Еееха. Какво става, като събереш Kirk Windstein, познат ни като уникалния вокалист на Crowbar, убийствения Jamey Jasta от Hatebreed, новичкия барабанист на Unearth Derek Kerswell и китариста, помогнал на горепосочения Kirk да възроди Crowbar – Steve Gibb? Някои наричат това слъджкор, изключително странно и отнесено понятие. Името им е Kingdom Of Sorrow, а аз мисля, че са единствени по рода си и сритват главите на всичко живо с един мощен дебютен ритник.
И Jamey, и Kirk са изключително талантливи и разграничаващи се, запомнящи се вокалисти, и в този страничен проект отново блестят със своята феноменалност. Като цяло имаме някаква странна симбиоза между Crowbar и Hatebreed, естествено, без да се копира творчеството и на двете групи особено много. Имаме и по-бавни, типично слъджърски песни, сякаш изразяващи агония и разтеглени, но в техен пряк контраст разполагаме и с бързи, агресивни, подпомагани в яростта си от Jamey песни, които звучат по типично хардкор начин – вихрено и на един дъх.
Малко дръм соло, китарите се присъединяват – време е главите на слушателите да започнат да кънтят и да бъдат сгазени. “Hear this Prayer for Her” започва всичко това, безкомпромисна към публиката. Ритмична, ударна, сякаш носеща някакъв упрек към слушателя. Да, точно ти, който досега не си чул тази молитва, предназначена за Нея. Оттук биваме въвлечени в призива на “Grieve a Lifetime”, продължаваща слъджърското звучене с чудовищните каси – Derek със сигурност си разбира от длъжността в групата. След като сме събудили тъгата и мъката в себе си и сме ги извадили на повърхността на мрачния свят посредством агресията, трябва да сглобим отново всичко (“Piece it all back together”). Демонски очи на демонизирано човешко същество, свряно като отчаян звяр в сенчестото ъгълче, което поне малко го предпазва от монотонния и сив бит, ни отвеждат към неизказани думи (“With Unspoken Words”). Те пък от своя страна се завихрят в съзнанието и събуждат Падналия (“Free the Fallen”). Яростни викове, яростна обстановка, сякаш някакъв изключително раздразнен тайфун бучи от колонките на окаяния ми компютър. Типично хардкор парче с леки маршови нотки в по-късния си етап, което след края си дава сцена на любимата ми песен в тавата. Говоря за “Screaming into the Sky”, естествено. Тотално контрастираща на предната, и изключително болезнена. Чисти, сякаш мъчещи се да се надигнат от прахта на отчаянието вокали; мудна, лишена от китари мелодия. Отчаяние, защото единственият начин да се сбогуваш в този случай, е да изкрещиш черните си, изтормозени думи в глухите небеса. Китарите се появяват, виковете също, разярени от тази единствена опция. От безпомощността си. Най-дългата песен в “Kingdom of Sorrow”, и най-добрата според мен. Думите са излишни за усещанията и емоциите, които ме разтрисат, докато я слушам. “Lead the Ghosts Astray” стряска с вихреното си начало и разбива създадената преди това атмосфера с тежест и направо ненормални каси от страна на барабаниста на Unearth. Крайната равносметка е, че всичко бива погребано в чернота (“Buried in Black”). Цялата агресия, цялото разочарование, всичките негативни и изкривени от бита емоции с един последен четириминутен напън биват погребани в своеобразен гроб.
Ритник ли казах? Слабо е. Kingdom of Sorrow слагат основите на нещо ново. От стомана. Евала на всички членове на групата – това беше първият албум от 2008, който чух, и може би, макар да не е сигурно – ще бъде и един от първите албуми в моя Топ 10, поне от сегашна гледна точка. Слъджкорът придоби своя шампион, своя ангел-пазител. И той ви гледа с демонските си очи, докато аз отново си включвам едноименния албум на Kingdom of Sorrow. Нещо, което вярвам ще направите и вие, след като дадете шанс на тавата и бандата.
