Че Virgin Black вече не могат да бъдат считани просто за поредната банда, е ясно. Предният им, трети албум премахна всички малки пукнатини в стилово и композиционно отношение, така че да блесне пълната гениалност на австралийската четворка. “Requiem - Mezzo Forte” остана като крайъгълен камък в развитието на симфоничния дуум/готик, потресаващ от първата до последната секунда. Неслучайно очакванията ми към неговото пряко продължение са толкова големи. За да припомня, през 2007-ма година Virgin Black оповестиха, че са композирали и записали погребална меса с обща продължителност над два часа и половина, която ще разделят в три последователни албума. Трите части са писани паралелно и с обща концепция за музиката, но всяка една от тях се различава по звук и усещане. Оттам произлизат и наименованията на отделните албуми: “Pianissimo” ще е изцяло симфоничен и оперен, “Fortissimo” ще е най-тежкият, брутален и метълски, а по средата ще стои “Mezzo Forte”, представляващ комбинация от другите два албума. Макар и той да е концептуално втората част от трилогията, издаването му чисто хронологично като първи е добре обоснован ход, предвид най-големите сходства на “Mezzo Forte” с досегашното творчество на Virgin Black.

“Fortissimo” излиза почти година след своя предшественик, а промените са повече от очевидни. Групата е изплела едно мрачно фюнеръл дуум предизвикателство, много тежко, угнетяващо и изтощително. Албумът се базира на същата музикална основа като своя предшественик, доразвито е същото произведение, различни са само тълкуванието и подходите. “Fortissimo” е директно продължение на “Mezzo Forte”, единствено сякаш оркестърът е излинял или замрял до стандартна дуум метъл формация по средата на изпълнението си. Ниски и провлачени китари и постоянни барабани отмерват стегнато хода на албума. Сякаш парализирани от силно емоционалната траурност на музиката, оперните хорове са се преобразували в дет хор (да, дет хор!). Единствено сопраното е оставено недокоснато да се рее високо и печално над цялата сурова основа. Не адмирирам особено това втежняване на музиката, защото е за сметка на уникалната обстановка, която бандата сътворяваше преди. Промяната във “Fortissimo” в никакъв случай не е насилена или дразнеща. Австралийците са се справили прекрасно с новото си отроче, но не може да се подмине впечатлението, че те сякаш не се чувстват напълно в свои води.

Албумът започва с изненадващо бурен и забързан риф. Няколко секунди по-късно обаче той прелива в тежката процесийност, типична за групата. Подобно на “Mezzo Forte”, новият запис също поставя обобщение на основната си идея в откриващото парче. “The Fragile Breath” съдържа градивната мелодия, около която ще се развиват следващите композиции, като някои от тях ще са своеобразни репризи. Доста по-отмерена е “In Winter’s Ash”, в която напрегната ритъм секция е музикалният ориентир. Той градира от началното чело-встъпление, през мъртвешката средна част, заимстваща елементи от “In Death” от “Mezzo Forte”, за да стигне до почти маршовата финална права. “Silent” е твърде агресивно парче, малко по-войнствено от необходимото в случая. Както тук, така и в последвалото “God in Dust”, Rowan London изпълнява доста от харш частите сам, без солидната подкрепа на дет хора си. Не е съвсем безгрешно представянето му, на моменти леко пресилено и недостатъчно плътно звучи гласът му. Иронично, неговите гърлени вокали страдат от същата недоизпипаност на техниката, както и характерните му чисти. Като цяло той е един прекрасен вокалист с чудесни гласови данни, просто от време на време се забелязват пукнатини в представянето му, които обаче никога не са били голям трън в очите ми. Почти се усеща разрушителният дъх на времето в началните псевдо-акапелни излияния на дет хора в “Lacrimosa (Gather Me)” – като носени от вятъра листа по надгробен камък. Тази композиция се намира на границата на оптимистичното усещане с почти успокояващата си водеща мелодия. Най-епичното и въздействащо парче в албума е “Darkness”, което представлява и солидна смислова връзка с предходния опус. Тук забелязваме главната вокална линия от “Requiem, Kyrie”, последвана от газещия хоров припев, познат ни от миналогодишната тава. Това е единственото място във “Fortissimo”, в което срещаме истински оперен хор, разбира се не и без той да бъде активно следван от поддържащите харш предсмъртни вопли. Закриващото “Forever” е инструменталният епилог в творбата, използващ мелодията от “The Fragile Breath”, за да затвори албума като в рамка и да му придаде завършеност и пълнота.

“Requiem - Fortissimo” е поредният първокласен албум, излязъл под перото на Rowan London и Samantha Escarbe. Не съм особено доволен от факта, че Virgin Black са жертвали своята оригиналност и симфоничност, превърнали се в запазена марка на състава. При все неоспоримите ѝ достойнства, творбата им звучи по-скоро като обичайно дуум метъл издание. Много професионално и здраво, с много музика и предостатъчна композиторска надареност. Дори и рамките на точно определения стил не са окаишили непредсказуемостта и динамиката на Virgin Black. Липсва само величественото усещане, правещо от австралийците уникална група, която всеки би разпознал веднага. Надеждите ми се насочват към напълно оркестралния “Requiem - Pianissimo”, от който очаквам само и единствено положителни изненади.