем, да давам интервюта или бизнес срещи. Работи като да къпя котката, да си седя навън и да ям плодове (смее се). Та какво общо имат интервютата и срещите с рок музиката? Но аз сам съм си най-големият враг. Не бързам да говоря много и това ми спечели репутацията на “тежък” човек. Веднъж чух Бети Дейвис да казва: “Ти не си нищо друго освен странен тип!” (смее се).

Ние: И защо тогава решихте да издадете нов албум, и то с Рейнбоу, след всичките събития от изминалите няколко години, след като се гледаш на кръв с Пърпъл?

РБ: На тях не им пукаше, че вече не звучим толкова добре. Реших да събера други музиканти и да направя нова група. Не планирах да я нарека Рейнбоу, но от звукозаписната компания казаха: Blackmore’s Rainbow. Аз казах, че не искам да се връщам назад, момчетата бяха други. Исках друго име. Но те си имаха свои намерения - маркетинг, продажби и тн. Така че накрая се съгласих.

Ние: Как избрахте момчетата за новия албум - Stranger In Us All?

РБ: С барабаниста бях свирил преди, вокала - Doogie White - намерих, защото буквално се спънах в демо касетата му. Бях си мислил за Джо Лин Търнър, защото сме още приятели, но той има по-баладичен глас, а аз исках нещо по-различно. Другите ми бяха предложени от познати и приятели.

Ние: Ще направите ли турне в САЩ с този състав?

РБ: Да, но не е нужно да съм доволен от начина, по който звучим.

Ние: Но все пак ще има турне.

РБ: Да.

Ние: Но не сте доволен.

РБ: Не, аз не съм доволен от никого!

Ние: И защо е това?

РБ: То си е просто част от мен! Имам чувството, че след като прекарам с някого повече от три месеца, на мен ми писва. Сериозно, това сигурно е някаква психологическа особеност при мен. В основата е това, че не съм много сигурен в себе си и си го изкарвам на другите.

Ние: Означава ли това, че няма да бъдете с Рейнбоу за дълго?

РБ: Ами, сега аз записвам нова LP, която е съставена от ренесансова музика. Ние обикаляме като я наричаме “Проектът Медивал”. Хората изглеждат малко притеснени и смятат, че съм поел голям риск. А това което в действителност имаме предвид е ренесансов стил, музика от 16 в., но поднесена с ново лице, като добавяме нещо от себе си и се получава, общо взето, акустичен поп. В момента сме 4. Сега съм доста развълнуван, въпреки че не се вълнувам често. В тази музика съществува страстта на пътуващите музиканти, които не се притесняват от техника, реклама или звукозаписни компании.

Ние: Това е явен отказ от всичко, което до сега сте правили?

РБ: Да, наистина. В тази музика има мелодия. Аз обичам мелодията. Тя според мен е основата на всякакъв вид музика. Тя е нещо повече от преходна вълна, наистина. Просто тя живее във всички акустични китари, флейти, лютни и др. За пръв път се докоснах до минестрелната музика, когато бях в Германия през 85-та. Със група приятели бяхме на почивка в един замък и имаше силна буря навън, създаваща истинска готическа обстановка. Пиехме малко германска бира, която е настина фантастична и за наша изненада там имаше една минестрелна група, свиреща и пееща в замъка. Те свиреха и разбрах, че и аз искам да свиря такава музика. Попитах ги тогава дали искат китарист за групата си, а те казаха, че нямат нужда. Това беше първият път, когато съм бил наистина разочарован (смее се!). Но те свиреха и беше просто невероятно. Спомням си как ми повлияха тогава и бих бил щастлив да мога и аз да предизвиквам такива вълнения у хората. Всичко беше толкова невинно - 100% музика. Аз наистина се разочаровах от погледа върху днешната музика. Сега всичко е само бизнес, а не музика.

Ние: Тогава какво мислите за сегашния начин на свирене на китара?

