Когато собственоръчно създадеш два от най-великите епизода в историята на пауър метъла, съвсем закономерно е очакванията към третото ти начинание да са меко казано чудовищни. Слушателят подхожда с нагласата за поне елементарна приемственост в жанрово отношение, да не говорим за качеството на новите композиции... В този ред на мисли, решението на Tobias Sammet да издаде новото си творение под името Avantasia е в най-добрия случай странно, а в най-лошия – абсурдно.

Първо, “The Scarecrow” не е грандиозната рок опера, каквато упорито се опитват да я представят Nuclear Blast. Една опера (колкото и вулгарно да е сравнението) в известна степен прилича на майсторски приготвено ястие, чието създаване изисква доста повече от това просто да хвърлиш необходимите съставки в казана и да ги оставиш да къкрят на бавен огън. Тук по-скоро можем да говорим за нов солов албум на Tobi с няколко гостуващи музиканти, чиито качества не са съчетани по възможно най-добрия начин. Наред с това, макар и концептуален в лирически план, опусът не е толкова хомогенен и последователен, колкото би следвало да бъде един такъв проект. На мнозина със сигурност ще се стори и твърде мек, но някак си ми е трудно да си представя тези парчета в по-тежък, традиционно “метален” аранжимент. Много мелодичен, емоционален и в крайна сметка увличащ – такъв е новият материал на Avantasia. Както и да погледнем, в тавата пауър метъл почти няма, което оставя слушателя пред не особено сложен избор – да жалее безвъзвратно отминалите златни времена, кълнейки продажния Tobias, или да приеме новия стил и да се опита да открие ценното в него. А то не е малко.

“Twisted Mind” ни въвежда в действието с перфектния глас на Roy Khan, който за съжаление не чуваме втори път в записа. Инак, парчето дава добра идея какво ни очаква в идния час: плътен, но недостатъчно тежък звук, грабващи със силни припеви парчета и не на последно място, качествено свирене. Все пак Sascha Paeth е отдавна доказал се инструменталист, така че в китарната фраза слабости е излишно да се търсят, а зад барабаните стои не кой да е, а майсторът Eric Singer. Вместо да бъде оставена за някакъв грандиозен финал, заглавната композиция е поднесена още в самото начало. Богата и епична пиеса от типа на тези, които бяхме свикнали да чуваме в старите неща на Edguy и Avantasia, тя радва с разгърнатост и редуване на немалко теми. Jorn Lande е героят тук, като включванията му са повече от успешни и се забелязват на още доста места; за “The Scarecrow” той е това, което Michael Kiske беше за двете метъл опери. “Shelter From The Rain” една от малкото бързи песни тук, а хер Sammet блести с пълните си вокални способности. В пълен контраст с нея, “Carry Me Over” звучи нежно и замечтано, почти като любовно обяснение - напълно в хармония с текста. “What Kind Of Love” по моему е перлата в албума. Тази изящна и прочувствена балада донякъде напомня стила на Celine Dion, но това не й пречи да се нареди сред най-добрите в творчеството на Tobi. Простичка, но опияняващо красива, с невероятно представяне на Amanda Somerville – дори само заради нея “The Scarecrow” си заслужава слушането. “Another Angel Down” си е типично “късно” Edguy-ско парче, от по-добрите. Изненадата в албума, озаглавена “The Toy Master”, веднага пленява със своя лек ориенталски привкус и характерните перверзни вокали на Alice Cooper. Особено впечатляващ е силният рифов пасаж в средата й, последван от може би най-смисленото соло в целия опус. Кратка и много директна, “Devil In The Belfry” носи химново настроение и те кара да пригласяш по време на припева с “Riding high, devil on a quest for all the world to see forevermore…” Тезата, че твърде много баладични песни провалят един метъл албум, е тотално оборена от третата такава - “Cry Just A Little”, която съумява да е различна от останалите с подчертано личното си звучене и същевременно да остане не по-малко въздействаща. В патетичната “I Don't Believe In Your Love” сякаш наистина има нещо от озлобената надменност на отхвърления – един от моментите на най-изявено единение между лирическо и музикално начало. Закриващата “Lost in Space”, макар простовата и радио-ориентирана, има свойството да обсебва все повече с всяко следващо слушане. Усещането за незавършеност явно е търсено умишлено – хитър ход, при положение, че се очаква и втора част.

В крайна сметка, “The Scarecrow” предлага първокласен мелодичен метъл, който би зарадвал мнозина, стига да се слуша без предварителни нагласи и очаквания за нещо епохално. Ако продължението е поне на това ниво, не бих се оплаквал.

:: Публикувано: януари 2008, Автор: Warrior Of Ice ::