РБ: Не го харесвам и това е всичко. Мнозина смятат, че по този начин младежите се освобождават от излишната енергия. Това е OK, но все пак трябва и да има малко музикален талант все някъде! Не може просто да вземеш китарата и да не ти пука за нищо!

Ние: Вие винаги успявате да изразите мелодия с много прости наглед рифове. Откъде идва това?

РБ: Първата група, която ми хареса беше “Дъ Ху” през ‘64-’65-та. Влюбих се в техните “Can’t Explane” и “My Generation” - те просто бяха зашеметяващи. Исках да свиря “Can’t Еxplane” и с това светът за мен свършваше. Всичко при тях е толкова семпло - три акорда и малко риф. По това време бях наистина впечатлен от хора като Уес Монгомъри и Лес Пол и наистина бързите кънтри изпълнители. Така че започнах с Пит Тоушънд, като исках да се придържаме към семплата музика. Свирехме мелодични парчета, достатъчно лесни, че да може и пощальонът да си ги свири с уста (смее се!). От тогава винаги моята музика е изчистена от всякакви изгъзици. Много пъти с Deep Purple и Rainbow сме свирили доста сложни композиции и след няколко дни се поглеждахме един друг и си викахме: “Кого се опитваме да заблудим? Това е чудесно за нас като упражнение, но какво, за бога, означава то за някой, който сега включва радиото?!” Тогава ние просто изчиствахме от мелодията всички сложни неща. Когато създаваш рифове, с пръстите ли си ги чувстваш или в главата...? Или те са просто нещо върху, което ти си работил? Аз съм свикнал да опростявам всичко, така че сега, дори когато импровизирам, искам да свиря лесни рифове. Повечето от моите импровицации са бързи. И си спомням как Джими Пейдж веднъж ми каза: “Откъде си се научил да правиш такива импровизации?” и аз отговорих: “Не знам, аз си мислех, че всички го могат”. Но той и Джеф Бек не свиреха по този начин. Ето на какво ме беше научила музиката на Лес Пол.

Ние: С Burn и първите няколко албума на Рейнбоу, във вашето свирене доста се срещаха средно-европейски и унгарски мотиви.

РБ: Определено. Те са ми любимите. Те носят в себе си страст. Харесвам и музиката от Близкия изток. Знаете, понякога, когато превключиш телевизора си на някой турски канал и чуеш техните групи, свирещи на странни инструменти, и певците, пеещи тези полу-тонове. Това просто ме мотивира, действа ми наистина добре.

Ние: Къде за пръв път се сблъскахте с тази музика?

РБ: Не е някъде, за където мога да си спомня, не и в този свят. Имам чувството, че се е случило преди 400 години, а това навярно е заради вярата ми в прераждането. Там има нещо, което ме пренася сякаш в друго време!

Ние: Интересът ви в античното карал ли ви е някога да изучавате алтернативни настройки за китарата ви като DADGAD?

РБ: Не съм се вглъбявал в това толкова, колкото би трябвало. Пренастроих моето E в D, но това е най-смелото което съм направил. Все още се опитвам да получа нещо повече от китарата с правилните настройки. Ако изобщо ние използваме правилните настройки. Ето, че Робърт Фрип вярва, че всички китари са погрешно настроени, а трябва да призная, че той е наистина невероятен. Спомням си когато чух “In The Court Of The Crimson King”. Това беше първият път, когато чух китарист да свири нещо, което аз да не мога. Най-много ме притесни това, че не можех да хвана ритъма на мелодията. Може би моето подсъзнание не искаше да го хване.

Ние: Повечето хора не знаят, че вие сте взимали доста уроци като малък и двамата с Джими Пейдж сте поели по стъпките на Джим Съливан.

РБ: Да наистина Джими Пейдж взимаше доста уроци и беше доста уверен там, където аз не бях. Спомням си, че често си казвах “О не, аз не мога така”, знаейки почти със сигурност, че можех. А Джим Съливан можеше да изсвири всичко. Аз не бях взимал много уроци, но бях щастлив да съществувам в свой собствен малък свят (смее се!).

Ние: Имате репутация на перфекционист в студиото. Обичате ли да записвате?

РБ: Не. Всички имат студио в своите мазета, а аз имам бар. Не искам студио надолу по стълбите, защото записването за мен е като отиването в болница. Музиката е смисъла на живота ми; записването е рутинна работа като отиването на зъболекар. В звукозаписното стидио винаги се чувствам като в зала за мъчения, но винаги професионалистът в мен иска да продължи.

Ние: Значи вие свирите по-добре на живо…

РБ: Свиря по-добре на живо само поради една причина. Пия по две силни питиета и след това си казвам: “Всичко е супер, ето я публиката, така че трабвя да свиря”. Докато в студиото всеки път, когато ми се прииска да скачам и викам (!!!) редовно идва едно “О, трябва да го направим отново”. Това е най-големият ми страх - да чуя едно “може ли да опитаме това отново”.

Ние: Вашето студийно соло на "Highway Star " е считано за един от първите примери за вдъхновение, получено от музиката на Бах. Възможно е вие да сте създали Ингви Малмстийн с това соло.

РБ: Ингви наистина е много добър. Понякога си мисля, че някой ден той може да излезе с много добър екип, но чак когато се успокои и престане да се фука. Може би той трябва да бъде малко по-оригинален, но все пак ние всички крадем по малко от някого. Аз откраднах от Хендрикс, Пейдж краде от всички - по много - той наистина има богата колекция. Така че всички крадем. Просто ми се иска Ингви да не използва моя стил (смее се силно!!!). Това ме безпокои. Но той е добър. Забелязъл съм, че много хора очакват от мен да прегазвам другите китаристи.

Ние: Има ли китаристи, които обичате да слушате?

РБ: Джеф Бек е моят идол. Проклетият му тип изкарва ноти отвсякъде. Понякога той изнамира тонове, които аз просто нямам на китарата. Когато Shapes Of Things излезе - това беше някъде `64 - всички си казаха “Боже Господи, какво по дяволите е това?!? Защо той свири такива индиански мотиви, те трябва да се забранят”. Това беше твърде добро. Франк Запа е друг китарист, който харесвам. Всичко за мен преставаше да съществува, когато той започнеше да говори. Харсвах начина, по който той говореше за Америка и за всичко… той просто си го казаваше. Също така смятам, че Ван Хелан преоткри китарата. Спомням си, че видях някой да обикаля през `68, но не обърнах внимание. За тях всъщност разбрах, когато Еди ги създаде наистина. Той е отличен музикант, проницателен китарист и великолепен като човек. Той е меч с две остриета.

Ние: Какво мислите за Стив Морс?

РБ: Ааа, големият въпрос (смее се)! Бях голям негов фен, когато беше с Dixie Dregs. Чух го през 1981 и не можах да повярвам, че е чак толкова добър. Помислих си “кой е пък този?!?”. Бърз провинциален китарист, въобще супер. Така че отидох в моята стая и се напих, защото разбрах, че винаги има други китаристи, които могат направо да те смачкат. Бях наистина впечатлен. Въпреки мненията на хората, аз все още го харесвам. Сякаш за него китарата е като билет за живота. Аз самият се захванах с нея, защото се чувствах някак откъснат от света около мен. Казах си, че може би китарата ще ме накара да се чувствам някой и да правя нещо истински. Имам чувството, че и той е направил същото и затова го уважавам. Но разбира се аз не знам нищо за групата, с която свири сега (смее се!).

Ние: А какво мислите за Джо Сатриани?

РБ: Той е много добър китарист, но не е мой стил. Купих си Surfing With The Alien и си казах: “Тоя пич е супер!”, но така и не го дослушах целия - само изключих уредбата. Нещо му липсваше. Той е някак прекалено съсредоточен. Не греши никъде. На това бих завидял, но си мисля, че понякога така е прекалено лесно. От време на време ми се иска да чуя нещо от сорта на “о, не мисля, че ше се справя с това соло… ох… ах… а-а-а, успях!”.

Ние: Изглежда Пърпъл бяха твърдо решени да те махнат.

РБ: Сега ще ви кажа, какво стана всъщност. По време на последното ни турне (The Battle Rages On) им написах писмо, че не мога да продължавам с този цирк. Бандата е супер: обичам Джон, Иън Пейс, Роджър, но не понасям Гилън. Знаех си, че няма да мога да го издържа, ако се върна, но останалите ме тормозеха цял месец. И си казах: “К’во пък, ще видим какво ще излезе”. И след шест седмици чашата преля. Представата на Гилън за музика нямаше нищо общо с моята. Написах им писмо, че ще ги напусна, но чак след като си намерят китарист, който да ме замести. Що се отнася до мен, аз знаех, че лодката така или иначе щеше да потъне, но не исках и просто да си тръгна. Мениджърът на Пърпъл ми каза “нека да не избързваме, продължвай да свириш и ще спечелим много”. А аз отговорих, че искам да печеля, но не и по този начин, а той ми отвърна “тогава няма да се занимаваме повече с теб” и това след като съм свирил с тях цели 18 години. Може би са решили, че аз не им пасвам вече, навярно защото не играят футбол - ама това е твърде грубо. Те карат ски, играят голф, плуват, ходят до Санта Круз после до Вермонт, въобще такива работи. А аз съм точно обратното. Играя футбол и излиза, че съм в най-лоша позиция. Роджър Глоувър ще предпочете да си решава кръстословици или да е пред компютъра, докато аз предпочитам да ида да се избъзикам с някой или да търся призраци. А те ми викат “Какво! К’ви са тия измислици”. Затова винаги се чувствам отдалечен от останалите от бандата. Те са някак по-академични, но няма никаква страст, докато съм с тях. Всичко е толкова сигурно, прекалено сигурно. Но аз си помислих, че те ще кажат “Разбираме те, ще си намерим друг китарист, но само нека останем приятели”, а вместо това ми излизат с “Ричи все е със скапано настроение, голям твърдоглавец е и изобщо не се контролира”. А аз им казах “Чакайте малко! Пратих ви писмо и си мислех, че ще останем приятели”. Всичко това доста ме притесни. Ако някой реши да напусне, това не трябва да се превръща в такъв разкол между стари приятели. И аз обвинявам Гилън. Останалите са добри музиканти, но не понасях начина, по който Иън третираше публиката. Все ще ми излезе с нещо като “Не мога да изпея тази и тази песен, защото гласът ми е изчезнал и едвам говоря”. Пък аз ще отговоря “Добре, няма проблем”. Тогава същата нощ, вместо да стои в леглото, той ще ми изчезне за 48 часа. Това направо ме вбесява. Същото ще е да изляза на сцената и да кажа: “Останал съм само с 4 струни, забравих мелодията и не съм си настроил китарата” и после да се засмея и да си тръгна. Това е цялата история.

Ние: Длъжен съм да ви попитам - вие написахте "Smoke On The Water” - песента, считана за най-доброто хард рок изпълнение за всички времена, и когато умрете (дано да не е в близките 40-50 години!!!) хората ще го напишат на паметната ви плоча. Това добре ли е или не съвсем според вас?

РБ: Въобще не ме притеснява. Странно е, че като отидох веднъж в магазин за китари, там един надпис гласеше "Моля, не свирете Smoke On The Water”. От това дори може да се почувстваш малко горд. Никога не съм я свирил чак толкова често, никога не я репетирам. Не може просто да развалиш нещо, което е имало успех, приемаш го, както си е. Може би е като Бетовен. Навярно целия си живот е прекарал като са му казвали “Тая 5-та симфония е супер (пеят тъ-дъ-дъ-дъм)”. А той сигурно е отговарял “Благодаря, но какво ще кажете за всичко останало, което съм написал?”

Ние: Кой е най-подходящият, най-правилният начин да се изсвири "Smoke On the Water"?

РБ: Има поне половин дузина интерпретации.

Ние: Ако не можете да свирите повече или се откажете, ще продължите ли да играете футбол до края на живота си?

РБ: Да. Ще играя футбол и ще се занимавам с паранормални явления. Обичам да ходя в къщи с призраци.

Ние: Били ли сте някога сигурен, че наистина има призрак в къщата?

РБ: О, да. В една имаше дори 6. Имахме сеанси и общувахме с тях. Обичам призраците. Според мен те са крачка напред към отговора на въпроса защо всъщност сме тук. Не може просто човек да умре и да бъде забравен. Какво се предполага, че трябва да стане след това? Така че аз се опитвам по този начин да се просветля малко или много. И музиката помага. Със нея лесно можеш да се прехвърлиш в други полета на мисълта.

Ние: Благодаря за интервюто.

РБ: Аз също.

ПП: След като преведохме това интервю, трябва да ви кажем, че представата ни за Ричи Блекмор, и по-точно за неговия характер, доста се утвърди. Надяваме се, че то е помогнало и на вас да превъзмогнете схващането, че “Ричи е голям бастун”.

 

Четете интервю с китариста, по време на неговия престой тук на 27 юни 1999:

Имал ли си някога кумир и кой е той?

Да, много при това. Дуейн Еди. Бъди Холи. Джанго Райнхард. Франц Бекенбауер. Йохан Себастиан Бах. Кендис.

През цялата си кариера в коя група и в кой неин състав си се чувствал най-комфортно?

В която и група да съм бил, винаги съм се чувствал добре след като я напусна. Рокендролът не е е създаден за да е, и не трябва да е удобен.

Би ли назовал само една песен, с която би желал да те запомнят?

Бих искал да ме запомнят с много любов… Ооооп. Това е прекалено утопично мислене… The Meadow.

Коя музика - на Дийп Пйрпъл, Рейнбоу, или келтската - хармонизира най-добре с твоята истинска вътрешна същност?

Нито една от тези. Ренесансовата танцова музика.

Какво покрива за теб понятието “модерен, чист рокендрол”?

Да слушам Маунтийн, Хендрикс, ранните Ярдбърдс, Ванила Фъдж.

Кой е а) най-приятният б) най-добрият музикант, с който си свирил?

а) Джими Евънс б) Джими Евънс

Кой период на Дийп Пърпъл за теб носеше най-голямо удоволствие?

1970-1972. Тогава НЕ почивахме на лаврите си.

Коя е движещата сила зад сегашните ти акустични творби?

Един мерцедес. И нуждата публиката да чуе малко по-изискани звуци, различни от типичните модерни неща, които преливат от радиото.

Знаем, че си голям футболен фен, кой е отборът на твоето сърце?

Германският национален отбор от края на 1972.

Кои са най-вдъхновяващите книга и филм за теб?

Филми - Огнените колесници (Chariots of fire), Принцесата булка (Princess bride), книги - Странен конфликт (Strange conflict).

Как срещна Кендис Найт и коя е нейната любима музика? Харесва ли Пърпъл и Рейнбоу?

Срещнахме се на един футболен стадион. Това е общата ни страст, веднага след музиката. Тя предпочита Рейнбоу.

Би ли те заинтересувало да почерпиш вдъхновение от българската средновековна или фолклорна музика?

Да, слушам един компактдиск с българска традиционна музика, която един фен ми даде. В момента даже съм си го пуснал (Забележка: Интервюто се е водило на системата: на ти въпросите на листче, върни ми ги заедно с отговорите).

Трябва ли да възприемаме проекта Блекмор’с Найт като изненада?

Не, според цялата пиратска продукция, която се навърта наоколо… Аз мисля, че тази музикална традиция е в културното наследство на Европа.

Ларс Улрих от Металика каза при идването си в България, че ти си РОК БОГ. Чувстваш ли се поласкан и въобще чувстваш ли се бог?

С Ларс играхме футбол заедно и предполагам, че той употребява понятието “Бог” по адрес на футболните ми учения. Ние всички сме БОГ, защото сме ЕДНО ЦЯЛО.

Би ли описал себе си с три думи.

Кой съм аз? (WHO AM I?).